Владимир Набоков
Лолита (59)

27

Пощенската кутия с моето име във вестибюла на блока даваше възможност на получателя да види през остъкления отвор пуснатото от пощальона. На няколко пъти се беше случвало арлекинската игра на светлината през стъклото тъй да изопачи нечий почерк, че той да заприлича, на Лолитиното перо, и стигах почти до припадък, така че се налагаше да се опирам на близката урна — която за малко да се окаже моята. Всеки път, всеки път, когато за миг ми се мернеха любимите, заплетени, детски драскулки, отново, с отвратителна лекота те се превръщаха в скучния почерк на един от малцината мои или Ритини кореспонденти и си спомнях с болезнена усмивка далечното ми доверчиво, предидолоресово битие, когато ме прелъгваше някой безценно осветен прозорец, в който се бе взрял неспирно препускащият ми поглед — вечно будният перископ на срамния порок, — в полуголата, застинала като на кинолента нимфетка с дългата коса на Алиса в Страната на чудесата (малката чаровница на по-щастливия ми събрат), тъкмо започваше или приключваше да се реши. Съвършенството на огненото видение издигаше до съвършенство и моята дива наслада, защото видението бе извън моя досег и затова съзнанието за забрана не можеше да стане пречка, която тегнеше върху достижимото. Кой знае, може би истинската същност на моето „извращение“ да зависи не толкова от прякото обаяние на прозрачната, чиста, млада, забранена, вълшебна хубост на момиченцата, колкото от съзнанието за омайната неуязвимост на положението, при което безкрайните съвършенства не запълват пролуката между това оскъдно, което се дарява, и всичко останало, което се обещава, което е скрито в дивните багри на невъзможните бездни. Mes fenêtres!^[1] Докато висях между залезните облаци и прииждащата нощ, докато скърцах със зъби, събирах и притисках всичките демони на страстта си към перилата на вече пулсиращия балкон: още миг, и той ще излитне — право в кайсиената мъгла на влажното ветрило; той излитваше — след което понякога осветеният облик в далечния прозорец се поместваше — и Ева отново се превръщаше в ребро, то обрастваше с плът и вече в прозореца нямаше нищо освен разгърден мъжага, който чете вестник.

Тъй като все пак понякога успявах да спечеля надбягването между измислицата и действителността, бях готов да се примиря с лъжата. С друго не можех да се примиря — с намесата на мъчителките случайности, които ме лишаваха от предназначената за мен наслада. „Savez-vous qu'à dix ans ma petite était folle de vous?“^[2] — ми каза дамата, с която веднъж се разговорих на чай в Париж, а малката бе успяла да се омъжи и живееше някъде накрай света, не можах дори да си спомня дали съм я забелязвал навремето в същата градина, на терасата на тенис клуба до усамотената изкуствена пещера. И ето че сега точно по същия начин случайността (а също и някак промененият и сякаш посърнал почерк на моята любима) ми отказа предварително да го върна през блесналото стъкло на отвора, отказа ми това предвкусване и обещание — а то тъй съблазнително се симулираше, но нали трябваше и благородно да бъде изпълнено. Както виждате, фантазията ми изтърпяваше прустовски изтезания върху прокрустовото ложе — защото през онази сутрин на 22 септември 1952 година, когато слязох за пощата, спретнато облеченият и много заядлив портиер, с когото бях в отвратителни отношения, взе да ме кори, задето някакъв от пиянската компания на Рита, когато я изпращал до вкъщи, „повръщал като куче“ върху стъпалата на входа. Докато го слушах и му давах бакшиш, а сетне слушах втората, по-учтива версия на произшествието, неясно си помислих, че едното от двете писма на тази благословена поща сигурно е от майката на Рита, доста неуравновесена госпожа, която посетихме веднъж в Кейп Код и която оттогава в честите си писма, препращани от нюйоркската ми фирма до различните места на моето пребиваване, все повтаряше колко невероятно сме си подхождали с дъщеря й и колко щяло да е чудесно, ако сме се оженели; другото писмо, което отворих и прегледах набързо в асансьора, беше от Джон Фарлоу.

Често съм забелязвал, че обикновено приписваме на приятелите си такава устойчивост на качествата и на съдбата, каквато имат литературните герои в представите на читателя. Колкото пъти отворим „Крал Лир“, никога не ще заварим благородния старец, забравил всички горчилки, да вдига чаша за здраве на голям семеен пир с трите си дъщери и с домашните им кученца. Никога няма да замине за Италия заедно с Онегин княгиня N. Никога няма да оздравее Ема Бовари, спасена от ароматните соли в навременната сълза на бащата на автора. През каквато и еволюция да мине един или друг известен образ между епиграфа и края на книгата, съдбата му е установена в нашите мисли за него; точно по същия начин очакваме нашите приятели да следват една или друга логична и общоприета програма, която ние сме определили за тях. Така Хикс никога не ще създаде безсмъртно музикално произведение, рязко предизвикателно спрямо посредствените негови симфонии, с които сме свикнали. Игрек никога не ще извърши убийство. При никакви условия Зет няма да се предаде. Разпределили сме всичко това по графи и колкото по-рядко виждаме дадено лице, толкова по-приятно ни е да се убедим при всяко негово споменаване, че той послушно следва представите ни за него. Всяко отклонение от съдбините, които сме му предначертали, ни се струва не само неестествено, но дори и нечестно. Бихме предпочели изобщо да не познаваме съседа — пенсиониран продавач на кренвирши, — ако изведнъж се окаже, че току-що е издал стихосбирка, шедьовър на века.

Казвам това, за да обясня колко ме слиса истеричното писмо на Джо Фарлоу. Знаех за смъртта на жена му — но, разбира се, смятах, че безутешният вдовец ще си остане до края на живота все същият малко скучен, претенциозен и положителен човек, какъвто е бил винаги. Сега ми пишеше, че след кратко пребиваване в Съединените щати се е върнал в Южна Америка и е решил да предаде всичките въпроси, с които се е занимавал в Рамсдейл, на един от тамошните адвокати, Джек Уиндмюлер, наш общ познат. Май особено се радваше да се отърве от „Хейзовите бъркотии“. Току-що се бил оженил за испанка. Напълнял тринайсет килограма, откак престанал да пуши. Съвсем младичката му жена била шампионка по ски. Канели се да прекарат медения месец в Индия. Тъй като щял да се посвети, както се изразяваше, на „интензивно производство на семейни единици“, вече не намирал време за моите работи, които смятал за „много странни и доста дразнещи“. Някакви хора, дето навред си навират носа — и явно са образували комитет с тази цел — му съобщили, че местожителството на малката Долорес Хейз е забулено в тайна и че самият аз живея „със съмнително известна парясница“. В Южна Калифорния. Бащата на жена му бил граф и голям богаташ. Семейството, което последните пет години наемало къщата на Хейзови, сега искало да я купи. Съветваше ме веднага да съобщя за изчезналото момиче. Бил си счупил крака. Към писмото беше приложена цветна снимка на Джон, още целокупен, и на спретната брюнетка с бял вълнен пуловер. Те сладко се усмихваха един на друг сред сините снегове на Чили.

Помня как влязох в квартирата си и помислих гласно: „Добре де, сега вече поне ще се наложи да я намерим“ — когато изведнъж второто писмо ми заговори с делово гласче:

„Мили татко,

Как си? Аз се омъжих. Чакам дете. Мисля, че ще бъде огромно. Мисля, че ще улучи тъкмо Коледа. Направо се побърквам, защото няма е какво да си платим дълговете и да се измъкнем оттук. Предлагат на Дик чудна служба в Аляска по неговата много тясна специалност в механиката, това е, което зная, но перспективите направо са чудни. Извинявам се, не ти давам домашния си адрес, но се страхувам, че все още ужасно си ми сърдит, а Дик не бива да научава нищо. То пък едно градче! Тези кретени не се виждат от пушеците. Моля те, изпрати ни чек, татко. Спокойно ще ни стигнат три-четири стотачки или дори по-малко, ще ти бъдем благодарни за всяка сума, можеш например да продадеш старите ми неща, защото, стигнем ли до Аляска, ще се заринем с пари. Напиши ми, моля те. Преживях много скърби и лишения.

Твоята очакваща Доли (Мисис Ричард Ф. Скилър).“