Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Ейми Елиът

Дневник

5 януари 2005 г.

Тра и ла! Ухилила съм се до ушите като осиновен сирак, докато пиша. Неудобно ми е, че съм толкова щастлива — като момиче от цветен комикс с вдигната на конска опашка коса, което говори по телефона и над главата си има балон с текст: „Запознах се с едно момче!“.

Но е точно така. Това е фактическата, емпирична истина. Запознах се с едно момче, със страхотен и великолепен мъж, забавен и готин тип. Нека да опиша сцената, понеже си заслужава за поколенията (не, моля ви, не съм стигнала чак дотам — поколенията! Пфу!). Но все пак. Още не е Нова година, но е почти новата година. Зима е — стъмва се рано, мразовито е.

Кармен, една нова приятелка — почти приятелка, едва приятелка, приятелка, на която не можеш да откажеш — ме убеди да отидем в Бруклин на едно от нейните писателски партита. Аз харесвам писателските партита, харесвам и писателите, аз съм дете на писатели, самата аз съм писателка. Още ми харесва да пиша думата — ПИСАТЕЛ — във всеки формуляр, въпросник и документ, където ме питат за професията ми. Добре де, съставям личностни тестове, не пиша за основните актуални проблеми, но въпреки това ми се струва основателно да твърдя, че съм писателка. Пиша в този дневник, за да се усъвършенствам: да изостря перото си, да натрупам подробности и наблюдения. Да покажа, не да кажа… и всякакви подобни писателски щуротии. („Усмихната като осиновен сирак“, така де, не е лошо.) Но всъщност тестовете ми не са достатъчно основание да се нарека писателка, поне не и напълно почтено. Нали? На парти сте и се оказвате заобиколени от истински, талантливи писатели, които работят в уважавани и добри вестници и списания. А вие просто съставяте тестове за женски списания. Когато някой ви попита какво работите, вие:

а) се смущавате и казвате: „Аз съм просто писателка, глупава работа“;

б) заемате отбранителна поза: „Сега съм писателка, но смятам да се заема с нещо по-предизвикателно и стойностно — защо, а вие какво работите?“;

в) изразявате гордост от постиженията си: „Пиша личностни тестове въз основа на познанията от магистърската си степен по психология — а, и нещо забавно: аз съм вдъхновила една обичана поредица детски книжки, сигурна съм, че я знаете — «Невероятната Ейми»“? Да, така че духай супата, снобар такъв!

(Отговор: В. Абсолютно!)

Както и да е, партито е у един от добрите приятели на Кармен, който пише за филми за някакво филмово списание и според Кармен е много забавен. За кратко се притеснявам, че тя иска да ни сватоса — определено не искам някой да ме урежда. Искам да попадна в засада, да ме хванат неподготвена като див чакал. Иначе много се смущавам. Усещам, че се старая да се държа чаровно, после си давам сметка, че го правя съвсем очевидно, а накрая толкова се пъна да бъда още по-чаровна, че на практика се превръщам в Лайза Минели: танцувам по чорапи и дрехи с пайети и те умолявам да ме обичаш. Имам си бастунче, потраквам степ и усмивката ми показва доста зъби.

Обаче докато Кармен ми хвали приятеля си, разбирам, че не става дума за това — всъщност тя го харесва. Добре.

Изкачваме три етажа изкорубени стълби и попадаме насред вихър от телесна топлина и писателство: многобройни очила с черни рамки и чорлави коси, спортни ризи и поло блузи меланж, черни вълнени къси палта, нахвърляни върху кушетката и провесени до пода, германски плакат за филма „Бягството“ (Ihre Chance war gleich Null), който покрива една стена с напукана боя. От уредбата се носи Франц Фердинанд: „Изведи ме навън“.

Група мъже се навъртат край масичката, на която е всичкият алкохол, и си наливат още само след няколко глътки, понеже прекрасно виждат колко малко остава в шишетата. Проправям си път, прицелвам пластмасовата си чаша към центъра, сякаш съм странстваща актриса, и чувам как изтракват няколко кубчета лед, а един тип с мило лице и фланелка на видеоиграта „Пришълци от Космоса“ ми налива малко водка.

Смъртоносна на вид бутилка с ликьор от зелена ябълка, иронична покупка на домакина, скоро ще се превърне в наша съдба, освен ако някой не изприпка да купи пиене, което ми се струва малко вероятно, понеже явно всеки смята, че го е направил предния път. Купонът определено е януарски, всички са преситени и им е писнало от сладко след празниците, чувстват се едновременно лениви и раздразнителни. Купон, на който хората пият прекалено, подемат умно премерени словесни двубои и издухват цигарен дим през отворения прозорец дори след като домакинът ги е помолил да излизат да пушат навън. Всички вече са разговаряли един с друг на хиляди празнични партита, не е останало нищо за казване, колективно сме отегчени, но не ни се излиза на януарския студ — костите още ни болят от стълбите на метрото.

Кармен ме изоставя и отива при своя обожател, домакина — двамата водят оживен разговор в ъгъла на кухнята, привели рамене, извърнали лице един към друг, с тела под формата на сърце. Добре. Смятам да хапна нещо, за да има какво да правя, а не само да стърча в средата на стаята и да се усмихвам като новия ученик в столовата. Но почти всичко вече е ометено. На дъното на грамадна пластмасова купа са останали натрошени парченца чипс. На ниската масичка има непокътнат поднос от деликатесния щанд на супермаркета със стари моркови, спаружена целина и някакъв сос на бучки — целия осеян с фасове като зеленчукови пръчици, отпуснати като бонус. Правя моето си нещо, импулсивното си занимание: ами ако си представя, че скачам от балкона на театъра? Ако наругая бездомника, застанал срещу мен в метрото? Ако седна на пода тук, на купона, сам-самичка и изям всичко от този поднос, дори цигарите?

— Моля те, не яж нищо по тези места — казва той. Това е той (дум, дум, ДУМ!), обаче още не знам, че е той (дум-дум-думмм). Знам, че е тип, който ще разговаря с мен — носи напереността си като иронична фланелка, но му стои по-добре. От онези типове е, които се държат така, все едно често им се отваря парашутът с жените, тип, който харесва жените, който наистина ще ме изчука както трябва. Искам някой да ме изчука както трябва! Срещите ми се въртят около три вида мъже: неопитни студентчета от Бръшляновата лига, които си мислят, че са в роман на Фицджералд; мазни типове от Уолстрийт с парични знаци в очите, ушите и устата; чувствителни умни момчета, които се стесняват от всичко, което наподобява шега. Фицджералдовите типове обикновено имат неефективно порно поведение в леглото — много звуци и акробатика с почти нулев резултат. Финансистите стават унили и отпуснати. Умниците се чукат, все едно композират математически рок: тази ръка дрънка ето тук, после ето този пръст хваща хубав басов ритъм… Звуча доста мръснишки, нали? Спирам за малко и броя до колко… до единайсет. Не е зле. Винаги съм смятала, че дванайсет е стабилно разумно число, с което да завършиш.

— Сериозно — продължава номер 12 (ха!), — дръпни се от подноса. Джеймс има поне още три неща за ядене в хладилника си. Мога да ти направя маслина с горчица. Само една маслина обаче.

Само една маслина обаче. Репликата е съвсем мъничко смешна, но вече ми звучи като наша си шега, като нещо, което ще става по-смешно след носталгичните повторения. Мисля си: след година ще минаваме по Бруклинския мост по залез, един от нас ще прошепне: „Само една маслина обаче“, и ще се разсмеем. (Но се спирам. Ужас. Ако знае, че вече си представям какво ще е след година, той тутакси ще избяга и аз ще трябва да го насърчавам.)

Признавам, че се усмихвах най-вече защото той беше превъзходен. Разсейващо превъзходен, с външност, от която очите ти започват да мятат искри и ти се иска да му подхвърлиш очевидното: „Знаеш, че си превъзходен, нали?“, а после да продължиш разговора. Обзалагам се, че другите типове го мразят — изглежда като богат негодник от юношеските филми от 80-те години, който тормози чувствителните особняци и накрая се оказва с торта в мутрата, а разбитата сметана се стича по вдигнатата му яка, докато всички в кафенето надават доволни възгласи.

Обаче той не се държи така. Казва се Ник. Харесва ми. Името му придава приятен и обикновен вид и той е точно такъв. Когато ми казва името си, заявявам:

— Ето това е истинско име.

А той грейва и отвръща на един дъх:

— Ник е тип, с когото може да пиеш бира и който няма да се ядоса, ако повърнеш в колата му. Ник!

И после прави поредица от ужасни каламбури. Улавям три четвърти от филмовите препратки. Може би две трети. (Бележка за мен: да си взема от видеотеката „Твоя е“.) Той ми долива, без да се налага да го моля, като някак успява да намери последната чаша хубав алкохол. Заплюл си ме е, отбелязал ме е със знаменце: аз пристигнах пръв, тя е моя, моя. Всъщност е доста приятно да съм нечия територия след последните ми истории с нервни и уважителни мъже от епохата на постфеминизма. Ник има страхотна усмивка, котешка. Като нищо ей сега ще изкашля жълтите пера на някое птиче. Не ме пита какво работя и това е добре, различно е. (Споменах ли, че съм писателка?) Говори ми с лъкатушния си мисурски акцент — роден е и е отраснал край Ханибал, града от детството на Марк Твен, мястото, където се развива действието в „Том Сойер“. Разказва ми, че като тийнейджър работил на параход с вечеря и джаз за туристите. Когато се засмивам (невъзпитана, невъзпитана нюйоркчанка, която така и не се е осмелила да посети тези мъчни Средни щати, където живеят много други хора), той ме осведомява, че Мисури е вълшебно място, най-красивото на света, че няма по-прекрасен щат. Очите му са палави, миглите — дълги. Представям си как е изглеждал като малък.

Поделяме си таксито до вкъщи, уличните лампи хвърлят шеметни сенки и колата препуска, все едно някой ни преследва. Един през нощта е, когато се озоваваме в едно от необяснимите нюйоркски задръствания на дванайсет пресечки от апартамента ми, затова излизаме от таксито на студа, в огромното Ами сега?, и Ник тръгва да ме изпраща, придържайки с ръка кръста ми. Лицата ни са изтръпнали от студ.

Тъкмо завиваме зад ъгъла, когато кварталната пекарна получава доставката си от пудра захар — изсипват я в мазето й в огромно количество, все едно е цимент, и ние виждаме само силуетите на работниците в белия сладък облак. Улицата се превръща в огромна вълна, Ник ме придърпва към себе си и се усмихва, и се усмихва отново, стисва кичур коса между два от пръстите си и ги плъзга до края, подръпвайки два пъти, все едно дрънка със звънче. По миглите му е полепнал захарен прашец и преди да се наведе към мен, той изтрива захарта от устните ми, за да ме вкуси.