Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Ник Дън

Нощта на завръщането

Отидох в участъка да взема жена си и пресата ме посрещна като рок звезда. Като носител на „Оскар“, победител в президентските избори и първия човек, стъпил на Луната — всичко в едно. Едва се сдържах да не вдигна над главата си сключените си длани в универсалния знак за победа. Да, сега всички ми се правите на приятели, казах си.

Влязох насред сцена, която ми заприлича на объркало се парти — няколко бутилки шампанско върху бюрото, а край тях малки картонени чаши. Потупване по гърбовете и наздравици, после още наздравици за мен, като че ли същите тези хора не бяха моите обвинители предния ден. Трябваше обаче да играя играта. Да си дам гърба да ме потупват. О, да, вече бяхме приятелчета.

Важното е, че Ейми е в безопасност. Упражнявах репликата отново и отново. Трябваше да изглеждам като загрижен и изпълнен с облекчение съпруг, докато не разбера как ще се развият нещата. Докато не се уверя, че полицията не е разобличила всичките й противни и преплетени като паяжина лъжи. Докато не я арестуват — дотам бях готов да стигна, докато не я арестуват, и после щях да усетя как мозъкът ми едновременно се раздува и свива — собствените ми вариации в стил Хичкок — и щях да си кажа: съпругата ми е убила човек.

— Пронизала го е — каза младият полицай, прикрепен като семейна свръзка. (Надявах се повече с никого и по никакъв повод да не се свързвам.) Беше същото хлапе, което се оплакваше у Го от коня си, от скъсания си лабрум и от алергията си към фъстъци. — Пронизала го точно през югуларната вена. При такава рана кръвта ти изтича за около шейсет секунди.

Шейсет секунди са достатъчно време, за да разбереш, че умираш. Представях си Деси как посяга към Ейми, как стисва с ръка шията си, как усеща собствената си кръв да струи между пръстите с всеки удар на сърцето, как се плаши все повече и повече, а пулсирането се ускорява… и после се забавя и той осъзнава, че забавянето е още по-лошо. И през цялото време Ейми стои достатъчно далече, наблюдава го с осъдителния си и презрителен поглед на ученичка по биология пред окървавен зародиш на прасе. Все още с ножа в ръка.

— Накълцала го с огромен касапски нож — нареждаше хлапето. — Онзи тип си седял до нея в леглото, режел й парченца месо и я хранел. — Това май го отвращаваше повече от намушкването. — Един ден ножът паднал от чинията и той изобщо не забелязал…

— Как ще използва ножа, ако вече е била вързана? — попитах.

Хлапето ме погледна, все едно съм се пошегувал мръснишки с майка му.

— Не знам, господин Дън, сигурен съм, че в момента уточняват подробностите. Важното е, че жена ви е в безопасност.

Ура. Хлапето ми открадна репликата.

Забелязах Ранд и Мерибет през отворената врата на стаята, където бяхме дали първата си пресконференция преди шест седмици. Бяха се облегнали един на друг, както винаги, Ранд целуваше темето на Мерибет, а тя се гушеше в него. Обзе ме толкова силно възмущение, че едва не ги замерих с нещо. Вие двамата обожаващи се задници сте създали онова чудовище в другия край на коридора и сте го пуснали на воля в света: радвайте се, съвършеното чудовище! А някой да ги наказва за стореното? Не, никой не поставя под съмнение техните личности, те не са изпитали нищо друго освен прилив на обич и на подкрепа, сега и Ейми ще им бъде върната и всички ще я обичат още повече.

Преди жена ми беше ненаситен социопат. А какво щеше да стане сега?

Пристъпвай предпазливо, Ник, пристъпвай много предпазливо.

Ранд ме забеляза и ми махна да отида при тях, където ме накара да се здрависам с неколцина специални репортери, на които беше обещана аудиенция. Мерибет се държеше хладно: за нея все още бях мъжът, изневерил на дъщеря й. Кимна ми кратко и се извърна.

Ранд се приведе към мен и аз усетих ментовия дъх на дъвката му:

— Казвам ти, Ник, за нас е такова облекчение, че тя се върна. Дължим ти извинение, огромно извинение. Ще оставим Ейми да реши какво да направи с брака ви, но аз искам поне да ти се извиня, че стигнахме толкова далече. Трябва да разбереш…

— Да, всичко разбирам.

И преди Ранд да продължи да се извинява, Танър и Бетси пристигнаха заедно като от корица на „Вог“ — изгладени панталони, светли ризи и лъскави златни часовници и пръстени. Танър се наведе към ухото ми и прошепна: „Нека да видя къде се намираме“, после влетя Го, следвана от младото полицайче. Очите й бяха притеснени, въпросите също: „Какво означава това? Какво се е случило с Деси? Тя просто цъфна пред вратата? Какво означава това? Добре ли си? Сега какво?“.

Странно сборище от хора — не точно семейна среща, не точно като в болнична чакалня, празнично, но и тревожно, като салонна игра, чиито правила никой не знае.

А междувременно двамата репортери, които семейство Елиът бяха допуснали във вътрешното светилище, ме обстрелваха с въпроси. Как се чувствам сега, когато Ейми се е върнала? Колко ли прекрасно е усещането? „Ник, изпитвате ли облекчение от завръщането на Ейми?“

Изпитвам огромно облекчение и съм много щастлив, повтарях тъпото си твърдение за пред медиите, когато вратите се отвориха и влезе Жаклин Колингс: устните й бяха като тънък червен белег, лицето й беше набраздено от сълзи.

— Къде е тя? — попита ме. — Лъжливата малка кучка. Къде е? Убила е сина ми. Моя син. — Разплака се, а репортерите направиха няколко снимки.

— Как приемате обвиненията към сина си в отвличане и изнасилване? — попита един от тях напрегнато.

— Как ги приемам ли? — сряза го тя. — Вие сериозно ли говорите? Хората наистина ли отговарят на такива въпроси? Това противно бездушно момиче манипулира сина ми през целия му живот — запишете си го — тя го манипулира, лъга и накрая го уби, а сега, след смъртта му, продължава да го използва…

— Госпожо Колингс, ние сме родителите на Ейми — поде Мерибет. Понечи да докосне Жаклин по рамото, но тя я отблъсна. — Съжалявам за болката ви.

— Но не и за загубата ми. — Жаклин се извисяваше с цяла глава над Мерибет и я измерваше с гневен поглед. — Не и за загубата ми — повтори тя.

— Съжалявам за… всичко — каза Мерибет, а после до нея застана Ранд, с една глава по-висок от Жаклин.

— Какво ще предприемете вие двамата за дъщеря си? — попита Жаклин. Обърна се към младия полицай, който се стараеше да удържа позицията си. — Какво се предприема по отношение на Ейми? Защото тя лъже, като твърди, че синът ми я е отвлякъл. Лъже. Тя го е убила, докато е спял, а изглежда никой не приема това сериозно.

— Всичко се приема много, много сериозно, госпожо — отговори хлапето.

— Ще направите ли изявление, госпожо Колингс? — попита репортерът.

— Ето го изявлението ми: Ейми Елиът Дън уби сина ми. Не е било самозащита. Тя го е убила.

— Имате ли доказателство?

Разбира се, че нямаше.

Статията на репортера описваше съпружеското ми изтощение („бледото му лице говореше за много нощи, прекарани в страх“) и за облекчението на семейство Елиът („родителите се притискаха един към друг в очакване дъщеря им официално да се завърне при тях“). Обсъждаше некомпетентността на полицаите („случаят беше предубеден, изпълнен с погрешни ходове, които стигат до задънена улица, а полицията упорито се бе вкопчила в неправилния извършител“). И накрая статията пренебрежително щеше да отреже Жаклин Колингс само с един ред: „След неловка среща с родителите на Елиът огорчената Жаклин Колингс беше изведена от стаята, твърдейки, че синът й е невинен“.

Жаклин наистина беше изведена от стаята и отведена в друга, където щяха да запишат показанията й и да я държат настрани от много по-сензационната история: победоносното завръщане на Невероятната Ейми.

Когато ни върнаха Ейми, всичко отново започна. Снимките и сълзите, прегръдките и смехът, всичко, което хората искаха да видят и да узнаят: „Какво е усещането, Ейми?“, „Какво е усещането да избягате от похитителя си и да се върнете при съпруга си?“, „Ник, как се чувствате сега, когато съпругата ви отново е при вас и вие пак сте свободен?“.

Аз мълчах почти през цялото време. Обмислях своите въпроси, същите въпроси, над които размишлявах от години, зловещия рефрен на брака ни: Какво мислиш, Ейми? Как се чувстваш? Коя си ти? Какво си причинихме един на друг? Какво ще правим?

* * *

Беше благосклонен и царствен жест от страна на Ейми да се върне у дома с мен, в брачното ни ложе, при неверния си съпруг. Всички бяха на това мнение. Медиите ни следваха, като че ли бяхме кралска сватбена процесия, докато двамата прекосявахме улиците на Картидж под неоновите светлини покрай заведенията за бързо хранене на път за дома си край реката. Каква изисканост притежаваше Ейми, каква дързост. Като принцеса от приказките. Аз, разбира се, бях невзрачният подлизурко, съпругът, който до края на дните си щеше да навежда глава и да угодничи. Докато не я арестуват. Ако изобщо някога я арестуват.

Фактът, че изобщо я пуснаха, беше тревожен. Не просто тревожен, пълен шок. Видях ги как излизат от стаята, където я разпитваха пет часа, и как я пускат: двамата агенти от ФБР с тревожно къса коса и безизразни лица, Гилпин, който сякаш току-що беше погълнал най-прекрасната пържола в живота си, и Бони, единствената със стиснати устни и леко смръщено лице. Погледна ме, докато минаваше покрай мен, изви вежди и отмина.

А после, твърде бързо, двамата с Ейми се озовахме у дома, сами в дневната. Блийкър ни гледаше с лъскавите си очички. Зад завесите ни още светеха телевизионните камери и стаята беше окъпана в пищно оранжево сияние. Изглеждахме като осветени от свещи, романтични. Ейми беше абсолютно красива. Мразех я. Страхувах се от нея.

— Не можем да спим в една къща — казах.

— Искам да остана тук, с теб. — Тя взе ръката ми. — Искам да бъда със съпруга си. Искам да ти дам шанса да бъдеш съпругът, който искаш да бъдеш. Прощавам ти.

— Ти прощаваш на мен? Ейми, защо се върна? Заради онова, което казах в интервютата ли? Заради видеозаписите ли?

— Нали това искаше? Нали това беше целта на онези записи? Бяха идеални — припомниха ми какво имахме, колко специално беше всичко.

— Казах онова, което ти искаше да чуеш.

— Знам — прекрасно ме познаваш! — грейна Ейми. Блийкър започна да описва осморки между краката й. Тя го взе и го погали. Той замърка оглушително. — Помисли си, Ник, ние се познаваме. По-добре от всеки друг на света.

Вярно беше, и аз имах това усещане през последния месец, когато не желаех на Ейми нищо лошо. Връхлиташе ме в неочаквани моменти — посред нощ, когато ставах до тоалетната или седях на масата в кухнята и ядях препечена филийка, изпитвах леко възхищение и дори нещо повече, нежност към жена си, някъде дълбоко в себе си, някъде отвътре. Тази жена ме познаваше до мозъка на костите — знаеше точно какво искам да прочета в онези бележки, успяваше да ме подмами обратно към себе си, дори да предскаже погрешните ми ходове. Познаваше ме по-добре от всеки друг на света. През цялото време мислех, че сме двама непознати, а се оказа, че се познаваме интуитивно до мозъка на костите.

Беше посвоему романтично. Катастрофално романтично.

— Не можем просто да продължим, откъдето спряхме, Ейми.

— Не, не оттам. Сега сме тук. Сега ме обичаш и повече никога няма да сбъркаш.

— Ти си луда, наистина си луда, ако смяташ, че ще остана. Ти си убила човек — заявих. Обърнах й гръб и си я представих с нож в ръка и със стиснати устни, понеже не й се подчинявам. Да, човек винаги трябва да е с лице към съпругата ми.

— За да избягам от него.

— Убила си Деси, понеже си съчинила нова история, за да се върнеш и отново да станеш любимата Ейми, без да поемаш вината за стореното. Не схващаш ли иронията, Ейми? Нали винаги си мразела това у мен — че не се изправям пред последиците от действията си? Е, сега последиците ме връхлетяха здравата. Ами ти? Ти си убила човек, който, допускам, те е обичал и ти е помагал, а сега искаш да заема мястото му, да те обичам и да ти помагам… Не мога. Не мога да го направя. Няма да го направя.

— Ник, мисля, че информацията ти не е вярна — каза тя. — Не се учудвам при толкова слухове, които са плъзнали. Но вече трябва да забравим всичко, ако искаме да вървим напред. А ние ще вървим напред. Цяла Америка иска да продължим напред. В момента светът се нуждае от тази история. От нас. Деси е злосторникът. Никой не иска злосторниците. Искат хора като теб, Ник. Единственият начин отново да бъдеш обичан е да останеш с мен. Единственият начин.

— Разкажи ми какво се случи, Ейми. Деси от самото начало ли ти помагаше?

Това я вбеси: не се нуждаеше от помощта на никой мъж, макар да беше ясно, че се нуждае от помощ.

— Не, разбира се — сряза ме тя.

— Кажи ми. Какво толкова, разкажи ми всичко, понеже двамата с теб не можем да продължим с тази съчинена история. Ще се боря с теб за всичко. Знам, че си обмислила всяка подробност. Не се опитвам да те подведа, полицията може да го направи — изморих се да те надхитрявам, не го мога. Просто искам да разбера какво се случи. Бях на крачка от смъртната присъда, Ейми. Ти се върна и ме спаси и аз съм ти благодарен — чуваш ли ме? Благодаря ти, да не кажеш после, че не съм го казал. Но трябва да знам. Знаеш го.

— Съблечи се — нареди ми тя.

* * *

Искаше да се увери, че не нося подслушвател. Съблякох се пред нея, свалих всичко, после тя плъзна ръка по гърдите и по брадичката ми, по гърба ми. Опипа задника ми, пъхна ръка между краката ми, обхвана тестисите ми и стисна отпуснатия ми член, задържа го в ръка, за да види дали няма да се случи нещо. Нищо не стана.

— Чист си — установи. Беше опит за шега, за остроумие, реплика от филм, на която и двамата бихме се засмели. Не отговорих и тя продължи: — Винаги ми е харесвало да те гледам гол. Правеше ме щастлива.

— Нищо не те прави щастлива. Вече може ли да се облека?

— Не искам да се тревожа за скрити жици в подгъва или в маншетите. Освен това трябва да отидем в банята и да пуснем водата. В случай че си сложил подслушватели в къщата.

— Много филми си гледала.

— Ха! Не съм допускала, че ще го кажеш.

Застанахме във ваната и пуснахме душа. Водата опръска голия ми гръб и намокри предницата на ризата на Ейми. Тя се съблече — ликуващ стриптийз — и хвърли дрехите си върху стената на душкабината усмихната и весела, каквато беше, когато се запознахме — готова съм на всичко! — после се извърна към мен и аз зачаках да заметне коса край раменете си, както правеше, когато флиртуваше с мен, но косата й беше прекалено къса.

— Сега сме квит — каза. — Не беше учтиво само аз да съм с дрехи.

— Мисля, че етикетът отдавна не важи за нас, Ейми.

Гледай я в очите, не я докосвай, не й позволявай да те докосва.

Тя пристъпи към мен, положи длан върху гърдите ми и остави водата да се стича между нейните гърди. Близна капчица от душа от горната си устна и се усмихна. Мразеше пръските на душа. Не обичаше да си мокри лицето, не й харесваше как водата обстрелва плътта й. Знаех го, понеже бях женен за нея, много пъти я опипвах и я тормозех под душа, но тя винаги отказваше. (Знам, че изглежда секси, Ник, но всъщност не е, правят го само по филмите.) Сега тя правеше точно обратното, преструваше се, като че не я познавах. Отдръпнах се.

— Разкажи ми всичко, Ейми. Но най-напред — имаше ли изобщо бебе?

* * *

Бебето беше лъжа. За мен това беше най-отчайващата подробност. Съпругата ми беше плашеща и отблъскваща като убийца, но най-непоносима беше лъжата с бебето. Бебето беше лъжа, страхът й от кръвта беше лъжа — през последната година почти всичко, свързано с жена ми, беше лъжа.

— Как натопи Деси? — попитах.

— Намерих някаква връв в мазето му. С касапския нож я разрязах на четири.

— Оставил ти е нож?

— Бяхме приятели. Забравяш.

Имаше право. Мислех за историята, която беше разказала на полицията — че Деси я е държал като пленница. Наистина бях забравил. Тя умееше да разказва.

— Когато Деси го нямаше, затягах връзките около глезените и китките си, за да оставят белези. — Показа ми отвратителните белези по китките си, като гривни. — Всеки ден пъхах в тялото си гърлото на винена бутилка, за да може вагината ми да изглежда… както трябва. За жертва на насилие. После вчера най-накрая му позволих да правим секс, за да има в тялото ми негова сперма, и накрая сложих сънотворни в мартинито му.

— Оставил ти е сънотворно?

Тя въздъхна — не следях нишката.

— Да, да, бяхте приятели.

— После… — Показа с жест как е прерязала югуларната му вена.

— Лесна работа, а?

— Трябва само да решиш да го направиш и после го правиш — обясни ми тя. — Дисциплина. Изпълняваш решението. Така е и с всичко останало. Никога не си го разбирал.

Усещах, че настроението й се разваля — не й се възхищавах достатъчно.

— Разкажи ми още — настоях. — Разкажи ми за деня, когато замина.

* * *

След час водата изстина и Ейми сложи край на разговора.

— Трябва да признаеш, че е направо блестящо — каза.

Аз само се взирах в нея.

— Е, би трябвало поне малко да се възхищаваш — настоя тя.

— Колко време кървя Деси, преди умре?

— Време е да си лягаме — отсече тя. — Можем да поговорим утре, ако искаш. В момента се нуждаем от сън. Заедно. Според мен е важно. За финал. Всъщност точно обратното на финал.

— Ейми, ще остана тази вечер, защото не ми се занимава с всички въпроси на медиите, ако не остана. Но ще спя долу.

— Ник, все още мога да ти причиня много лоши неща, не забравяй.

— Ха! По-лоши, отколкото вече ми причини?

По лицето й се изписа изненада.

— О, определено.

— Наистина се съмнявам, Ейми.

Запътих се към вратата.

— Опит за убийство — обади се тя.

Спрях.

— Такъв беше първоначалният ми план — да бъда горката болна съпруга, която получава чести кризи, внезапни пристъпи на болест, а после се оказва, че коктейлите, които съпругът й приготвя…

— Като в дневника.

— Обаче реших, че опит за убийство не стига. Трябваше да е нещо по-голямо. Въпреки това не можех да си избия от главата мисълта за отравянето. Харесваше ми идеята да се постараеш за убийството. Първо да опиташ по страхливия начин. Затова се заех и доведох нещата докрай.

— И очакваш да ти повярвам?

— Толкова често повръщах, шокиращо. Една невинна и уплашена съпруга би запазила малко от повърнатото за всеки случай. Човек не може да я вини, че е малко параноична — усмихна се доволно Ейми. — Винаги имам резервен план за резервния план.

— Наистина си се тровила.

— Ник, моля те, шокиран ли си? Аз се убих!

— Трябва да пийна — заявих и излязох, преди да успее да каже нещо.

Налях си скоч и седнах на дивана в дневната. Зад завесите прожекторите на камерите все още осветяваха двора. Скоро щеше да съмне. Развиделяването ми се струваше потискащо — нова сутрин, после още една…

Танър вдигна след първото позвъняване.

— Тя го е убила. Убила е Деси, защото в основни линии… я е дразнел, опитвал да й се налага и тя осъзнала, че може да го убие и така да се върне към стария си живот, като го обвини за всичко. Тя го е убила, Танър, току-що ми разказа. Призна си.

— Надали си успял да… запишеш нещо по някакъв начин? С мобилен телефон или…

— Бяхме голи под душа и тя шептеше.

— Дори не искам да питам — каза той. — Вие двамата сте най-големите откачалки, които познавам, а аз съм специалист по откачалките.

— Какво става с полицията?

Той въздъхна.

— Успяла е да заблуди всички. Историята й е налудничава, но не по-налудничава от нашата. Ейми се възползва от най-благонадеждната максима на социопата.

— Коя е тя?

— Колкото по-голяма е лъжата, толкова е по-достоверна.

— Стига, Танър, трябва да има нещо.

Отидох до стълбите, за да се уверя, че Ейми не е наблизо. Шепнехме, но все пак. Трябваше да внимавам.

— Засега трябва да се придържаме към правилата, Ник, понеже те е поставила в много лоша позиция: твърди, че всичко в дневника е истина. Че вещите в бараката са твои. Че ти си ги купил с кредитните карти и още се срамуваш да го признаеш. Погледни го така — тя е едно глезено богато момиче, откъде ще знае как да се сдобие с тайни кредитни карти на името на съпруга си? И, мили боже, онази порнография!

— Каза ми, че не е имало бебе, че е използвала урината на Ноел Хоторн.

— Защо не каза — това е голямо! Ще натиснем Ноел Хоторн.

— Ноел не е знаела.

Чух дълбока въздишка от другата страна. Той дори не си направи труда да попита как.

— Е, ще продължим да мислим и ще продължим да търсим — каза. — Все нещо ще изникне.

— Не мога да остана в тази къща с това чудо. Сега ме заплашва с…

— Опит за убийство… антифризът. Да, чух, че и това изведнъж изникна.

— Не могат да ме арестуват за това, нали? Тя твърди, че още пази някъде повръщаното. Улики. Но могат ли наистина…

— Хайде засега да не пресилваме нещата, Ник, а? Просто се дръж добре. Ужасно ми е неприятно да ти го кажа, наистина ужасно, но това е най-добрият правен съвет, който мога да ти дам — дръж се добре.

— Да се държа добре ли? Това ли ме съветваш? Звездният ми адвокат — дръж се добре. Майната ти.

Затворих вбесен.

Ще я убия, казах си. Ще убия проклетата кучка.

Потопих се в мрачното мечтание, на което се отдавах през последните няколко години, когато Ейми ме караше да се чувствам крайно незначителен: мечтаех да я цапардосам с чук, да й строша главата, докато престане да говори, докато престане да ме обстрелва с онези думи: посредствен, скучен, незадоволителен, невзрачен. В основни линии — нищожество. Мислено размахвах ли, размахвах чука, докато тя не заприличаше на счупена играчка и най-накрая не млъкнеше. Но после това не се оказваше достатъчно, затова я съживявах и отново започвах да я убивам: стисках шията й с пръсти — тя открай време държеше на интимността — и стисках, стисках, докато пулсът й…

— Ник?

Обърнах се — Ейми стоеше на най-долното стъпало по нощница, наклонила глава на една страна.

— Дръж се добре, Ник.