Джилиан Флин
Не казвай сбогом (20)

Ейми Елиът Дън

26 май 2011 г.

Голяма идиотка съм. Понякога се гледам и си казвам: нищо чудно, че Ник ме смята за нелепа, фриволна и разглезена в сравнение с майка си. Морийн умира. Тя крие болестта си зад широки усмивки и широки бродирани спортни горнища и на всеки въпрос за здравето си отговаря: „О, аз съм добре, но ти как си, скъпа?“. Мо умира, но не го признава, още не. Вчера ми се обади сутринта и ме попита дали искам да отида на излет с нея и приятелките й — когато е добре, гледа да стои колкото може по-дълго навън — и аз се съгласявам веднага, макар да знам, че няма да правят нищо интересно за мен: ще играят карти, ще свършат нещо в църквата, най-често подреждат.

— Ще те вземем след петнайсет минути — казва ми. — Облечи нещо с къси ръкави.

Чистене. Сигурно ще е свързано с чистене. Нещо, което ще ме омаже до лактите. Обличам риза с къси ръкави и точно след петнайсет минути отварям вратата на Морийн, плешива под плетената си шапка — киска се за нещо с трите си приятелки. Всички носят еднакви фланелки с апликация, звънчета и панделки — на гърдите им се мъдри надпис „ПлазМамас“.

Решавам, че са основали вокална група. Но после всички се качваме в стария крайслер на Джойс — много стар, с една цяла предна седалка, бабешка кола, която мирише на женски цигари — и весело подкарваме към центъра за кръводаряване.

— Ние сме във вторник и петък — обяснява Джойс, гледайки към мен в огледалото за обратно виждане.

— А! — казвам. Как иначе да отговоря? О, това са страхотни дни за кръвна плазма!

— Можеш да даваш два пъти седмично — пояснява Морийн и звънчетата на ризата й издрънчават. — Първия път получаваш двайсет долара, втория — трийсет. Затова всички днес са в толкова хубаво настроение.

— Много ще ти хареса — уверява ме Джойс. — Всички седят и си говорят като в козметичен салон.

Морийн ме стисва за ръката и тихо казва:

— Аз вече не мога да давам, но си помислих, че ти ще ме заместиш. Не е лош начин да припечелиш нещичко — жената трябва да си има малко свои пари.

Преглъщам един пристъп на гняв: някога си имах немалко свои пари, но ги дадох на сина ти.

Мършав мъж с възтясно джинсово яке се навърта из паркинга като улично куче. Вътре обаче е чисто. Добре осветено, мирише на бор, с християнски плакати по стените — гълъби и лека мъгла. Обаче аз знам, че не мога да го направя. Игли. Кръв. И двете ни ги понасям. Нямам други фобии, но тези са страшно силни — припадам дори когато се порежа на хартия.

Не понасям никакво нараняване на кожата: ожулване, пробиване, рязане. Когато ходя с Морийн на химиотерапията, никога не гледам, докато пъхват иглата.

— Здравей, Кейлийс! — провиква се Морийн, когато влизаме, и една пълна чернокожа жена с някакво подобие на медицинска униформа отговаря:

— Здрасти, Морийн? Как се чувстваш?

— О, аз съм добре, а ти как си?

— Откога го правите? — питам я.

— Почти година — отговаря Морийн. — Кейлийс е любимка на всички, изобщо не усещаш как те боцка. Което за мен е много добре, понеже вените ми на нищо не приличат. — Навива ръкавите си и ми показва сините си вени като въжета. Когато се запознах с Мо, тя беше дебела, но вече не е. Странно, но всъщност изглеждаше по-добре пълна. — Пипни някоя да видиш.

Озъртам се с надеждата Кейлийс да ни въведе вътре.

— Хайде, пипни.

Докосвам вената с върха на пръста си и усещам как тя ми се изплъзва отдолу. Залива ме топлина.

— Значи това е новото ни попълнение? — пита Кейлийс, внезапно озовала се до мен. — Морийн постоянно се хвали с теб. Такаааа, ще трябва да попълниш някои документи…

— Съжалявам, не мога. Не понасям игли и кръв. Имам сериозна фобия. Буквално не мога да го направя.

Давам си сметка, че днес не съм хапвала нищо, и ми се завива свят. Вратът ми отмалява.

— Всичко тук е много хигиенично, в добри ръце си — уверява ме Кейлийс.

— Не е там работата, честна дума. Никога не съм давала кръв. Лекарят ми се сърди, понеже не мога да си направя дори годишните кръвни изследвания, за да провери холестерола ми.

Затова после чакам. Минават два часа, през които Вики и Джойс са свързани с някакви боботещи машини. Сякаш изпразват телата им. Дори са им маркирали пръстите, за да не дават кръв повече от два пъти седмично — знаците се виждат под една лилава лампа.

— Като във филм за Джеймс Бонд — отбелязва Вики и всички се кискат. Морийн тананика темата от филма (струва ми се), а Джойс свива пръстите на ръката си като пистолет.

— Ей, бабушкери, не може ли поне веднъж да сте тихички — обажда се белокоса жена през четири стола. Надвесва се над полегналите тела на трима мазни мъже — със синьо-зелени татуировки, поникнала брада, точно такива мъже си представям като кръводарители — и размахва пръста на свободната си ръка.

— Мери! Мислех, че ще идваш утре!

— Така смятах, обаче помощите ми за безработни ще пристигнат чак другата седмица, а ми беше останала само кутия зърнена закуска и една консерва царевица.

Всички се смеят, все едно е забавно да умираш от глад — този град понякога е нетърпим, толкова отчаян и в пълно отрицание на случващото се. Прилошава ми от пенещата се кръв, от дългите пластмасови тръбички между апаратите и телата, от това обработване на хората. Където и погледна, пред очите ми има кръв. Тъмна, почти пурпурна.

Отивам в тоалетната и плискам лицето си със студена вода. Правя две крачки и ушите ми оглушават, очите ми виждат като през две дупчици, чувам ударите на сърцето си, бушуването на собствената си кръв, и докато падам, казвам:

— О, съжалявам!

Почти не помня как сме се върнали. Морийн ме настанява в леглото, носи ми чаша ябълков сок и купа със супа. Опитваме да звъннем на Ник. Го казва, че той не е в бара, а не вдига мобилния си.

Този човек просто изчезва.

— И като момче си беше такъв — обича да скита — казва Морийн. — Нямаше по-неприятно нещо за него от наказанието да не напуска стаята си. — Тя ми слага студен компрес на челото, а дъхът й мирише остро на аспирин. — Сега си почивай. Аз ще продължа да му звъня, докато не го намеря и не му кажа да се прибира.

Когато Ник се прибира, вече спя. Събуждам се и го чувам да си взема душ, поглеждам часовника и установявам, че е един и четири. Явно все пак е отишъл в бара — обича да си взема душ след работа, да отмие от кожата си миризмата на бира и на солени пуканки. (Така казва.)

Пъхва се в леглото и когато се обръщам към него с отворени очи, се смайва, че съм будна.

— От часове се опитваме да се свържем с теб.

— Батерията ми беше паднала. Припаднала си?

— Нали батерията ти беше паднала?

Замълчава и аз разбирам, че ще ме излъже. Най-ужасното чувство: когато трябва просто да чакаш и да се приготвиш за лъжата. Ник е старомоден, нуждае се от свободата си, не обича да дава обяснения. Ако е планирал нещо с момчетата, ще изчака и едва час преди играта на покер ще ми подметне нехайно: „Ей, тази вечер мисля да поиграя покер с момчетата, нали нямаш нищо против?“, а ако аз съм направила други планове, ще бъда лошата.

Не е хубаво да си жената, която не пуска мъжа си да играе покер — надали ти се иска да си заядливката с ролки в косата и точилка в ръка. Затова преглъщаш разочарованието си и се съгласяваш. Той не го прави нарочно, за да се държи зле, просто така е възпитан. Баща му винаги е правил каквото му скимне, а майка му го е търпяла. Докато не се развела с него. Ник започва да ми пробутва лъжливото си обяснение, а аз дори не го слушам.