Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Ейми Елиът Дън

5 юли 2010 г.

Няма да обвинявам Ник. Не обвинявам Ник. Отказвам — отказвам! — да се превърна в устата и язвителна гневна жена. Когато се омъжих за Ник, си обещах две неща: първо, никакви изисквания в духа на танцуващите маймунки; второ, никога да не казвам: Разбира се, нямам нищо против… (… да закъснееш, да заминеш на уикенд по мъжки, да направиш нещо, което искаш да направиш), а после да го накажа, задето е направил онова, което съм го уверявала, че нямам нищо против да направи. Притеснявам се, че съм опасно близо до това да наруша и двете си обещания.

Но все пак. Третата годишнина от сватбата ни е и аз съм сама в апартамента, а лицето ми е изопнато от пролетите сълзи — днес следобед получавам гласова поща от Ник и вече знам, че ще бъде зле, разбирам го още от първата секунда, защото се обажда от мобилния си телефон, отзад чувам мъжки гласове и той прави огромна, просторна пауза, като че ли се опитва да реши какво да каже, а после гласът му звучи неясно от таксито, вече влажен и ленив от алкохола, и аз знам, че ще се ядосам — онова бързо поемане на въздух, стиснатите устни, вдигнатите рамене, чувството „не искам да се ядосвам, обаче знам, че точно така ще стане“. Мъжете познават ли това чувство? Не искаш да се ядосваш, обаче някак си длъжен да се ядосаш. Защото едно правило, едно хубаво правило, е нарушено. Или пък „правило“ не е точната дума? Етикет? Финес? Обаче правилото или етикетът или финесът — нашата годишнина — не са спазени поради основателна причина. Разбирам го, наистина. Слуховете се оказват верни: шестнайсет автори от списанието на Ник са уволнени. Една трета от служителите. Ник засега е пощаден, но той, разбира се, се чувства длъжен да изведе останалите да се напият. Всички мъже са се накачулили в такси и пътуват по Второ авеню, преструвайки се на смели. Неколцина са се прибрали у дома при жените си, но учудващо голям брой са останали. През нощта на нашата годишнина Ник ще купува питиета на тези хора, ще обикаля стриптийз клубове и долнопробни барове, ще флиртува с двайсет и две годишни девойчета. („Току-що уволниха приятеля ми, една прегръдка ще му се отрази добре…“) Тези безработни мъже ще обявят Ник за голяма работа, докато той плаща за питиетата им с кредитна карта, свързана с моята банкова сметка. Той ще си прекара страхотно на годишнината ни, а дори не го спомена в съобщението си. Каза само: „Знам, че имахме планове, но…“.

Държа се като малко момиче. Просто си въобразявах, че ще се превърне в традиция: из целия град съм пръснала любовни послания, спомени от изминалата година заедно, организираното от мен търсене на съкровища. Представям си третата загадка, която потрепва на вятъра, залепена с тиксо в извивката на Б от скулптурата ЛЮБОВ на Робърт Индиана в Сентръл Парк. Утре някой отегчен дванайсетгодишен турист, който се мъкне подир родителите си, ще дръпне листчето, ще го прочете, ще свие рамене и ще го захвърли като опаковка от дъвка.

Финалът на организираното от мен търсене на съкровища беше съвършен, но вече не е. Едно абсолютно превъзходно старинно куфарче. Кожено. За третата годишнина се подарява кожа. Подарък, свързан с работата, може и да не е добра идея, като се има предвид, че в момента положението в службата не е розово. В кухнята ни имам два живи омара както винаги. Трябва да звънна на мама да я попитам дали ще издържат един ден, мотаейки се замаяни в клетката, или трябва да се намеся със замъглени от виното очи, да се преборя с тях и да ги сваря без основателна причина. Ще убия два омара, които дори няма да изям.

Татко се обади да ни честити годишнината, аз вдигнах с намерението да запазя самообладание, но се разплаках, когато заговорих — разциврих се по онзи ужасен женски начин — и му разказах какво се е случило, а той ме посъветва да си отворя бутилка вино и за малко да си потъгувам. Татко е голям любител на обилното хубаво мусене. Въпреки това Ник щеше да се разсърди, че съм споделила с Ранд, който в даден момент ще постъпи бащински, ще го потупа по рамото и ще каже: „Чух, че се е наложило да отидеш на спешен запой на годишнината от сватбата си, Ники“. И да се засмее. Ник ще разбере и ще ми се ядоса, понеже иска родителите ми да го мислят за идеален — целият грейва, когато им разказвам какъв безукорен зет е. Освен тази вечер. Знам, знам, държа се като малко момиченце.

* * *

Пет сутринта е. Слънцето тъкмо изгрява, почти толкова ярко, колкото уличните лампи навън, които току-що угаснаха. Открай време харесвам тази промяна, когато съм будна, за да я наблюдавам. Понякога, когато не мога да заспя, се измъквам от леглото и тръгвам по улиците на зазоряване, а когато лампите угаснат всички едновременно, винаги оставам с усещането, че съм видяла нещо специално. Иде ми да оповестя: О, ето, уличните лампи угаснаха! В Ню Йорк е най-тихо не в три-четири през нощта — тогава твърде много хора излизат от баровете, провикват се един на друг, докато се стоварват в такситата, крещят по мобилните си телефони, пушейки неистово последната си цигара преди лягане. Най-хубавото време е пет сутринта, когато потракването на обувките ти по тротоара звучи някак непозволено. Всички хора са се прибрали в кутийките си и целият град е на твое разположение.

Ник се прибра малко след четири в облак от мирис на бира, цигари и пържени яйца — плацента от воня. Още бях будна и го чаках, а мозъкът ми се беше разкашкал след маратон от „Закон и ред“. Той седна на отоманката, погледна към подаръка върху масичката и нищо не каза. Аз също го гледах. Явно изобщо не възнамерява да се извини — извинявай, нещата днес наистина се оплескаха — а аз само това искам, да ме забележи за малко.

— Честит ден след годишнината — казах.

Той въздъхна дълбоко и вбесено.

— Ейми, имах наистина ужасен ден. Моля те, не ме карай отгоре на всичко да се чувствам и виновен.

Ник е отраснал с баща, който никога за нищо не се е извинявал, затова когато има чувството, че е оплел конците, минава в настъпление. Знам го и изчаквах да му мине. Обикновено правя така.

— Просто ти честитя годишнината.

Честита годишнина, мой скапан съпруже, който ме пренебрегна на този специален ден.

Седяхме мълчаливи известно време, а стомахът ми се бе свил на топка. Не исках да съм лошата. Не го заслужавах. Ник се изправи.

— Е, как беше? — попитах равнодушно.

— Как беше ли? Ужасно, мамка му. Шестнайсет мои приятели останаха без работа, беше потискащо. Сигурно и мен ще изритат след няколко месеца.

Приятели. Той дори не харесва половината от типовете, с които е бил, но си замълчавам.

— Знам, че в момента е отвратително, Ник, но…

— За теб не е отвратително, Ейми. За теб никога няма да бъде отвратително. Но за нас, останалите? Съвсем различно е.

Същата стара история. Ник негодува, че никога не ми се е налагало да се тревожа за пари и че никога няма да ми се наложи. Според него това ме прави по-разглезена от останалите и аз не му възразявам. Обаче аз работя. На работно време. Някои от приятелките ми никога не са работили, те обсъждат хората и техните служби със същото съжаление, с което човек би казал за някое дебело момиче: „… а има толкова хубаво лице“. Навеждат се напред и казват: „Но разбира се, Елън работи“, като реплика от пиеса на Ноъл Кауърд. Мен не ме броят, понеже ако искам, винаги мога да напусна работа. Мога да си прекарвам времето по комитети за благотворителни мероприятия, в обзавеждане на дома, градинарство и доброволен труд и не виждам нищо нередно в тези занимания: много красиви и добри неща са дело на жени, които хората презират. Но аз работя.

— Ник, на твоя страна съм. Каквото и да се случи, ние ще се оправим. Моите пари са и твои.

— Не и според предбрачния договор.

Той беше пиян — споменава предбрачния договор само когато е пиян. Тогава се връща цялото му негодувание. Казвала съм му стотици пъти, буквално стотици пъти съм изричала думите: „Предбрачният договор е просто делово решение“. Не е за мен, не е дори за родителите ми, а за адвокатите на родителите ми. Той не показва нищо за нас, за мен и за теб.

Ник тръгна към кухнята и хвърли върху масата портфейла си с няколко сгънати долара, смачка някакво листче и го хвърли в кошчето заедно с няколко бележки за кредитната карта.

— Много е гадно, че го казваш, Ник.

— Много гадно се чувствам, Ейми.

Запъти се към барчето ни — с предпазливата и клатушкаща се походка на пияница — и си наля още едно питие.

— Ще ти прилошее — отбелязах.

Той вдигна чаша уж за мое здраве.

— Ти не разбираш, Ейми. Просто не схващаш. Работя от четиринайсетгодишен. Не съм ходил на скапан лагер по тенис, на лагер по творческо писане или за подготовка за CAT, на нищо такова, макар че явно цял Ню Йорк е ходил, понеже бършех маси в мола, косях морави, карах до Ханибал и се обличах като Хък Фин за туристите, а нощем търках тиганите.

Идеше ми да прихна, направо да се разкикотя. Силно и дълбоко, така че и Ник да се зарази, двамата да се разхилим и всичко да приключи. Тази литания на отвратителни занимания. Бракът ни неизменно ми напомня, че на хората им се налага да вършат отвратителни неща за пари. Откакто съм омъжена за Ник, винаги махам с ръка на хората, костюмирани като някакви храни.

— Бях принуден да работя много по-усърдно от всеки друг дори за да ме назначат в списанието. Всъщност се бъхтя двайсет години, за да стана това, което съм, а сега всичко ще свърши и аз не знам какво друго ще правя, освен да се прибера вкъщи и отново да стана речен плъх.

— Май вече си твърде голям за ролята на Хък Фин — отбелязах.

— Майната ти, Ейми.

И после той отиде в спалнята. Никога не ми е говорил така, но го изрече толкова гладко, че вероятно — а дотогава не ми беше хрумвало — си го е мислел. Много пъти. Никога не съм предполагала, че ще бъда жена, която съпругът й ще ругае. А си бяхме обещали никога да не си лягаме ядосани. Компромиси, разговори и никакво лягане ядосани — трите съвета, повтаряни отново и отново на всички новобрачни. Напоследък обаче ми се струва, че само аз правя компромиси, разговорите ни не водят до никакви решения, а Ник адски го бива да си ляга ядосан. Умее да спира емоциите си като с кранче. Вече хърка.

След това просто не можах да се сдържа, макар да не ми беше работа, макар че Ник щеше да побеснее, ако разбере: приближих до кошчето и извадих касовите бележки, за да разбера къде е бил цяла нощ. Два бара и два стриптийз клуба. Представих си го на всяко място, как говори за мен с приятелите си, понеже явно е говорил за мен, след като цялата тази дребнава злоба излиза на повърхността толкова лесно. Представих си ги в един от по-скъпите стриптийз клубове, онези шикозните, които внушават на мъжете, че все още им е отредено да господстват, че жените трябва да им служат, клубове с преднамерено лоша акустика и оглушителна музика, за да не могат хората да си говорят, представих си полуголата жена, настанила се в скута на мъжа ми (който се кълне, че било само за забавление), със спускаща се по гърба дълга коса, с влажни от гланца устни, обаче не бива да се чувствам застрашена, защото нали всичко е само за развлечение, не, забавно е, би трябвало да се смея, би трябвало да не развалям купона.

После развих смачканото листче и видях женски почерк — Хана — и телефонен номер. И ми се прииска да е като във филмите, името да е някакво глупаво — Канди или Бамби, нещо, на което да можеш отчаяно да завъртиш очи. Мисти с нарисувани две сърца над двете „и“-та. Обаче името е Хана, а жената е истинска, вероятно като мен. Ник не ми е изневерявал, кълне ми се, че е така, но аз знам също, че е имал предостатъчно възможности. Мога да го попитам за Хана и той ще отговори, че няма никаква представа кой му е дал номера, но не е искал да бъде груб, затова го е взел. Което може и да е истина. Или пък не. Може да ми изневерява и изобщо да не ми каже, както и да престане да ме уважава, понеже не се сещам какво се случва. Може да ме гледа срещу себе си на закуска как невинно си сърбам зърнената закуска, напълно убеден, че съм глупачка, а кой уважава глупаците?

Пак плача, с Хана в ръката си.

Типично по женски, нали, лавинообразно да превърнеш една мъжка вечер в изневяра, която ще разруши брака ни?

Не знам какво да правя. Чувствам се като гръмогласна продавачка на риба или като глупава отрепка, а не желая да е така. Не искам да съм гневна, не мога дори да преценя дали трябва да съм гневна. Чудя се дали да не отида на хотел и да го оставя този път той да се позамисли.

Оставам на мястото си още малко, после си поемам дъх и влизам във вонящата ни на алкохол спалня, а когато лягам, той се обръща към мен, обгръща ме с ръце, заравя лице в шията ми и двамата едновременно казваме „извинявай“.