Джилиан Флин
Не казвай сбогом (57)

Ник Дън

Шестнайсет дни след завръщането

Ейми си въобразява, че контролира нещата, но много греши. Или по-скоро — много ще сгреши.

Бони, Го и аз действаме съвместно. Ченгетата, ФБР — никой друг вече не се интересува от мен. Вчера обаче Бони най-неочаквано ми се обади. Дори не се представи, когато вдигнах, а започна като стар приятел: „Да те изведа на кафе?“. Взех Го и отидохме да се видим с нея в сладкарницата за палачинки, седнали до редиците с конфитюри: червени, сини, кехлибарени, розови, преструващи се на естествени природни цветове. Бони поръча вафли с боровинки и ги заля с електриковосин сироп.

Тя вече беше в сепарето, когато пристигнахме, стана и се усмихна колебливо. Пресата страшно я мачкаше. Поколебахме се дали да се ръкуваме, или да се прегърнем неловко. Накрая Бони просто кимна.

Първото, което ми каза, беше:

— Имам една дъщеря. На тринайсет години. Казва се Миа. Кръстена е на Миа Хам. Роди се в деня, когато спечелихме Световната купа. Затова се казва така.

Извих вежди — колко интересно, разказвай още.

— Ти ме попита един ден, а аз не ти отговорих… държах се грубо. Бях сигурна, че си невинен, а после… всичко сочеше, че не си, и аз се ядосах. Че съм се заблудила. Затова изобщо не исках да споменавам името на дъщеря си пред теб.

Тя отхапа от вафлата си и я поля с още сироп.

— Казва се Миа.

— Ами благодаря ти — казах.

— Не, това са… глупости. — Тя въздъхна силно нагоре и бретонът й се размърда. — Искам да кажа: знаех, че Ейми те е натопила. Знам, че е убила Деси Колингс. Сигурна съм. Просто не мога да го докажа.

— Какво правят всички останали, докато ти работиш по случая? — попита Го.

— Няма случай. Те продължиха напред. Гилпин съвсем го изостави. На мен ми наредиха от високо: затвори това дело. Приключи го. Националните медии ни представиха като невероятни наивници и глупаци. Безсилна съм, ако не ми дадеш нещо, Ник. Имаш ли нещо?

— Всичко, което имаш и ти — свих рамене. — Тя ми призна обаче…

— Признала ти е? По дяволите, Ник, ще ти сложим подслушвател.

— Няма да стане. Няма да стане. Тя предвижда всичко. Идеално познава полицейския подход. Тя проучва всичко, Ронда.

Бони си сипа още сироп — вафлите й плуваха в лепкаво синьо море. Боднах яйцето си с вилицата и завъртях, размазах слънцето.

— Подлудяваш ме, когато ме наричаш Ронда.

— Проучва, госпожо детектив Бони.

Тя отново духна нагоре — ядосаната въздишка, от която бретонът й мърдаше. Отхапа от палачинката.

— Сега бездруго не бих могла да взема подслушвател.

— Хайде стига, все нещо трябва да може да се направи — обади се Го. — Ник, защо стоиш в тази къща, по дяволите, ако не можеш да се докопаш до нещо?

— Нужно е време. Трябва отново да спечеля доверието й. Да започне отново да ми доверява разни неща, когато не сме чисто голи…

Бони разтри очи и се обърна към Го:

— Да питам ли изобщо?

— Винаги говорят чисто голи под душа и водата тече. Не може ли да подслушвате някак и душа? — попита Го.

— Тя ми шепти в ухото под струята — поясних.

— Наистина проучва всичко — съгласи се Бони. — Ама наистина. Претърсих колата, с която се появи, ягуара на Деси. Накарах ги да претърсят багажника, където според нея я е държал, когато я отвлякъл. Допусках, че няма да намерим нищо и ще я уличим в лъжа. Търкаляла се е в багажника, Ник. Кучетата надушиха миризмата й. И намерихме три дълги руси косъма. Дълги руси косъма. Нейни — отпреди да се подстриже. Как го е направила…

— Предвижда. Сигурна съм, че ги е държала в пликче, в случай че се наложи да ги остави някъде, за да ме уличи.

— Мили боже, представяш ли си тази жена да ти е майка? Никога няма да можеш да я излъжеш, винаги ще е няколко крачки пред теб.

— Бони, а представяш ли си да я имаш за съпруга?

— Ще се огъне — увери ме Бони. — На даден етап ще се огъне.

— Няма — казах. — Не може ли просто да се изправим пред голямото жури? Моята дума срещу нейната.

— Можеше да се получи, ако ти беше по-благонадежден — отговори Бони. — А твоята благонадеждност се дължи на Ейми. Тя лично те реабилитира. И пак тя може да промени това. Ако разгласи историята с антифриза…

— Трябва да намеря къде държи повърнатото — казах. — Ако се отърва от него и разобличим още нейни лъжи…

— Трябва да прегледаме дневника — намеси се Го. — Писала е седем години! Не може да няма несъответствия.

— Помолихме Ранд и Мерибет да го прегледат и да ни кажат дали нещо им прави впечатление — осведоми ни Бони. — Досещате се как го приеха. Мерибет щеше да ми избоде очите.

— Ами Жаклин Колингс, Боби О’Хара или Хилари Ханди? — попита Го. — Те всички познават истинската Ейми. Би трябвало от там да излезе нещо.

— Не е достатъчно — поклати глава Бони. — Те не са толкова благонадеждни като Ейми. Дължи се на общественото мнение, но в момента точно от това се интересува най-много полицията — от общественото мнение.

Имаше право. Жаклин Колингс се бе появила в няколко предавания по кабеларките, твърдеше, че синът й е невинен. Винаги започваше уверено, но майчината обич работеше против нея: скоро всички я възприемаха като скърбяща жена, която иска да вярва само най-хубави неща за сина си, и колкото повече я съжаляваха водещите, толкова по-остра и озлобена ставаше тя и губеше симпатиите на хората. Бързо я отписаха. Боби О’Хара и Хилари Ханди ми се обадиха бесни, че Ейми е останала ненаказана, и бяха твърдо решени да разкажат историята й, обаче никой не искаше да слуша някакви двама бивши. Имайте търпение, уверявах ги, работим по въпроса. Аз, Хилари, Боби и Жаклин рано или късно щяхме да постигнем своето. Внушавах си, че го вярвам.

— Ами ако използваме поне Анди? — попитах. — Ако я накараме да свидетелства, че там, където Ейми е скрила следите, са все места, където двамата с нея сме правили секс? Анди е благонадеждна, хората й вярват.

След завръщането на Ейми Анди отново беше станала предишното ведро същество. Знам го само от случайните снимки по таблоидите. От тях научих, че излиза с някакво момче на нейната възраст, симпатичен младеж с чорлава коса и неизменно висящи на шията му слушалки. Най-хубавото заглавие: „Любовта открива Анди Харди!“ — игра на думи с филм от 1938 година с Мики Руни, която малцина могат да уловят. Изпратих й есемес: „Съжалявам. За всичко“. Не ми отговори. Браво на нея. Казвам го искрено.

— Съвпадение — сви рамене Бони. — Странно съвпадение, но… не е достатъчно впечатляващо, за да продължим напред. Не и в тази обстановка. Трябва да измъкнеш нещо полезно от жена си, Ник. Ти си единственият ни шанс.

Го тръсна кафето си върху масата.

— Не мога да повярвам, че водим този разговор — каза тя. — Ник, не искам да продължаваш да живееш в тази къща. Ти не си ченге под прикритие. Не е твоя работа. Живееш с убийца! Махни се, по дяволите! Съжалявам, но на кого му пука, че тя е убила Деси? Не искам да убие теб. Някой ден току-виж си загорил сиренето й на скарата, а после телефонът ми ще звънне и ще ми съобщят, че си паднал от покрива или нещо подобно. Махни се оттам.

— Не мога. Още не. Тя никога няма да ме пусне, твърде много й харесва тази игра.

— Тогава престани да я играеш.

* * *

Не мога. Адски съм задобрял. Ще остана близо до нея, докато успея да я поваля. Единствен съм в състояние да го направя. Някой ден ще сбърка и ще ми каже нещо полезно. Преди няколко дни се върнах в спалнята ни. Не правим секс, дори не се докосваме, но сме съпрузи в брачното им ложе, което засега й е достатъчно. Галя я по косата. Хващам кичур между палеца и показалеца си, плъзвам пръсти до края и подръпвам, все едно разклащам звънче. И на двамата ни харесва. Което е проблем.

И двамата се преструваме на влюбени и правим неща, които обичахме да правим, когато наистина бяхме влюбени. И понякога наистина е почти като любов, понеже ние безукорно следваме стъпките. Възраждаме дремещите в мускулите спомени от началото на любовната ни връзка. Когато забравям — а понякога наистина забравям за малко коя е съпругата ми — дори ми е приятно да съм с нея. По-точно с нея, каквато се преструва, че е. Истината е, че жена ми е убийца, която понякога наистина е забавна. Да ви дам ли пример? Една вечер поръчах омар от Мейн и тя се престори, че ме гони с него, а аз се престорих, че се крия, а после и двамата едновременно пуснахме една шега на Ани Хол и беше толкова съвършено, както би трябвало да бъде, че се наложи да изляза от стаята за малко. Сърцето ми туптеше в ушите. Трябваше да си повторя мантрата си:

Ейми е убила човек, ще убие и теб, ако не внимаваш.

Жена ми, забавната красива убийца, ще ми навреди, ако предизвикам недоволството й. Неспокоен съм в собствения си дом: правя си сандвич посред бял ден в кухнята, облизвам фъстъченото масло от ножа, обръщам се, виждам я в стаята — влязла е с тихите си котешки стъпчици — и се стряскам. Аз, мъжът, който забравяше толкова много подробности преди, сега си припомням разговорите, за да се уверя, че не съм я засегнал, че не съм наранил чувствата й. Записвам си всичко за начина, по който тя прекарва деня си, за това какво обича и не обича, в случай че ме разпитва. Страхотен съпруг съм, понеже адски ме е страх, че тя ще ме убие.

Никога не сме говорили за това, понеже се преструваме на влюбени и аз се преструвам, че не ме е страх от нея. Обаче тя между другото споменава:

— Знаеш ли, Ник, може да спиш в леглото с мен, наистина да спиш. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Случилото се преди с Деси е изолиран инцидент. Затвори очи и заспивай.

Аз обаче знам, че никога вече няма да заспя. Не мога да затворя очи до нея. Все едно да спиш с паяк.