Джилиан Флин
Не казвай сбогом (9)

Ник Дън

Изчезнала от един ден

Не се вслушах в предупрежденията на Го за пиячката, изпих половин бутилка, седнал сам на дивана, и за осемнайсети път усетих прилив на адреналин точно когато си мислех, че най-сетне ще заспя: клепачите ми натежаха, наместих възглавницата си, очите ми се затвориха и тогава видях жена си — в русата й коса имаше съсирена кръв, плачеше, ослепена от болка, влачеше се по пода на кухнята ни. Викаше ме. Ник, Ник, Ник!

Току надигах бутилката, за да се упоя и да заспя, но напразно. Сънят е като котка — идва само ако не му обръщаш внимание. Продължих да пия и да повтарям мантрата си: Спри да мислиш, глътка, изпразни главата си, глътка, хайде, сериозно, прочисти си главата веднага, глътка. Утре трябва да си с бистър ум, трябва да поспиш! Глътка. Успях само да дремна надве-натри на зазоряване и се събудих един час по-късно с махмурлук. Не такъв, че да ме извади от строя, но все пак. Всичко ме болеше, сетивата ми бяха притъпени. Задръстени. Дали да не пийна още малко. Заклатушках се към колата на Го и движението ми се стори неприсъщо, като че ли краката ми се движеха на обратно. Временно разполагах с колата, понеже полицията взе за оглед моята грижливо използвана джета.

На пресечката пред къщи имаше три полицейски коли и малцината ни съседи се бяха скупчили наблизо. Карл не се виждаше, обаче там беше Джан Тевърър — християнката, и Майк, бащата на трите близначета, които се казваха Тейлър, Тофър и Талула. („Мразя ги всичките, дори само заради имената“, бе заявила Ейми, строг съдник на всякаква мода. Когато споменах, че навремето Ейми е било модерно име, тя ми заяви: „Ник, знаеш историята на името ми“. Нямах никаква представа за какво ми говори.)

Джан ми кимна отдалеч, без да ме поглежда в очите, но Майк се приближи, докато излизах от колата.

— Съжалявам, човече, ако мога да помогна с нещо, само кажи. Каквото и да е. Сутринта окосих тревата, така че не се притеснявай за това.

С Майк се редуваме кой да коси около изоставените и затворени къщи в комплекса — обилните дъждове превръщат дворовете в същинска джунгла, която привлича миещи мечки. Беше пълно с тях навсякъде: гризяха в боклука ни нощем, промъкваха се в мазетата, излежаваха се по верандите като лениви домашни любимци. Косенето не ги прогони, но така поне ги виждахме.

— Благодаря, човече, благодаря — отговорих.

— Жена ми е в истерия, откакто научи, направо в истерия.

— Съжалявам. Трябва да… — посочих вратата.

— Седи и рони сълзи над снимките на Ейми.

За една нощ в интернет се появиха хиляди снимки, сякаш точно за да подхранват жалките нужди на жени като съпругата на Майк. Не симпатизирах на склонните към излишен драматизъм.

— Ей, трябва да те попитам… — поде Майк.

Потупах го по ръката и отново посочих вратата, все едно имам спешна работа. Обърнах се, преди да успее да ми зададе някакъв въпрос, и потропах на вратата на собствения си дом.

Полицай Веласкес ме придружи до горния етаж, до собствената ми спалня, до собствения ми дрешник — покрай сребристата идеално квадратна кутийка с подаръка — и ме остави да ровя из нещата си. Напрегнах се, че трябва да си избирам дрехи пред погледа на тази млада жена с дълга кестенява коса, от която се очакваше да ме преценява, да си състави мнение. В крайна сметка взех няколко неща на сляпо: крайният резултат беше небрежно делови — спортен панталон и риза с къси ръкави, като че ли отивах на някакво събрание. Интересна статия би се получила, помислих си — как избираме подходящо облекло, когато любимият ни човек е изчезнал. Ненаситният и жаден за гледни точки писател у мен се обади — не можех да го изключа. Натъпках всичко в една чанта, обърнах се и погледнах към кутийката с подаръка на пода.

— Може ли да погледна какво има вътре? — попитах.

Полицайката се поколеба, после реши да не рискува.

— Не, съжалявам, господине, по-добре да не е сега.

Забелязах, че опаковъчната хартия е разрязана внимателно по ръбчето.

— Някой поглеждал ли е вътре?

Тя кимна. Някой полицай беше прочел първата загадка за мен от търсенето на съкровища.

Заобиколих Веласкес и се запътих към кутийката.

— След като вече е отворена…

Тя ми препречи пътя.

— Не мога да ви позволя да го направите.

— Нелепо е. Подаръкът е за мен от моята съпруга…

Заобиколих я, наведох се и вече докосвах ъгълчето на кутийката, когато ръката й връхлетя гърдите ми изотзад. В тях бликна гняв, че тази жена си позволява да ми нарежда какво да правя в собствения ми дом. Колкото и да се старая да бъда син на майка си, в главата ми току се обажда гласът на баща ми: неканен, нарежда отвратителни думи, наслагва ужасни мисли.

— Господине, това е местопрестъпление, не…

Глупава кучка.

Изведнъж партньорът й Риърдан се появи в стаята и се метна да ме обуздава, а аз се мъчех да се освободя от тях — добре де, добре, мамка му — докато те ме блъскаха надолу по стълбите. Някаква жена беше коленичила близо до входната врата, пълзеше по дъските на пода и търсеше — вероятно кървави пръски. Изгледа ме равнодушно и отново сведе поглед.

Опитах да се отпусна, докато карах към къщата на Го, за да се преоблека. Това беше само едно от дългата и дразнеща поредица глупашки неща, които полицаите щяха да направят в хода на разследването си (привърженик съм на смислените правила, не на лишените от логика), така че трябваше да се успокоя: Не се дръж враждебно с ченгетата, работещи по този случай, казах си. Повтори, ако се налага: Не се дръж враждебно с ченгетата.

* * *

Още с влизането си в полицейския участък се натъкнах на Бони, която ми съобщи:

— Родителите на съпругата ви са тук, Ник. — Каза го насърчаващо, все едно ми предлагаше топло кексче.

Мерибет и Ранд Елиът стояха прегърнати. Насред полицейския участък, все едно позираха за снимка. Когато и да ги видех, все това правеха: потупваха се по ръцете, търкаха си брадичките, притискаха си бузите. Когато и да отидех у семейство Елиът, започвах маниакално да се прокашлям — внимание, влизам! — понеже те двамата можеше да се спотайват влюбено зад всеки ъгъл. Целуваха се истински по устата при всяка раздяла, а Ранд обхващаше с ръка задника на жена си, когато минаваше покрай нея. Всичко това ми беше непознато. Моите родители се разведоха, когато бях на дванайсет, и ми се струва, че съвсем малък може и да съм ги мярвал да се целуват целомъдрено, когато е невъзможно да го избегнат. На Коледа, на рождени дни. Със сухи устни. В най-хубавите дни от брака си общуваха съвсем делово: Пак ни е свършило млякото. (Днес ще купя.) Това ми трябва добре изгладено. (Ще го направя днес.) Толкова ли е трудно да купиш мляко? (Мълчание.) Забравила си да се обадиш на водопроводчика. (Въздишка) По дяволите, обличай се и отивай да купиш проклетото мляко. Веднага! Това бяха послания и заповеди, отправяни от баща ми, началник от средно ниво в телефонна компания, който се отнасяше с майка ми в най-добрия случай като с некомпетентен служител. А в най-лошия? Никога не й е посягал, но чистата му неизречена ярост изпълваше къщата с дни, понякога дори със седмици, и от нея въздухът ставаше влажен и тежък за дишане. Баща ми се цупеше с издадена напред долна челюст, което му придаваше вид на наранен отмъстителен боксер, и скърцаше със зъби толкова силно, че се чуваше в другия край на стаята. Хвърляше неща — не точно по нея, но съвсем наблизо. Сигурен съм, че си е мислел: никога не съм я удрял. И най-вероятно по този причина никога не е възприемал себе си като насилник. Обаче превърна семейния ни живот в безкрайно пътуване с лоши ориентири и скован от гняв шофьор във ваканция, която така и не стана забавна. Не ме карай да обръщам колата. Ама моля те, обръщай и да се връщаме.

Струва ми се, че татко нямаше проблем конкретно с мама. Той просто не харесваше жените. Смяташе, че са глупави, незначителни, дразнещи. Тази тъпа кучка. Любимите му думи за всяка жена, която го подразнеше: някоя шофьорка, келнерка, наша учителка, макар че не се беше срещал с нито една, понеже смяташе родителските срещи за женско царство. Още помня, когато номинираха Джералдин Фераро за вицепрезидент през 1984 г. и ние всички заедно гледахме новините преди вечеря. Майка ми, дребничката ми мила майка, обхвана с ръка тила на Го и каза: „Е, според мен това е чудесно“. Баща ми изключи телевизора и заяви: „Нелепо е. Нали съзнавате, че е нелепо? Все едно маймуна да кара колело“.

Минаха пет години, преди майка ми най-сетне да реши да сложи точка. Един ден се върнах от училище и баща ми го нямаше. Сутринта беше вкъщи, следобед вече го нямаше. Мама ни каза да седнем на масата в трапезарията и ни съобщи: „С баща ви решихме, че за всички ще е най-добре да живеем отделно“, а Го избухна в сълзи: „Страхотно, мразя ви и двамата!“, а после, вместо да избяга в стаята си, както обикновено става по сценарий, тя се приближи до мама и я прегърна. И така, баща ми си замина, а моята слабичка и изтерзана майка стана пълничка и щастлива — относително пълна и изключително щастлива — каквато по принцип трябваше да си бъде: един спаружен балон, който отново се напълни с въздух. Само за година мама се превърна в ангажираната, сърдечна и весела жена, каквато остана до смъртта си, а сестра й казваше: „Слава богу, че предишната Морийн се върна“, като че ли жената, която ни отгледа, беше някаква самозванка.

Що се отнася до баща ми, години наред говорех с него по телефона веднъж месечно, а разговорът ни беше учтив и информативен, изреждане на нещата, които са се случили. Единственото нещо, което той ме попита за Ейми, беше „Как е Ейми?“, а в отговор не очакваше нищо повече от: „Добре е“. Остана си упорито дистанциран дори докато потъваше в деменция след шейсетата си година. Ако винаги отиваш по-рано, никога няма да закъснееш. Това повтаряше баща ми дори когато се разболя от алцхаймер — бавно спускане към внезапното пропадане в пропастта, което ни принуди да преместим своя независим баща женомразец в огромен дом, където миришеше на пилешка каша и на пикня и където той непрекъснато беше заобиколен от жени, които да му помагат. Ха.

Баща ни си имаше недостатъци. Това все ни повтаряше моята добродушна майка. Но не искал да вреди. Мило беше от нейна страна, че го казва, но той всъщност вредеше. Съмнявам се, че сестра ми ще се омъжи някога: когато е тъжна, разстроена или гневна, има нужда да остане сама — страхува се, че някой мъж ще се отнесе с презрение към женските й сълзи. Аз съм същият. Доброто у себе си съм взел от мама. Мога да се шегувам, мога да се смея, мога да подкачам, мога да подкрепям и да възхвалявам — в общи линии, мога да функционирам на светло — но не мога да се справям с разплакани или разгневени жени. Усещам в мен да се надига бащината ми ярост по най-грозен начин. Ейми може да ви разказва за това. И определено би ви разказала, ако беше тук.

Наблюдавах Ранд и Мерибет известно време, преди те да ме забележат, и се чудех колко ли са ми бесни. Бях извършил нещо непростимо, като не им бях звъннал толкова дълго. Заради страха ми партията тенис от онази вечер щеше завинаги да остане запечатана в мислите им: топлата вечер, ленивите жълти топки, които подскачат по корта, скърцането на обувките за тенис, най-обикновена вторник вечер за тях, а в същото време дъщеря им вече била изчезнала.

— Ник — възкликна Ранд Елиът, като ме забеляза. Направи три широки крачки към мен и макар да се готвех да ме фрасне с юмрук, той ме прегърна отчаяно и силно. — Държиш ли се? — прошепна в шията ми и ме залюля. Накрая се задави шумно, преглътна риданието си и стисна ръцете ми. — Ще намерим Ейми, Ник. Няма друга възможност. Убеден си, нали?

Ранд Елиът ме прикова със сините си очи за още няколко секунди, после отново се разстрои и от гърлото му се изтръгнаха три момичешки стенания, все едно изхълца. Мерибет се присъедини към прегръдката и зарови лице в мишницата на съпруга си. Когато се откъснахме един от друг, тя ме изгледа с огромните си смаяни очи.

— Това е просто кошмар! — каза тя. — Как си, Ник?

Когато Мерибет ме попита как съм, това не беше любезност, това беше екзистенциален въпрос. Тя ме изгледа изпитателно и аз бях сигурен, че ще продължи да изучава всяка моя мисъл и действие. Семейство Елиът бяха убедени, че всяка особеност трябва да бъде взета под внимание, преценена, категоризирана. Че всичко означава нещо и може да бъде използвано. Мама, татко и детето бяха три висши създания с висши степени по психология и още преди девет сутринта през главата им минаваха повече мисли, отколкото на повечето хора за цял месец. Помня, че веднъж отказах парче черешов пай на вечеря, а Ранд наклони глава и каза: „Ах! Борец срещу отживелиците! Презира лековатия символичен патриотизъм“. А когато опитах да подмина забележката му със смях и казах, че не обичам и черешов чийзкейк, Мерибет докосна ръката на Ранд и поясни: „Заради развода. Всички приятни и питателни храни, десертите, които членовете на едно семейство ядат заедно, за Ник са само лоши спомени“. Старанието на тези хора да ме разберат беше глупаво, но невероятно мило. А отговорът беше, че просто не обичам череши.

* * *

В единайсет и половина полицейският участък вреше и кипеше. Звъняха телефони, хора се провикваха през стаята. Една жена, чието име така и не разбрах и която възприемах само като бърбореща и кимаща чорлава глава, изведнъж се оказа до мен. Нямах представа от колко време е там.

— … главната цел на това, Ник, е да накараме хората да търсят Ейми и да разберат, че тя има близки, които я обичат и искат да се върне при тях. Всичко ще бъде строго контролирано. Ник, ти трябва да… Ник?

— Аха.

— Хората искат да чуят кратко изявление от съпруга й.

В този момент от другия край на стаята към мен се втурна Го. Беше ходила до бара за половин час, за да се погрижи за нещата там, и вече се бе върнала и се държеше така, все едно ме е изоставила за цяла седмица, криволичеше между бюрата, пренебрегвайки младия полицай, който явно би трябвало да я доведе, но го правеше умело, без да се натрапва и с достойнство.

— Всичко наред ли е засега? — попита Го и ме стисна с една ръка — момчешката прегръдка. Децата в семейство Дън не се и прегръщат — палецът на Го се озова върху дясното ми зърно. — Иска ми се мама да беше тук — прошепна тя, а аз точно това си мислех. — Някакви новини? — попита ме и се отдръпна.

— Нищо, абсолютно нищо, мамка му.

— Съдейки по вида ти, явно се чувстваш ужасно.

— Чувствам се адски скапано.

Точно щях да й призная колко глупаво е било от моя страна да не я послушам за алкохола, когато Го каза:

— И аз щях да допия шишето. — И ме потупа по гърба.

— Почти е време — оповести пиарката, която отново се беше появила чудодейно. Подбра всички ни към малка и неприветлива зала за пресконференции — с алуминиеви щори, сгъваеми столове и отегчени репортери — и ни качи на подиума. Почувствах се като треторазреден говорител на посредствена конференция: аз, с деловия си костюм, срещу пленена публика от изморени от полета си хора, които мечтаят какво ще обядват. Забелязах обаче как журналистите се оживиха, когато ме видяха — да си го кажем — млад и свестен на вид мъж, а после пиарката сложи един картонен плакат на статива — увеличена снимка на Ейми в най-зашеметяващия й вид, онова лице, което постоянно те кара да се питаш: не може да е толкова красива, нали? Всъщност можеше и беше, и аз се взрях в снимката на жена си, а фотоапаратите защракаха и ме заснеха как се взирам. Мислех за онзи ден в Ню Йорк, когато отново я бях открил: виждах само русата коса, тила й, но знаех, че е тя, и го възприемах като знак. Бях виждал милиони глави през живота си, но бях сигурен, че пред мен на Седмо авеню е красивият череп на Ейми. Знаех, че е тя и че двамата ще бъдем заедно.

Заблестяха светкавици. Извърнах се, понеже пред очите ми се появиха черни петна. Беше сюрреалистично. Така обикновено хората описват необикновени моменти, а аз си мислех: и представа си нямате какво означава сюрреалистично. Махмурлукът ми беше наистина кошмарен и лявото ми око пулсираше като сърце.

Фотоапаратите щракаха и двете семейства стояха заедно пред тях със стиснати устни — единствено Го имаше някаква прилика с истинско човешко същество. Другите приличахме на заместители, на тела, които са били облечени и изправени на подиума. На статива си Ейми присъстваше по-осезаемо. Всички бяхме гледали такива пресконференции за други изчезнали жени. Принудени бяхме да изиграем сцената, която телевизионните зрители очакваха: разтревоженото, но обнадеждено семейство. Зашеметени от кофеина очи и ръце като на парцалени кукли.

Някой произнесе името ми и залата хлъцна в очакване. Време беше за шоу. По-късно, когато гледах пресконференцията, не разпознах гласа си. И почти не познах лицето си. Алкохолът, който се носеше като мътилка точно под кожата, ми придаваше вид на пълен пройдоха, който все пак е достатъчно на себе си, за да се злепостави. Притеснявах се, че гласът ми ще трепери, затова се стараех прекалено и изяждах думите, все едно четях инвентарен списък. „Искаме само Ейми да се прибере у дома жива и здрава…“ Абсолютно неубедително, несвързано. Все едно изреждах наслуки някакви числа. Ранд Елиът се намеси и се помъчи да ме спаси:

— Дъщеря ни Ейми е мило момиче, изпълнено с живот. Тя е единственото ни дете и е умна, красива и мила. Наистина е Невероятната Ейми. Искаме да се върне при нас. Ник иска тя да се върне при него.

Той сложи ръка върху рамото ми, избърса очите си и аз неволно се вкамених. Отново се намеси баща ми: мъжете не плачат.

Ранд продължи:

— Всички искаме тя да се върне където й е мястото, при семейството й. Устроили сме импровизиран кризисен център в хотел „Дейс Ин“…

По новините щяха да покажат как Ник Дън, съпругът на изчезналата жена, стои сковано до тъста си, със скръстени ръце, с изцъклен поглед и с едва ли не отегчен вид, докато родителите на Ейми плачат. А после по-лошото: моята реакция, нуждата да напомня на хората, че не съм някакъв негодник, че съм свестен тип въпреки безизразния поглед и надменната неприятна физиономия.

И така, докато Ранд умоляваше дъщеря му да се върне, изневиделица се появи тя — моята убийствена усмивка.