Джилиан Флин
Не казвай сбогом (24)

Ейми Елиът Дън

13 октомври 2011 г.

Майката на Ник е мъртва. Мисля, че това му развърза ръцете. Милата Морийн. Милата силна Морийн. Беше на крак само седмица преди да умре и отказваше всякакво забавяне на темпото.

— Искам да живея до последния миг — каза тя. Беше започнала да плете шапки за други болни на химиотерапия (самата тя беше адски съсипана след единствения курс, не искаше да удължава живота си, ако това означава още тръбички), така че завинаги ще я запомня заобиколена от ярки кълбета прежда: червени, жълти и зелени, пръстите й се движат, иглите тракат, а тя бърбори с тихия си глас и мърка като доволно котенце.

И не щеш ли, една сутрин през август тя се събудила, ама не съвсем, вече не беше Морийн. Неочаквано се беше смалила като птиченце, за една нощ, толкова бързо, превърна се в бръчки и една гола черупка, очите й се стрелкаха из стаята, неспособни да разпознаят нищо, дори самата нея. След това дойде редът на един хоспис, място с мека светлина, ведро, с картини на жени с бонета и пищни зелени хълмове, машини за закуски и малки кафенца. Не се очакваше хосписът да я излекува, нито дори да й помогне, а само да й даде възможност да издъхне спокойно. Мо наистина си отиде три дни по-късно. Съвсем делово, както винаги бе желала (макар да съм сигурна, че сигурно би завъртяла очи с досада на тази фраза: както винаги бе желала Морийн).

Бдението беше скромно, но хубаво — със стотици хора, със сестра й от Омаха, която страшно приличаше на нея, наливаше кафе и ликьор „Бейлис“, поднасяше бисквити и разказваше забавни истории за Мо. Погребахме я в една красива и слънчева сутрин. Го и Ник стояха прегърнати, а аз висях до тях и се чувствах като натрапница. Същата нощ в леглото Ник ми позволи да го прегърна, обърнал гръб към мен, но след няколко минути стана, прошепна: „Имам нужда от глътка въздух“, и излезе от стаята.

Майка му винаги го обсипваше с майчински грижи — държеше да се отбива у дома веднъж седмично и да ни глади дрехите, а след като приключеше с гладенето, казваше: „Ще ти помогна да разтребиш“. След като си тръгнеше, поглеждах в хладилника и установявах, че е обелила и нарязала грейпфрута му, сложила е резенчетата в кутия с капак, а после отварях кутията с хляба и установявах, че всички филийки са с отрязани корички и са върнати обратно полуголи. Женена съм за трийсет и пет годишен мъж, който все още не обича коричката на хляба. През първите седмици след смъртта на майка му се мъчех да правя същото. Изрязвах коричките на хляба, гладех му фланелките, печах му пай с боровинки по рецептата на майка му.

— Не съм бебе, Ейми, наистина — казваше той, вперил поглед във франзелата с изрязана коричка. — Оставях мама да го прави, защото това й доставяше радост, но знам, че на теб тези домакински неща не ти допадат.

Така че отново се върнахме на черните квадратчета. Милият, грижовен и обичлив Ник изчезна. Върна се грубият, раздразненият и сърдит Ник. Би трябвало в трудни времена да се облегнеш на съпруга си, обаче Ник явно се е отчуждил още повече. Той е маминото детенце, чиято майка е починала. Не иска да има нищо общо с мен.

Използва ме за секс, когато има нужда. Притиска ме към някоя маса или до таблата на леглото и ме чука, докато свърши с няколко бързи изсумтявания, после ме пуска, поставя длан на кръста ми — единственият интимен жест, и казва нещо, което би трябвало да превърне всичко в игра: „Толкова си секси, че понякога просто не се контролирам“. Но го казва безизразно.

Въпрос: Съпругът ви, с когото сте имали прекрасен сексуален живот, сега е изморен, дистанциран и студен — иска секс само по своя начин, когато му скимне. Вие:

а) не откликвате — той няма да спечели тази игра;

б) плачете и изисквате отговори, които той не е готов да ви даде, и с това още повече го отблъсквате;

в) вярвате, че това е просто дребен проблем в дългия ви брачен живот — той преживява труден момент, затова се стараете да проявите разбиране и изчаквате.

Отговор: В. Нали?

Притеснявам се, че бракът ми се разпада, и не знам какво да направя. Човек би допуснал, че е най-естествено да поговоря със своите родители психолози, но съм прекалено горда. Те надали ще ми дадат полезен брачен съвет: двамата са сродни души, нали помните? При тях има само върхове, никакви спадове — същински взрив на брачен екстаз. Не мога да им кажа, че провалям единственото, което ми е останало — брака си. Биха написали още една книга, въображаем укор, в който Невероятната Ейми преживява най-фантастичните, удовлетворяващи и безоблачни пет години от брака си… понеже влага цялото си старание.

Но се тревожа. Непрекъснато. Вече съм твърде възрастна за вкусовете на съпруга си. Понеже съм свикнала да бъда неговият идеал, преди седем години, и съм чувала безмилостните му коментари за жените, които наближават четирийсет: колко жалки ги намира, прекалено натруфени, обикалящи баровете, без да съзнават колко се непривлекателни. Прибираше се, след като е пил до късно, а когато го питах как е било в бара, в който и да е бар, той често казваше: „Пълно с изгубени каузи“ — така наричаше кодирано жените на моята възраст. Тогава бях на около трийсет и се подсмихвах заедно с него, като че ли това никога няма да ми се случи. Сега и аз съм изгубена кауза, а той е вързан за мен и може би точно затова е толкова сърдит.

Започнала съм терапия с малчугани. Всеки ден отивам у Ноел и оставям близнаците й да ме пипат. Пълната ръчичка е в косата ми, усещам сладникавия дъх на врата си. Вече разбирам защо жените непрекъснато заплашват, че ще изядат децата: Толкова е сладък, да го изядеш! Докато гледам как трите й деца се клатушкат край нея, целите в петна, след дрямката си и трият очички, докато отиват при мама, докосват с малките си ръчички коляното или ръката й, все едно са заветната цел, сякаш съзнават, че са в безопасност… понякога ме пронизва болка.

Вчера прекарах наистина мъчителен следобед у Ноел, затова може би направих нещо глупаво.

Ник се прибра у дома и ме завари в спалнята, тъкмо си бях взела душ, затова след малко ме избута до стената и проникна в мен. След като свърши и ме пусна, видях влажната си целувка, отпечатана на синята стена. Той седна на ръба на леглото задъхан и каза:

— Извинявай, просто имах нужда от теб.

Не ме погледна.

Отидох до него и го прегърнах, преструвайки се, че е направил нещо съвсем нормално, приятен брачен ритуал, и му казах:

— Мислех си за нещо.

— Да, за какво?

— Ами може би сега е моментът. Да си направим истинско семейство. Да опитаме да забременея. — Още докато го изричах, съзнавах, че е налудничаво, но не можах да се овладея — превърнала съм се в една луда жена, която иска да забременее, понеже така ще спаси брака си.

Носи смирение да се превърнеш в онова, на което някога си се подигравал.

Той се дръпна от мен.

— Сега ли? Сега е най-неподходящият момент за това, Ейми. Нямаш работа…

— Знам, но искам отначало да си остана у дома с бебето…

— Току-що почина майка ми, Ейми.

— Да, но това ще бъде нов живот, ново начало.

Той ме хвана за двете ръце и ме погледна право в очите за пръв път от седмица.

— Ейми, сигурно си мислиш, че сега, след като мама умря, ще се приберем весело в Ню Йорк, ще си направим бебета и ти ще си върнеш предишния живот. Не можеш да си представиш под какво напрежение се намирам всеки ден и в каква каша сме се забъркали. Как ще се издържаме? Едва смогвам за двама ни, камо ли за деца. Ти ще искаш да им осигуриш всичко, с което си разполагала като дете, а аз не мога. Няма да има частни училища за малките Дън, няма да има летни вили. Никак няма да ти хареса, че ще бъдем толкова бедни.

— Не съм толкова плитка, Ник…

— Наистина ли мислиш, че моментът е подходящ да имаме деца?

Отдавна не бяхме обсъждали брака си така и видях, че той вече съжалява, задето изобщо е казал нещо.

— Намираме се под огромно напрежение, скъпи — казах. — Не ни беше лесно и знам, че в много от случаите вината беше моя. Просто тук се чувствам адски безполезна…

— Значи ще се превърнем в едно от онези семейства, които си раждат деца, за да оправят брака си? Понеже това винаги дава страхотни резултати.

— Ще имаме бебе, понеже…

Очите му потъмняха и той ме стисна за ръцете.

— Просто… не, Ейми. Не сега. В момента не мога да понеса повече стрес. Не мога да се нагърбя с още една тревога. Напрежението ми е в повече. Ще рухна.

Поне този път каза истината.