Джилиан Флин
Не казвай сбогом (46)

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от единайсет дни

Тази вечер ще излъчват прехваленото интервю на Ник с Шарън Шийбър. Ще го гледам на бутилка хубаво вино след гореща вана и ще го запиша, за да си водя бележки за лъжите му. Искам да запиша всяко преувеличаване, полуистина, измислица и нагла лъжа, които ще изрече, за да развихря цялата си ярост срещу него. Нещата ми се изплъзват след онова интервю в блога — само едно пиянско и случайно интервю! — а не мога да го допусна. Няма да се размекна. Не съм глупачка. Но въпреки това ми се иска да чуя какво ще каже той за Анди след нейното изявление. Неговата версия.

Искам да гледам сама, но Деси цял ден се върти край мен, изниква във всяка стая, в която се оттегля, като внезапно лошо време, неизбежен. Не мога да му кажа да си върви, защото къщата е негова. Вече опитах, не върши работа. Отговаря, че иска да повери тръбите в мазето или да надникне в хладилника, за да види какви продукти трябва да купи.

Така ще продължава, казвам си. Такъв ще бъде животът ти. Той ще се появява когато си поиска и ще стои колкото си поиска, ще се мотае и ще настоява да си бъбрите, после ще седне, ще накара и мен да седна, ще отвори бутилка вино и ще трябва да се храним заедно, а аз няма да мога да го предотвратя.

— Наистина съм изтощена — казвам му.

— Порадвай още мъничко своя благодетел — отговаря ми Деси и плъзва пръст по ръба на панталона си.

Знае, че довечера ще излъчват интервюто на Ник, затова излиза и се връща с всичките ми любими неща за ядене — сирене манчего, шоколадови трюфели и бутилка сансер, и с извити вежди измъква от торбата дори пакет царевичен чипс с чили, който много обичах, когато бях Другата Ейми. Налива вино: договорили сме се да не продължаваме лъжата с бебето, и двамата знаем за помятанията в семейството ми и колко ми е трудно да говоря за това.

— Интересно ми е да чуя как ще се оправдае тази свиня — казва Деси, който рядко употребява ругатни като „тъпак“ или „боклук“. Вместо това казва „свиня“, което от неговата уста звучи дори по-противно.

Час по-късно сме изяли леката вечеря, която е сготвил, и пием виното, което е донесъл. Дал ми е парченце сирене и си е разделил с мен един трюфел. Отпусна ми точно десет парченца чипс и скри пакета. Изчака ме да ги изям и вдигна купата. Не харесва миризмата, оскърбявала го, така казва, но всъщност не харесва теглото ми. Сега седим един до друг на дивана, завити с леко одеяло, понеже е надул климатика и макар да е юли, в стаята е като през октомври. Мисля, че го направи, за да има повод да напали огън и двамата да се сгушим под одеялото, защото си е фантазирал някакви октомврийски неща за нас. Дори ми е купил подарък — меланжирано виолетово поло, което, както забелязвам, е в тон и с одеялото, и с тъмнозеления пуловер на Деси.

— Знаеш ли, открай време жалки мъже тормозят велики жени, които представляват заплаха за тяхната мъжественост — казва той. — Имат толкова неустойчива психика, трябва да властват…

Аз обаче си мисля за друг вид контрол. Мисля си как архитектът Франк Лойд Райт е създавал моделите на роклите на съпругата си, за да бъдат допълнение към къщите, в които са живеели (по-точно — роклите на съпругите си), и си казвам, че е голяма рядкост някой мъж да не се опитва да доминира над жена дори под формата на грижи за нея: ето ти пуловер да не ти е студено, миличка, а сега го облечи, понеже така си го представям.

Ник поне не постъпваше така. Ник ме оставяше да правя каквото си искам.

Иска ми се Деси просто да стои мирно и да мълчи. Той е неспокоен и нервен, като че ли съперникът му е в стаята при нас.

— Шшшт — казвам, когато красивото ми лице се появява на екрана, после снимките следват една след друга като падащи листа, колаж от най-различни Ейми.

— Тя беше момичето, което всяко друго момиче мечтаеше да бъде — казва гласът на Шарън зад кадър. — Красива, умна, вдъхновяваща и много богата.

— Той беше мъжът, на когото мнозина се възхищаваха…

— Не и той… — промърмори Деси.

— … красив, забавен, умен и очарователен. Но на пети юли съвършеният им свят се срути, когато Ейми Елиът Дън изчезна точно в деня на петата годишнина от сватбата им.

Още обобщения на историята. Мои снимки на Ник и Анди. Стандартни снимки на тест за бременност и неплатени сметки. Наистина съм се справила прекрасно. Все едно да нарисуваш стенопис, а после да направиш крачка назад и да си кажеш: идеално.

— А сега ексклузивно, Ник Дън слага край на мълчанието си и ще ни разкаже не само за изчезването на жена си, но и за своята изневяра, за всички слухове.

Изпитвам неочакван прилив на топлота към Ник, защото е сложил любимата ми вратовръзка, която аз му купих и която той намира за твърде ярка. Тя е пауново пурпурна и прави очите му почти виолетови. През последния месец самодоволното му коремче се е стопило — няма го, изчезнала е и заоблеността на лицето, брадичката му не е толкова вдлъбната. Косата му е подкъсена, не подстригана — представям си как Го я кълца, преди той да застане пред камерата. Заема мястото на мама, суети се край него, изтрива с влажен от слюнка пръст някакво местенце на брадичката му. Сложил е моята връзка, а когато вдига ръка и прави някакъв жест, виждам, че е сложил и моя часовник, който му подарих за трийсет и третия рожден ден: класическия „Макс Хецъл Спейсвю“. Досега не го слагаше, понеже не бил в неговия стил, макар че е напълно в негов стил.

— Много е спретнат за мъж, който смята, че съпругата му е изчезнала — злобно отбелязва Деси. — Добре че не си е направил маникюр.

— Ник никога не си прави маникюр — казвам и поглеждам към полираните нокти на Деси.

— Да минем направо на въпроса, Ник — казва Шарън. — Имаш ли нещо общо с изчезването на жена си?

— Не. Не. Абсолютно не, сто процента не — отговаря Ник и тренирано я гледа в очите. — Но нека да кажа, Шарън, че все пак не съм невинен, не съм безукорен, не съм добър съпруг. Ако не се тревожех толкова за Ейми, бих казал, че в известен смисъл е добре, че тя изчезна…

— Извинявай, Ник, но мнозина трудно биха повярвали на думите ти, при положение че съпругата ти е изчезнала.

— Това е най-ужасното и нетърпимо чувство на света и аз повече от всичко искам тя да се върне. Казвам само, че случилото се ми отвори очите по жесток начин. Ужасно е да си помислиш, че си толкова лош човек, та е нужно нещо такова, за да те измъкне от омагьосания кръг на себичността ти и да те накара да осъзнаеш, че си бил най-щастливото копеле на света. Искам да кажа… тази жена ми беше равностойна, всъщност ме превъзхождаше във всичко, а аз допуснах собствената ми неувереност — заради уволнението ми, заради неспособността си да издържам семейството, заради факта че остарявам, по дяволите… да засенчи всичко останало.

— О, я стига… — казва Деси, но аз му шъткам да замълчи. За Ник публичното признание, че не е свестен тип, е равносилно на малка смърт, и то не в смисъла на petitte mort^[1].

— Освен това, Шарън, нека да кажа нещо. Нека да го кажа направо: аз й изневерих. Унижих съпругата си. Не исках да бъда мъжът, в когото съм се превърнал, но вместо да работя върху себе си, предпочетох лесното решение. Изневерих й с млада жена, която почти не ме познаваше. Затова пред нея можех да се преструвам на голямата работа. Можех да се преструвам, че съм такъв, какъвто исках да бъда — умен, уверен и успял, защото тази млада жена не ме познаваше. Това момиче не ме беше виждало да плача посред нощ, скрил лице с хавлиена кърпа в банята, защото съм изгубил работата си. Тя не познаваше всичките ми недостатъци и слаби места. Бях глупак, който смяташе, че ако не е съвършен, съпругата му няма да го обича. Исках да бъда нейният герой и когато ме уволниха, изгубих самоуважението си. Вече не можех да бъда този герой. Шарън, умея да различавам доброто от злото и прекрасно съзнавам, че това, което направих, е лошо.

— Какво би казал на съпругата си, ако тя е някъде там и може да те види и чуе тази вечер?

— Бих й казал: Ейми, обичам те. Ти си най-прекрасната жена, която познавам. Ти си повече, отколкото заслужавам, и ако се върнеш, ще ти се реванширам до края на живота си. Ще намерим начин да оставим целия този ужас зад гърба си и аз ще бъда най-добрият мъж за теб на света. Моля те, върни се у дома при мен, Ейми.

После само за миг Ник постави възглавничката на показалеца си във вдлъбнатината на брадичката си — наш стар таен знак от времето, когато се заклехме да не се лъжем един друг: тази рокля наистина е хубава, статията ти действително струваше. Вече съм абсолютно, стопроцентово искрен — ще успея да си те върна и няма повече да ти въртя номера.

Деси се навежда пред мен, за да ми закрие екрана, и се пресяга за виното.

— Още вино, скъпа?

— Шшшт.

Слага предаването на пауза.

— Ейми, ти си добра жена и знам, че откликваш на… молби. Но всичко, което той казва, са лъжи.

Ник казва точно каквото искам да чуя. Най-накрая.

Деси се завърта, застава с лице към мен и изцяло закрива екрана.

— Ник изнася представление. Иска да се представи като свестен разкаял се тип. И признавам, че се справя блестящо. Но това не е истина — дори не спомена, че ти е посягал, че те е насилвал. Ти не осъзнаваш какво влияние има над теб този мъж… сигурно е нещо като стокхолмски синдром.

— Знам — отговарям. Знам точно какво трябва да кажа на Деси. — Имаш право. Безусловно. Отдавна не съм се чувствала толкова защитена, Деси, но все още съм… Гледам го… и се боря с това усещане, но той ме е наранявал… с години.

— Може би не трябва да гледаме повече — казва Деси, отмята косата ми, привежда се към мен.

— Не, остави го — отговарям. — Трябва да се справя с това. С твоя помощ. С теб ще успея.

Пъхвам ръка в неговата. А сега млъквай, мамка му.

„Искам само Ейми да се върне, за да мога до края на живота си да й се реванширам, да се отнасям с нея така, както заслужава.“

Ник ми прощава — аз те прецаках, ти ме прецака, хайде да се сдобрим. Ами ако това послание е вярно? Ник иска да се върна. Ник иска да се върна, за да се отнася с мен както подобава. За да се отнася с мен до края на живота си по този начин. Звучи прекрасно. Трябва да се върнем в Ню Йорк. Откакто изчезнах, продажбите на „Невероятната Ейми“ са космически — три поколения читатели си спомниха колко ме обичат. Моите алчни, безотговорни и глупави родители най-накрая могат да ми върнат парите от попечителския фонд. С лихвите.

Защото аз искам да се върна към предишния си живот. Към предишния си живот, предишните си пари и моя нюйоркски Ник. Да я обичам и почитам, Ник. Може би вече си научил урока си. Може би ще станеш какъвто беше преди. Защото аз си мечтаех — затворена в онова бунгало в планината, затворена в огромната къща на Деси, много си мечтая, и все за Ник от онези най-първи дни. Очаквах, че ще си представям как изнасилват Ник в затвора, но не, поне напоследък. Мисля за първите ни дни заедно, когато лежахме един до друг, гола плът върху изгладен памук, и той просто ме гледаше, плъзгаше пръст по челюстта ми, от брадичката към ухото и аз се гърчех цялата, лекичко ме гъделичкаше по мекичкото на ухото, после по извивките на мидата, плъзгаше се към косата ми и хващаше един кичур, както когато се целунахме за пръв път, изтегляше пръсти чак до края му и подръпваше два пъти лекичко, все едно биеше камбанка. После казваше: „Ти си по-хубава от всяка книжка с разкази, ти си по-хубава от всичко, което може да се измисли“.

Ник ме приземи. Ник не беше като Деси, който ми купуваше нещата, които исках (лалета, вино), за да ме накара да направя нещата, които той иска (да го обичам). Ник искаше само да съм щастлива и това беше нещо много чисто. Вероятно погрешно съм го изтълкувала като леност. Искам само да си щастлива, Ейми. Колко пъти ми го е повтарял, а аз съм си мислела, че означава: Искам само да си щастлива, Ейми, защото това ще ми струва по-малко усилия. Може би съм била несправедлива. Е, не несправедлива, но объркана. Никой от хората, които съм обичала, не се е държал така. Откъде можех да знам?

Наистина е вярно. Наложи се да стигнем до това ужасно положение, за да го осъзнаем. Двамата с Ник си подхождаме. Аз съм малко повече, а той е малко по-малко. Аз съм бодлив храст, прораснал благодарение на прекалено голямото внимание на родителите ми, а той е мъж с милион рани, нанесени от баща му, идеални за моите тръни.

Трябва да се прибера у дома при него.