Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Ник Дън

Денят, когато…

Отначало чаках полицията в кухнята, обаче острата миризма на изгорелия чайник се кълбеше някъде в гърлото ми и засилваше нуждата да повърна, затова излязох на задната веранда, седнах на най-горното стъпало и си наредих да остана спокоен. Постоянно звънях на мобилния на Ейми и постоянно ми се включваше гласова поща, онази забързана каденца, която уверяваше, че тя ще звънне при първа възможност. Ейми винаги отговаряше при първа възможност. Минаха два часа, бях оставил пет съобщения, но тя още не ми се беше обадила.

А и не очаквах да го направи. Ето какво щях да кажа на полицията: Ейми никога няма да излезе от вкъщи и да остави чайника включен. Или вратата отворена. Или нещо неизгладено върху дъската. Тази жена довежда всичко докрай, тя не зарязва нищо по средата, дори да реши, че не й допада. (Дори недодялания си съпруг.) Беше печална фигура на плажа във Фиджи през двете седмици от медения ни месец, докато се бореше геройски с милионите мистични страници на „Хроника на птицата с пружина“[1] и ми хвърляше ядосани погледи, понеже поглъщах трилър след трилър. След като се преместихме в Мисури, щом тя изгуби работата си, животът й се завъртя (или по-скоро се търкулна?) около изпълнението на безброй дребни, несъществени задачи. Роклята щеше да е изгладена.

А и следите в дневната, които говореха за борба. Вече знаех, че Ейми няма да отговори на обажданията ми. Чаках да започне следващата част.

Беше най-хубавото време от деня, юлското небе вече бе станало пурпурно, залязващото слънце беше като прожектор на запад и багреше всичко в златисто и зелено като във фламандска картина. Пристигна полицейската кола. Беше някак съвсем небрежно — аз седях на стълбите, вечерна птица пееше на дървото, двамата полицаи слязоха от колата и закрачиха лениво, като че ли просто се отбиваха на пикник в квартала. Млади полицаи, на двайсет и няколко, самоуверени и суховати, свикнали да успокояват притеснени родители на нарушили вечерния си час младежи. Латиноамериканско момиче със сплетена на плитка тъмна коса и чернокож тип със стойка на морски пехотинец. Градчето ни беше позагубило превеса на бялото си население (съвсем мъничко), докато ме е нямало, но сегрегацията все още беше толкова силна, че единствените цветнокожи, които виждах в ежедневието си, бяха навън по работа: доставчици, продавачи, пощенски служители. („Това място е толкова бяло, че чак е тревожно“, отбеляза Ейми, която в етнически пъстрия Манхатън имаше една-единствена афроамериканка сред приятелите си. Обвиних я, че си мечтае за колоритни етнически витрини, че гледа на малцинствата като на фон. Не се получи добре.)

— Господин Дън? Аз съм полицай Веласкес — представи се жената, — а това е полицай Риърдан. Разбрахме, че се тревожите за съпругата си.

Риърдан погледна надолу по пътя, смучейки бонбон. Забелязах как проследи с поглед една птица, която се стрелна над реката. После рязко завъртя очи отново към мен, а по извитите му устни разбрах, че е видял каквото виждаха всички. Имам лице, което на човек му се иска да фрасне: аз съм ирландско хлапе от работническата класа в тялото на неприятник с попечителски фонд. Често се усмихвам, за да компенсирам заради физиономията си, но само понякога върши работа. В колежа дори за известно време носех очила, фалшиви очила със стъкла без диоптри, понеже смятах, че ще ми придадат приятен и незаплашителен вид.

— Нали съзнаваш, че с тях си още по-голям тъпак? — обясни ми Го. Изхвърлих очилата и започнах да се усмихвам още по-усърдно.

— Влезте в къщата и погледнете.

Двамата изкачиха стълбите, придружени от скърцането и шумоленето на коланите и на оръжията си. Застанах на входа на дневната и посочих опустошенията:

— О! — възкликна полицай Риърдан и отривисто изпука с кокалчетата си. И изведнъж вече не изглеждаше толкова отегчен.

* * *

Риърдан и Веласкес се приведоха напред на столовете си край масата в трапезарията и ми зададоха първите няколко въпроса: кой, къде, откога. Буквално бяха наострили уши. Проведоха телефонен разговор, който не чух, и ме осведомиха, че вече са изпратени детективи. Имах печалната чест да ме вземат на сериозно.

Риърдан ме питаше за втори път дали напоследък съм мяркал непознати в района и за трети път ми напомняше за скитащите шайки от бездомници из града, когато звънна телефонът. Хвърлих се през стаята и вдигнах насред звъненето.

Кисел женски глас каза:

— Господин Дън, обаждам се от дома за възрастни хора „Камфърт Хил“.

Там беше болният ми от алцхаймер баща.

— В момента не мога да говоря, ще ви звънна по-късно — срязах я аз и затворих. Презирам жените, които работят в „Камфърт Хил“: неспособни да се усмихват, неспособни да вдъхват утеха. Зле платени, адски зле платени, което може би беше причината да не се усмихват и да не предлагат утеха. Съзнавах, че неправилно насочвам гнева си към тях — всъщност бях бесен, че баща ми още живурка, а мама е в гроба.

Беше ред на Го да изпрати чека. Почти бях сигурен, че през юли е ред на Го. Както съм сигурен, че според нея беше мой ред. И преди го бяхме правили. Го заяви, че явно и двамата подсъзнателно забравяме да изпратим чековете и че онова, което искаме да забравим, всъщност е баща ни.

Разказвах на Риърдан за непознатия мъж, когото бях забелязал в празната къща на съседите, когато някой звънна на входната врата. Прозвуча съвсем нормално, все едно очаквах да ми доставят пица.

Влязоха двама детективи, излъчващи типична за края на дежурството умора. Мъжът беше слаб и длъгнест, а лицето му се изостряше до невероятно тънка брадичка. Жената беше учудващо грозна, безобразно, отвъд обичайното грозна: мънички кръгли очета, положени близо едно до друго като копчета, дълъг крив нос, осеяна с малки подутини кожа, дълга провиснала коса с цвета на сиво валмо прахоляк. Имам слабост към грозните жени. Отгледан съм от три създания от женски пол, които никак не хващат окото — баба ми, майка ми и нейната сестра — и те до една бяха мили, забавни, енергични, добри, много добри жени. Ейми е първото красиво момиче, с което съм излизал, ама истински.

Грозната жена се обади първа — точно като госпожица полицайката Веласкес.

— Господин Дън? Аз съм детектив Ронда Бони. Това е партньорът ми, детектив Джим Гилпин. Доколкото разбираме, тревожите се за съпругата си.

Коремът ми изръмжа толкова високо, че всички го чухме, но се престорихме, че не сме.

— Може ли да огледаме, господине? — попита Гилпин.

Под очите му имаше месести торбички, а от мустаците му стърчаха бели косъмчета. Ризата му не беше смачкана, но на него му седеше, все едно е. Имаше вид на човек, който би трябвало да мирише на цигари и на възкисело кафе, макар да не миришеше. Всъщност ухаеше на сапун. Въведох ги в дневната, отново посочих неразборията, до която двамата млади полицаи бяха коленичили предпазливо, като в очакване да ги сварят как вършат нещо полезно. Бони ме поведе към един стол в трапезарията, далеч, но така, че да се виждат признаците за борба.

Вперила бдителните си птичи очи в мен, тя ме преведе през същите основни неща, които бях съобщил на Веласкес и на Риърдан. Гилпин беше приклекнал на едно коляно и оглеждаше дневната.

— Позвънихте ли на приятели на семейството, на хора, при които може да е отишла съпругата ви? — попита детектив Ронда Бони.

— Амиии… не. Още не. Мисля, че чаках вас.

— А! — усмихна се тя. — Нека позная: вие сте малкото дете в семейството.

— Моля?

— Вие сте по-малкият.

— Имам сестра близначка. — Усетих как тя мислено ме преценява. — Защо питате?

Любимата ваза на Ейми лежеше на пода непокътната, захвърлена до стената. Беше ни сватбен подарък, японски шедьовър, който тя прибираше всяка седмица, преди да дойде чистачката, за да е сигурна, че няма да я счупи.

— Просто предположих защо сте ни изчакали — понеже сте свикнали винаги някой друг да поема водещата роля — поясни Бони. — По-малкият ми брат е такъв. Свързано е с реда на раждането.

Записа си нещо в бележника.

— Добре — свих сърдито рамене. — Интересува ли ви и коя зодия съм, или можем да започваме?

Бони ми се усмихна мило и изчака.

— Почаках, преди да предприема нещо, понеже е ясно, че тя не е при приятели — посочих неразборията в дневната.

— Живеете тук от колко, от две години ли, господин Дън? — попита тя.

— От две години.

— Откъде се преместихте?

— От Ню Йорк.

— От града?

— Да.

Тя посочи към горния етаж, безмълвно искайки разрешение, а аз кимнах и я последвах. Гилпин последва мен.

— Там бях писател — изломотих, преди да успея да се сдържа. Дори сега, вече две години по-късно, не исках хората да си мислят, че това е единственият ми живот.

— Звучи впечатляващо — каза Бони.

— За какво? — попита Гилпин.

Съгласувах отговора си с изкачването на стълбите: пишех за едно списание (стъпало), пишех за попкултурата (стъпало) в едно мъжко списание (стъпало). Най-горе на стълбите се обърнах към Гилпин, който все още оглеждаше дневната. Той се сепна:

— За попкултура ли? — провикна се и се заизкачва. — Какво точно покрива това?

— Популярна култура — поясних. Горе ни очакваше Бони. — Филми, телевизия, музика, но без високото изкуство, нищо маниерно. — Маниерно ли, смръщих се. Ама че надменно! За вас двамата, дръвници такива, май трябва да преведа образования си английски от Източното крайбрежие на простонародния от Средния запад. — Пописвах за неща, които ми хващаха окото, след като ги гледах на кино.

— Тя си пада по филмите — посочи Гилпин към Бони, която кимна утвърдително.

— А сега съм собственик на „Бар“ в центъра — добавих.

Бони надничаше в банята, поради което двамата с Гилпин се спряхме в коридора.

— Така ли? — попита тя. — Знам го. Все се каня да се отбия. Името ми харесва. Много е мета.

— Умен ход, струва ми се — отбеляза Гилпин. Бони се запъти към дневната и ние я последвахме. — Не е зле човек да живее, заобиколен от бира.

— Понякога отговорът се крие на дъното на бутилката — казах и се намръщих от неуместната си забележка.

Влязохме в спалнята.

Гилпин се засмя.

— Познавам чувството.

— Нали виждате, че ютията не е прибрана? — подех.

Бони кимна, отвори вратата на просторния ни дрешник, влезе вътре, светна лампата и ръцете й с латексови ръкавици пробягаха по ризите и роклите, преди да се запъти към бюрото. Неочаквано издаде някакъв звук, наведе си, обърна се — държеше квадратна кутийка, опакована пищно със сребриста хартия. Стомахът ми се сви.

— Някой има рожден ден ли? — попита тя.

— Годишнината от сватбата ни.

Бони и Гилпин потръпнаха като паяци, но се престориха, че не са.

* * *

Когато се върнахме в хола, младите полицайчета си бяха тръгнали. Гилпин коленичи и огледа преобърнатата отоманка.

— Мммм, явно не съм съвсем на себе си — отбелязах.

— Не ви виня, Ник — сериозно отговори Гилпин. Имаше светлосини очи, които някак трептяха в ямките си — много смущаващ тик.

— Можем ли да предприемем нещо? Искам да кажа, за да намерим жена ми. Тя явно не е тук.

Бони посочи към сватбената ни снимка на стената: аз със смокинг, със застинали на лицето ми два реда зъби, официално обгърнал с ръка талията на Ейми, и тя — с прибрана на стегнат кок коса, с развято от морския вятър на Кейп Код було и с ококорени очи, понеже винаги примигваше в последния момент и сега се бе постарала да не го направи. Беше след Деня на независимостта и сярата от фойерверките се беше примесила с океанската сол — лято.

Кейп ни се отрази добре. Помня как няколко месеца след началото на връзката ни открих, че приятелката ми Ейми е и доста заможна, обичано единствено дете на родители писатели. Дори беше своеобразна икона заради едноименната поредица книги, които май помнех от детството си. „Невероятната Ейми“. Ейми ми обясни всичко това спокойно и премерено, все едно съм пациент, който излиза от кома. Сякаш го беше правила много пъти досега и винаги се бе получавало зле — признание за заможност, посрещано твърде въодушевено, разкриването на тайна самоличност, която не бе създадена от самата нея.

Ейми ми каза коя е и каква е, после отидохме заедно в дома на семейство Елиът, историческа къща, паметник на културата, на Нантъкет Саунд, ходихме да плаваме с яхта и си помислих: „Аз съм обикновено момче от Мисури, което се носи из океана с хора, видели много повече от мен. Дори да започна да виждам тези неща сега, да живея активно, пак няма да мога да ги настигна“. Това не предизвика завистта ми. Породи у мен задоволство. Никога не съм се стремил към слава или към богатство. Не съм отгледан от родители мечтатели, които си фантазират, че детето им ще стане президент. Възпитан съм от прагматични хора, които си представяха, че синът им ще работи в офис и ще си изкарва някак прехраната. За мен беше достатъчно опияняващо да бъда в обкръжението на семейство Елиът, да се нося по водите на Атлантика и да се върна в пищно реставрирания им дом, построен през 1822 година от капитан на китоловен кораб, където се готвеха и ядяха здравословни ястия от биопродукти, чиито имена дори не знаех как се произнасят. Киноа. Помня, че взех това чудо за вид риба.

Оженихме се на брега в един яркосин четвъртък, хапнахме и пийнахме под снежнобяла тента, която се издуваше като платно на кораб, и няколко часа по-късно отмъкнах Ейми тайно в мрака, към вълните, понеже се чувствах съвсем нереално и си мислех, че съм се превърнал в трептяща светлинка. Студената мъгла по кожата ми ме върна в действителността, Ейми ме върна в действителността, към златистото сияние на тентата, където боговете пируваха с амброзия. Целият период на ухажването ни беше такъв.

— Съпругата ви е много красива — изтъкна Бони.

— Така е, красавица е — отвърнах и стомахът ми се сви.

— Коя годишнина празнувате? — попита тя.

— Петата.

Пристъпвах от крак на крак и ми се искаше да правя нещо. Не желаех да обсъждат колко прекрасна е жена ми, исках да излязат и да започнат да я търсят, мамка му. Не го казах на глас обаче, често не изричам гласно някои неща, макар да трябва. Признавам, че правя разграничения в тревожно голяма степен: в мазето на съзнанието ми има стотици бутилки с гняв, отчаяние и страх, но както ме гледате, никога не бихте предположили.

— Пет години, голяма работа. Нека позная — резервация в „Хаустънс“? — попита Гилпин. Това беше единственият изискан ресторант в града. „Наистина трябва да опитате «Хаустънс»“ — каза майка ми, когато се върнахме в града, понеже си мислеше, че това е уникалната малка тайна на Картидж, и се надяваше да достави удоволствие на жена ми.

— Разбира се.

Това беше седмата ми лъжа пред полицията. А всичко едва започваше.

Бележки

[1] Роман от японския писател Харуки Мураками. — Б.ред.