Владимир Набоков
Лолита (67)

35

Напуснах подслона на безсънните ловци към осем сутринта и прекарах известно време в града. Преследваше ме мисълта, че съм неопитен палач и, току-виж, не съм улучил. Мина ми през ум например, че патроните в пълнителя може да са изветрели през тази бездейна седмица; смених ги с чисто нови. Толкова усърдно окъпах приятелчето в смазка, че сега не можех да се отърва от черното мазило. Бинтовах го в парцал като осакатен крайник и използувах друг парцал, за да опаковам шепата резервни патрони.

Из пътя ме връхлетя буря, но когато стигнах до зловещия замък, слънцето вече грееше като мъжествен мъченик и птиците се деряха в измокрения димящ листак. Гостите се бяха разотишли. Претенциозната вехта къща стърчеше като замаяна, отразяваше собственото ми състояние, защото неволно почувствувах, когато стъпих на пружиниращата и несигурна земя, че съм прекалил в смисъл на подкрепянето.

На звънеца ми отговори настръхнала иронична тишина. Обаче в отворения гараж се виждаше спокойно разположила се кола — този път черна, същинска лимузина на гробар. Опитах да почукам с халката на входа. Никотново. Изръмжах нетърпеливо и блъснах вратата — и, о чудо! Тя поддаде като в средновековна приказка. Тихичко я затворих и минах през просторния и твърде грозен вестибюл; погледнах в гостната отдясно; там забелязах няколко употребени чаши с високи столчета, които раснеха от килима; реших, че домакинът е още в спалнята.

Добре де, ще изпълзим до горе. Дясната ми ръка стискаше в джоба увитото в парцала приятелче, лявата потупваше лепкавите перила. В последната от трите спални, които огледах, явно някой бе прекарал нощта. Имаше библиотечна стая, пълна с цветя. Имаше някаква специална стая почти без мебели, но с обширни и дълбоки огледала и с бели мечи кожи върху хлъзгавия паркет. Имаше и други покои. Хрумна ми щастлива мисъл. Все някога ще се появи домакинът (може да е излязъл да се проветри в парка или да се е сврял в някоя тайна дупка) и тогава поради моята неустойчивост и понеже процесът на изтребването може да се проточи, трябва да попреча на милия партньор да се заключи в някоя стая. Поради тази причина най-малко пет минути обикалях — явно побъркан, безумно спокоен, омагьосан и пиян като пън ловец — и завъртах ключовете в ключалките, като със свободната си ръка ги пусках в левия си джоб. Къщата беше стара и даваше големи възможности за усамотяване, повече, отколкото предоставят съвременните елегантни кутийки, където съпружеската двойка трябва да се свира в тоалетната — в единственото кътче, което се заключва — за скромните нужди на плановото детепроизводство.

Впрочем за тоалетните. Тъкмо да заключа третата спалня, когато домакинът излезе от съседния с нея клозет и остави зад гърба си шума на малка каскада. Завоят на коридора не можа да ме скрие напълно. Лицето му беше сиво, с торбички под очите, с щръкнал пух около плешивината, но все пак роднината на дентиста си беше същият и премина покрай мен с виолетовия си халат, който много приличаше на един от моите. Или не ме забеляза, или ме взе за безинтересна, безвредна халюцинация и като обърна към мен косматите си прасци, се понесе със сомнамбулична походка надолу по стълбището. Последвах го във вестибюла. Открехнал уста и външната врата, той погледна през слънчевата пролука като човек, на когото се е сторило, че е чул позвъняване от плах гост, който сетне си е отишъл. После, продължавайки да игнорира привидението с дъждобрана, спряло пред стълбището, милият домакин влезе в уютен будоар през хола от другата страна на гостната. Понеже знаех, че сега е мой, и не исках да бързам, го оставих там и се запътих през гостната до полубудоара — полукухнята, където с отвращение разбинтовах моето мискинче, като внимавах да не оставя маслени петна — май не бях употребил нужния продукт, смазката беше същински катран и ужасно лепнеше. С присъщата си педантичност преместих оголеното приятелче на чисто място и влязох през гостната в хола. Крачката ми, както вече отбелязах, пружинираше — може би прекалено пружинираше, за да си свърша успешно работата; но сърцето ми биеше хищно, весело, помня как изпука коктейлна чаша под крака ми.

Милият домакин ме посрещна в турското си будоарче.

„Все се чудя кой ли бяхте — заяви той с високия си дрезгав глас, мушнал дълбоко ръце в джобовете на халата и вперил поглед някъде североизточно от главата ми. — Да не сте случайно Брюстър?“

Сега беше ясно, че витае в някаква мъгла и се намира изцяло в моя власт. Защо да не си поиграя с тази машинка?

„Прав сте — отвърнах учтиво. — Je suis Monsieur Brustère.^[1] Я да си побъбрим, преди да почнем.“

Това му хареса. Черните му като мастилено петно мустачки трепнаха. Съблякох си пардесюто. Бях целият в черно — чер костюм, черна риза, без вратовръзка. Седнахме в дълбоките кресла един срещу друг.

„Да ви кажа — произнесе той, като дръгнеше месестата си грапава сива буза и лъсна в крива усмивка дребните си бисерни зъби, — не приличате кой знае колко на Джек Брюстър. Искам да кажа, че приликата не е поразителна. Някой ми беше споменавал, че има брат, който бил на служба в същата телефонна компания.“

Да го изтормозя докрай след всичките години разкаяние и ярост… Да гледам черните косъмчета върху пухкавите му ръце… Да плъзгам стотици очи по лилавите му бузи и по косматите гърди в предвкусвана на пробойните и червеното, и музиката на мъките… Да зная, че държа ей този, същия този полуодушевен, — получовешки шут, този злодей, насладил се содомски на моята душичка — о, моя душичке, това бе непоносима утеха!

„Не, за съжаление не съм брат на Брюстър — дори не съм и самият Брюстър.“

Наклони глава встрани с още по-доволен вид.

„Хайде, отгатвай нататък, шуте.“

„Прекрасно — рече шутът, — значи не сте от телефонната компания и не сте дошли да ми досаждате заради неплатени фантастични разговори?“

„А вие никога ли не се обаждате никому?“

„Моля?“

Казах, че ми се е сторило, че е казал, че никога…

„Не, имам предвид другите, хората изобщо. Не обвинявам именно вас, Брюстър, но наистина хората имат отвратително глупав навик да влизат в тази идиотска къща, без да чукат. Използуват нужника, използуват кухнята, използуват телефона. Антъни се обажда в Бостън, Мери — в Рис. Отказвам да плащам. Имате странен акцент, сеньор.“

„Куилти — казах аз, — помните ли малкото момиченце на име Долорес Хейз? Доли Хейз? Долорес в Колорадо? Хейз в Уайоминг?“

„Да, да, напълно възможно тя да се е обадила до всичките тези места. Но има ли някакво значение?“

„За мен има значение, Куилти. Там е работата, че аз съм баща й.“

„Глупости. Никакъв баща не сте. Вие сте чуждестранен литературен агент. Един французин преведе моето „Жива плът“ като „La Vie de la Chair“^[2]. Каква идиотщина!“

„Тя беше мое дете, Куилти.“

В състоянието, в което се намираше, не можеше наистина да бъде разтревожен, обаче агресивността му ставаше по-несигурна. Някаква сянка от настръхнало разбиране замъждука в очите му и им придаде нещо като живот. Впрочем те отново веднага загаснаха.

„И аз обичам дечицата — избъбри той — и съм приятел на мнозина от бащите им.“

Извърна се, търсеше нещо. Почна да се пляска по джобовете. Понечи да се надигне.

„Долу!“ — казах аз, явно доста по-високо, отколкото бях искал.

„Не бива да ми крещите — оплака се той със странен женски глас. — Просто си търся цигарето. Умирам за цигара.“

„И без това ще умрете.“

„Ех, стига вече — каза той. — Почва да ми омръзва. Какво искате? Французин ли сте, мистър? Вуле ву боар?^[3] Да се преместим в барчето и да му цапнем…“

Видя малкия черен пистолет върху дланта ми, сякаш му го предлагах.

„Ехее! — проточи той (сега подражаваше ма типажа „глупав гангстер“ от филмите). — Колко ви е шик пистолетчето, как го давате?“

Ударих протегната му ръка и той някак събори кутията от ниската масичка до креслото ей. Кутийката изригна десетина цигари.

„Ето ги! — произнесе той весела — Нали си спомняте как го беше казал Киплинг: „Une femme est une farnme, mais un Caporal est une cigarette“^[4] Сега ни трябва кибрит.“

„Куилти — казах аз. — Опитайте да се съсредоточите. След минута ще умрете. Задгробният живот може да се окаже състояние на твърде мъчително безумие, кой знае. Вчера сте изпушили последната си цигара. Съсредоточете се. Помъчете се да разберете какво става с вас.“

Междувременно той късаше цигара „Кемъл“ и дъвчеше парченцата.

„Готов съм да положа усилия — избъбри той. — Или сте австралиец, или сте бежанец от Германия. Как изобщо се случи така, че разговаряте с мен? Тази къща е арийска, имайте предвид. По-добре да се махнете. И стига сте размахвали тоя колт. Впрочем имам един стар наган в съседната стая.“

Насочих прнятелчето към върха на домашния му чехъл и натиснах спусъка. Засечка. Той погледна крака си, пистолета, отново крака си. След ново ужасно усилие с нелепо слаб; някак детински звук пистолетът стреля. Куршумът се заби в дебелия розовеникав килим: прималя ми, кой знае защо, си въобразих, че просто се е търкулнал там и може да изскочи обратно.

„Видяхте ли сега? — каза Куилти. — Трябваше повече да внимавате. Я ми дайте това нещо, по дяволите.“

Той протегна ръка за колта. Блъснах този шут обратно в креслото. Гъстото задоволство проредяваше. Време, време беше да го премахна, но исках преди това да разбере защо е подложен на унищожаване. Заразих се от състоянието му. Оръжието в ръката ми изглеждаше отпуснато и недодялано.

„Съсредоточете се — казах аз — върху мисълта за Доли Хейз, която отвлякохте…“

„Не е вярно! — извика той. — Дрънкате глупости! Спасих я от извратен негодник. Покажете ми удостоверението си, ако сте детектив, вместо да стреляте в крака ми, скот такъв! Къде е удостоверението! Да си призная, онова увеселително пътуване си беше глупава шега, но нали си взехте отново момиченцето? Стига вече — хайде, ще гаврътнем по чашка.“

Попитах как иска да бъде наказан — седнал или прав.

„Трябва да помисля — отвърна той. — Въпросът е сериозен. Впрочем явно бях на грешен път. Много съжалявам. Да ви кажа, не изпитах никакво удоволствие от вашата Доли. Колкото и да е тъжно, представете си, съм импотентен. Освен това й уредих прекрасна ваканция. В Тексас тя се запозна с чудесни хора. Чували ли сте например за…“

И като неочаквано се наведе напред, той се стовари върху ми, при което моят пистолет изхвърча под скрина. За щастие той беше по-скоро поривист, отколкото силен и аз без много усилия го блъснах отново в креслото.

Щом се съвзе, той скръсти ръце на гърдите си и рече:

„Ето, вижте докъде се докарахте. Vous voilà dans de beaux draps, mon vieux.“^[5]

Наведох се, той не помръдна. Наведох се по-ниско.

„Драги сър — каза той, — стига сте жонглирали живота и смъртта. Аз съм драматург. Написал съм много трагедии, комедии, фантазии. Между другото, съм направил филм от „Жустин“ на Сад и от други свръхбезобразия на осемнайсети век. Автор съм на петдесет и два сполучливи сценария. Зная всички входове и изходи. Оставете ме да действувам. В другата стая май има дилаф, нека да го донеса и с него лесно ще извадим вашето имущество.“

Пипкаво, делово, лукаво той отново се надигна, докато приказваше. Бръкнах под скрина, като се мъчех в същото време да не го изпускам от очи. Изведнъж забелязах, че приятелчето се подава под радиатора до скрина. Отново се сборичкахме. Търкаляхме се по килима, прегърнати като две огромни безпомощни деца. Под халата си той беше гол и отвратително вонеше на пръч, аз се задушавах, когато той се прехвърляше през мен. Аз се претъркулвах през него. Ние се претъркулвахме през мен. Ние се претъркулвахме през себе си.

В отпечатан вид тази книга се чете според мен чак в началото на двайсет и първи век (към 1935-ата добавям още деветдесет години, живей дълго, моя любов); възрастните читатели сигурно ще си спомнят на това място „задължителната“ сцена в каубойските филми, които са гледали през ранното си детство. — Впрочем в боричкането ни не достигаха юмручните удари, които могат да съборят бик, и хвърчащите мебели. Той и аз бяхме две едри кукли, натъпкани с мръсен памук и с парцали. Всичко се свеждаше до безмълвното, безформено тътрузене по килима на двамина литератори, единият от които се разкапваше от наркотици, а другият имаше невроза на сърцето и на всичкото отгоре беше пиян. Когато най-сетне сполучих да докопам скъпоценното си оръжие и отново да наместя сценариста в дълбокото му кресло, двамата пъхтяхме, както кралят на кравите и контът на конете рядко се случва да пъхтят след битка.

Реших да огледам пистолета — току-виж, потта ни е повредила нещо в него — и да си поема дъх, преди да премина към основния номер на програмата. За да запълня паузата, му предложих да прочете присъдата си — в ямбичната форма, която й бях придал. Терминът „поетично възмездие“ е особено сполучлив в дадения контекст. Предадох му грижливо написания на машина лист.

„Добре — каза той. — Прекрасна идея. Ще ида да си взема очилата“ (той понечи да стане).

„Не.“

„Както искате. На глас ли да чета?“

„Да.“

„Готово. Аха, то било в стихове.“

Защото мене, грешника, ти изненада,

защото ти ме изненада, изненада,

защото изненада моята непредпазливост…

„Да ви кажа, хубаво е. Дяволски хубаво!“

Когато като гол Адам стоях

пред федералния закон

и всичките му жилещи звезди…

„Направо великолепно!“ —

Защото ти възползва се от моя

човешки грях, когато аз

безпомощно линеех, влажен, нежен,

с надеждата за хубава промяна,

въобразявайки си брак о планински щат

и цяло ято мънички Лолити…

„Виж, това не ми е много ясно.“

Защото ти възползва се от тая

невинност моя,

защото ти с измама…

„Май се повтаряте мъничко, а? Къде бях стигнал… Да.“

Защото ти е измама ми ограби

възможността за изкупление,

защото взе я ти

в оная възраст, във която

момченцата играят си със своето патлаче…

„Мда, първият цинизъм.“

Тя пухкаво девойче още бе,

тя още носеше венче от мак

и пуканки от топлата фунийка

обичаше да си похапна тя

сред мрака пъстър, в кой го от коне

оранжевите индианци скачат за пари,

защото я открадна ти

от покровителя й.

— А бе той величав, с чело от восък —

не ти — о, ти му плю

в очите с тежките клепачи, скъса

му тогата шафранова

и нереза остави сутринта

да се търкаля от болежки нови

сред ужас теменужен и любов,

сред разкаяние и отчаяние, а ти,

ти взе омръзналата кукла и

на парчета късайки я, сам

главата й далеч захвърли. За това,

за всичкото, което си направил,

за всичкото, което не направих аз,

— ти трябва да умреш!

„Какво да ви кажа, сър, няма да усуквам — дивно стихотворение! Най-хубавото ви произведение, доколкото мога да съдя.“

Той сгъна листчето и ми го върна.

Попитах го дали иска да каже нещо важно за себе си преди смъртта. Колтът отново „бе приложим спрямо личността“. Той го погледна. Въздъхна дълбоко.

„Чуйте бе, този — каза той. — Вие сте пиян, а аз съм болен човек. Хайде да отложим тази работа. Нуждая се от спокойствие. Трябва да се грижа за своята импотентност. Днес ще дойдат мои приятели да ме закарат на голям мач. Този фарс с пукотевицата от пистолет става страшно досаден. С вас сме аристократи във всичко — в еротичните вкусове, в белите стихове, в точната стрелба. Щом смятате, че съм ви засегнал, готов съм на небивали компенсации. Не е изключен дори старомоден дуел със саби или пистолети, в Бразилия или на друго удобно място. Паметта и красноречието днес не са на висота, но право казано, скъпи ми господни Хумберт, никак не бяхте идеалният пастрок и не съм карал насила вашето малко протеже да се присъедини към мен. Тъкмо тя настоя да съм я преместел на по-весело място. Тази къща не е обзаведена толкова хубаво, колкото ранчото, което споделяхме с добри приятели; все пак и тя е просторна, прохладна и лете, и зиме, накратко — комфортна е и при това — понеже смятам завинаги да се преселя и да си почивам в Англия или във Флоренция — ви предлагам да се настаните тук. Къщата е ваша, безплатно. С условие да не насочвате срещу мен този (той изруга отвратително) пистолет. Впрочем не зная дали обичате екзотиката, но ако я обичате, мога да ви предложа и домашно животно, също безплатно, доста вълнуващо малко чудовище, маце с три гърдички, едната от тях е направо чудо и изобщо — това е рядко и омайно чудо на природата. А сега soyons raisonnables^[6]. Само ще ме раните отвратително и сетне ще гниете в затвора, докато аз ще се възстановявам в тропическа обстановка. Обещавам ви, Брюстър, че ще заживеете щастливо, като имате подръка прекрасната изба и целия доход от следващата ми пиеса — сега сметката ми в банката е поолекнала, но нищо, ще правя дългове като бащата на поета според думите на поета. Има и още едно предимство, а именно — извънредно сигурна и подкупна чистачка, мисис Вибриса — интересно име, — живее в селото, идва два пъти седмично — уви, не днес, — има внуци и внучки, и аз зная нещичко за шефа на местната полиция, затова мога да разполагам с него като с роб. Аз съм драматург. Наричат ме американския Метерлинк. Отговарям на това — Метерлинк е — шметерлинг^[7]. Хайде, стига. Цялата тази работа е доста унизителна и никак не съм сигурен, че постъпвам правилно. Избягвайте да употребявате херкуланита с ром. А сега бъдете разумен и махнете пистолета. Имах случай да се запозная с незабравимата ви съпруга. Целият ми гардероб е на ваше разположение. Ах, още нещо. Ще ви хареса. Горе имам извънредно ценна еротична колекция. Ще назова само „Островът на Багратион“ от известната пътешественичка и психоаналитичка Мелани Вайс, поразителна жена, поразителен труд — махнете пистолета, — със снимки на повече от осемстотин мъжки органа, които тя огледала и измерила през 1932 година на остров в Бардинско море, има и твърде поучителни диаграми, чертани са с много мерак под благосклонните небеса — махнете пистолета, освен това мога да ви уредя да присъствувате при смъртните наказания, не всеки знае, че електрическият стол е боядисан в жълт…“

Стрелях. Този път куршумът попадна в нещо твърдо, а именно в облегалката на черния люлеещ се стол в ъгъла (малко приличаше на Скилъровия), при което той веднага се задвижи, разлюля се толкова чевръсто и бодро, че човек, влязъл в стаята, би останал поразен от двойно чудо: от движението на самотния стол в ъгъла и от зейналото празно кресло, в което току-що се бе намирала виолетовата ми мишена. С вдигнати ръце, като шаваше пръсти, той се мярна в съседната заличка и в следващия миг двамата от двете страни задърпахме с пъхтене вратата, бях прозяпал ключа й. Отново победих и още по-чевръсто Кларий Новус седна на рояла и взе няколко уродливо силни, всъщност истерични гръмоподобни акорда: увисналите му бузи подскачаха, разперените му ръце напрегнато блъскаха, а ноздрите му изпускаха конвулсивното пръхтене, което не се е записало върху лентата на нашия филмов двубой. Като продължаваше да си тананика под нос, той направи напразен опит да отвори с крак морско наглед сандъче до рояла. Следващият ми куршум го улучи в хълбока и той започна да се вдига от столчето все по-високо и по-високо като стария Нижински в лудницата, като „Верният гейзер“ в Уайоминг, като някакъв мой отдавнашен кошмар, на феноменална височина или поне така изглеждаше, и като раздираше въздуха, още раздрусан от тъмната сочна музика, отметна глава, притисна с вой едната си ръка на челото, а с другата се хвана под мишницата, сякаш го бе ужилил стършел; след което отново се спусна на земята и взел образа на дебел мъж по халат, офейка в хола.

Виждам как го преследвах през хола, там с някакъв двоен, троен, кенгуров скок, като всеки път оставах изправен й не прегъвах крака, най-напред подир него, а сетне между него и главния вход, изпълних напрегнато-стегнат танц, попречих му да излезе, защото вратата като насън се оказа полуотворена.

Като се преобрази наново и стана сега величествен и малко мрачен, той се заизкачва по широкото стълбище — и аз промених позицията, без да го наближавам, дадох три-четири изстрела, с всеки му нанасях рана и всеки път, когато правех това, когато правех тези ужасни неща, лицето му се кривеше нелепо, сякаш с палячовска гримаса преувеличаваше болката; той забавяше крачка, обръщаше полуразтворените си очи, надаваше женско „ах“ и трепваше при всяко попадение, сякаш го гъделичкаха, докато моите тромави, слепи куршуми попадаха в него, културният Ку бъбреше полугласно, с престорен британски акцент през цялото време ужасно се кривеше, трепереше, хилеше се, но в същото време имаше някак отнесен и дори учтив вид: „Ах, много боли, сър, недейте вече… Ах, просто непоносимо боли, скъпи сър. Моля ви, въздържайте се. Ах, колко много боли… Боже мой! Уф! Отвратително… Знаете ли, не биваше да…“ Гласът му замря, когато се изкатери на площадката, но продължи да върви с необикновено сигурна крачка въпреки многото, олово, забито в пухкавото му тяло, и изведнъж разбрах с чувство на безнадежден страх: не само че не успях да го довърша, но дори зареждах този клетник с нова енергия, сякаш тези куршуми бяха капсули с еликсира на младостта.

Заредих отново празния колт — с черните си обагрени ръце, — бях докоснал нещо, омазано с гъстата му кръв. Сетне побързах да се присъединя към него на горния етаж.

Той крачеше по галерията окървавен и важен, диреше отворен прозорец, клатеше глава и все още ме убеждаваше да не съм извършвал убийство. Опитах да го улуча в слепоочието. Той отстъпи в спалнята си с пурпурно петно вместо ухо.

„Вън, вън“ — избъбри той, като кашляше и плюеше; изумен като в кошмар, видях как този опръскан с кръв, но още подвижен човек се намъква в постелята и се увива в хаоса от чаршафи и одеяла. Стрелях в него от упор и когато се отметна назад, голям розов мехур, напомнил с нещо детството ми, се изду върху устните му, порасна колкото детско балонче и се пукна.

Може би за две-три секунди бях изгубил връзка с действителността, но не беше помътняване на разума, с което се оправдават обикновените престъпници; напротив, искам да подчертая, че отговарям за всяка проляна капка от пенестата му кръв; стана обаче някакво разместване на времето; седях в съпружеската спалия, където в кревата лежеше болната Шарлота. Куилти умираше. Вместо пистолета (бях седнал върху него) държах в ръце негов чехъл. Съвзех се, наместих се по-удобно в креслото и си погледнах часовника. Стъклото му беше паднало, но той вървеше. Цялата тази тъжна история беше траяла повече от час. Най-сетне той се умири. Не изпитвах никакво облекчение: напротив, тегнеше ми още по-мъчително бреме от онова, от което се бях надявал да се отърва. Не можех да се насиля с допир да се убедя в смъртта му. Във всеки случай наглед беше мъртъв: липсваше към четвъртина от лицето му, от тавана вече се бяха спуснали две мухи, направо не вярваха на небивалия си късмет. Ръцете ми не изглеждаха по-добре от неговите. Умих се криво-ляво в съседната баня. Сега можех да си вървя. Когато излязох на стълбището, ме очакваше изненада: живото бръмчене, което бях дочувал и досега и смятах, че ушите ми са бръмнали, се оказа смесица от гласове и грамофонна музика, излизаща от долната гостна.

Там намерих група вероятно току-що пристигнали хора, те безгрижно се наливаха с водката на домакина. В креслото се бе разлял огромен дебелак; две чернокоси бледи млади красавици, явно сестри, едната по-едра, другата (почти дете) по-дребна, седяха скромно една до друга в края на дивана. Червенобузест тип с яркосини очи тъкмо им бе донесъл две чаши от кухнята бар, където две-три жени си бъбреха и звънкаха с парченцата лед. Спрях се на вратата и казах: „Господа, току-що убих Клер Куилти.“

„Чудесно сте постъпили“ — рече червенобузестият, като при това предлагаше напитка на по-голямата хубавица.

„Отдавна трябваше някой да го пречука“ — отбеляза дебелакът.

„Какво казва този, Тони?“ — попита увехнала блондинка изпод арката на бара.

„Разправя — отвърна й червенобузестият, — че е убил Ку.“

„Защо не — обади се още един господин, беше клекнал в ъгъла на гостната и оглеждаше плочите. — Защо не, ние всички в един прекрасен ден трябваше да се наканим да сторим това.“

„Както и да е — рече Тони, — време е да слезе. Не можем да го чакаме много, ако искаме да хванем началото на мача.“

„Капнете нещо на този човек“ — рече дебелакът.

„Искате ли бира?“ — попита жената с панталон, като ми показа отдалеч халбата.

Само хубавиците на дивана, и двете в черно, мълчаха. По-младата попипваше медальона на бялата си шийка, но двете все мълчаха, толкова младички, толкова достъпни. Музиката спря за миг, колкото да сменят плочата, и тогава откъм стълбището се чу някакъв шум. Тони и аз се разбързахме към хола. Куилти, когото изобщо не бях очаквал, бе изпълзял по някакъв начин на горната площадка и там се тътреше тежко, пляскаше с плавници; скоро обаче рухна на виолетова купчина и замря — този път вече завинаги.

„Побързай, Ку“ — през смях извика Тони и с думите „Явно е снощен и няма толкова скоро…“ се върна в гостната, където музиката заглуши края на фразата му.

Ето, това беше (помислих си аз) краят на заплетения спектакъл, който Клер Куилти бе поставил в моя чест. С натежало сърце излязох от този дървен замък и тръгнах през примките на слънчевия огън към своя икар. От двете му страни плътно бяха паркирани две други коли и не можах да потегля веднага.