Джилиан Флин
Не казвай сбогом (38)

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от осем дни

Цялата съм мокра от блъскащите се лодки — возихме се повече, отколкото ни се полага за пет долара, понеже двете девойчета предпочитаха да си разлистват лъскавите клюкарски списания и да пушат цигари, вместо да ни извадят от водата, така че прекарахме половин час на лодките с мотори от косачки, блъскахме се, правехме дивашки завои, а после ни омръзна и сами си тръгнахме.

Аз, Грета и Джеф, странно трио на странно място. Грета и Джеф станаха дори приятели само за един ден, така постъпват хората тук, където няма какво друго да вършиш. Според мен тя обмисля дали да направи Джеф поредния си катастрофален избор. Той би искал. Предпочита нея. В момента, на това място тя е много по-красива от мен. Евтино хубава. Носи горнище на бански и къси дънкови панталонки, а в задния си джоб е пъхнала карирана риза, когато иска да влезе в магазин (за фланелки, дърворезби, декоративни камъни) или в ресторант (бургери, барбекю, сладкарници). Иска всички да си направим снимки като едно време на Запад, но това няма да стане, и то не само защото не искам да пипна въшки от шапката на някой селяндур.

Накрая решаваме да поиграем малко на скапано игрище за миниголф. Изкуствената трева е разкъсана на места, алигаторите и вятърните мелници, които някога са се движели механично, сега стоят неподвижно. Вместо това Джеф им оказва честта, задвижва мелницата, затваря и отваря челюстите на алигаторите. Номерата на игрището са разбъркани, някои дупки не могат да се изиграят — тревата е нагъната като килим, фермата с мъничката миша дупка е порутена. Затова просто се скитаме из игрището безредно. Никой дори не следи резултата.

Това би подразнило неимоверно предишната Ейми: безсмислието, безцелността. Обаче сега се уча да се оставям на течението и се справям доста добре. Имам превъзходни постижения в мотаенето, превърнала съм се във великолепна мързеливка, в главатарка на група хлапета с разбити сърца, които беснеят из тази самотна поредица от забавления и всеки се възстановява от предателството на свое любимо същество. Виждам как Джеф се смръщва, когато минаваме покрай Теста за любов: стиснете металната дръжка и гледайте как температурата се покачва от „само флирт“ до „истинска любов“. Странно уравнение — мощно стискане означава дълбока любов, напомня ми за пребитата, която често поставя палец върху синината на гърдите си, като че ли е копче, което може да натисне. „Твой ред е“, казва Грета. Бърше топката си в шортите — вече два пъти улучва локвата с мръсна вода.

Заемам позиция, замахвам един-два пъти и запращам червената си топка право в отвора на къщичката за птички. Тя изчезва за секунда, после отново се появява на един улей и влиза в дупката. Изчезва, появява се. Залива ме тревожна вълна — всичко се появява отново в даден момент, дори аз. Притеснявам се, понеже плановете ми са се променили.

Досега само два пъти съм променяла плановете си. Най-напред с пистолета. Щях да си взема и после, сутринта, когато изчезнах, да се прострелям. Не на опасно място — в китката или в прасеца. Щях да оставя куршум с моята плът и кръв по него. Все едно е имало борба! Ейми е била простреляна. После обаче не успях да се сдобия с оръжие и си дадох сметка, че това е страхотно — щеше да е прекалено дори за мен. Щеше да ме боли седмици наред, а аз не обичам болката (ръката ми вече е по-добре, благодаря, че попитахте). Промених написаното в дневника, в случай че някой говори с момчетата от мола. Получи се ефектен сюжетен ход. Не Ейми простреляната, а Ейми уплашената.

Не беше бог знае каква промяна на плана. Другото беше много по-крайно. Бях решила, че няма да умирам.

Достатъчно съм дисциплинирана, за да се самоубия, обаче вече не ми е интересно. Наистина не е честно да умирам. Не в действителност. Не искам. Не съм направила нищо нередно. Обаче сега проблемът са парите. Нелепо е точно парите да се окажат проблем за мен, но разполагам само с ограничена сума — 8732 долара в момента. Ще ми трябват още. Днес сутринта си побъбрих с Дороти, както винаги с кърпичка в ръка, за да не оставям отпечатъци (казах й, че е на баба ми — опитвам се да създам у нея смътното впечатление за южняшко богатство, което е било пропиляно, нещо в духа на Бланш Дюбоа). Приведох се над бюрото й, докато тя подробно ми разказваше с огромни бюрократични подробности за разредител на кръвта, който не може да си позволи — тази жена е същинска енциклопедия на лекарствата — и после казах, колкото да опипам почвата:

— Разбирам какво имаш предвид, не знам дали ще намеря пари за наема на бунгалото си за още една седмица.

Тя само примигна срещу мен и отмести поглед към телевизора — някаква телевизионна игра, в която хората пищяха и плачеха. Проявяваше бабешки интерес към мен и със сигурност щеше да ми позволи да остана колкото си искам: половината бунгала бяха празни, какво толкова.

— В такъв случай си намери работа — каза Дороти, без да отмества поглед от телевизора. Една от състезателките направи лош избор, изгуби наградата си и звуков ефект оповести мъката й.

— Каква работа например?

— Като чистачка, като бавачка.

Значи в основни линии трябваше да съм домакиня срещу заплащане. Ирония на съдбата колкото за хиляда плаката „Дръж се!“.

Дори в нашия скромен щат Мисури не ми се налагаше да икономисвам. Не можех да отида да си купя нова кола просто защото така ми се иска, но не ми се налагаше да се притеснявам за всекидневните неща, да изрязвам талони за намаления, да купувам на едро и да знам цената на млякото. Родителите ми не си бяха правили труда да ме научат на тези работи, затова не бях подготвена за действителността. Грета например се оплакваше, че в малкия магазин на пристана продавали четири литра мляко за пет долара, а на мен хлапето там винаги ми взимаше десет. Струваше ми се много, но не ми беше хрумвало, че пъпчивият тийнейджър просто ми подхвърля някаква сума, за да види дали ще я платя. Затова икономисвах, обаче бюджетът ми — според интернет щеше да ми стигне за шест до девет месеца — явно беше на изчерпване. Така че и аз трябва да предприема нещо.

* * *

Когато приключихме с голфа — разбира се, аз печеля, знам го, понеже мислено следя резултата — отиваме до будката за хотдог да обядваме, а аз се скривам зад ъгъла, за да бръкна в колана с парите си, който държа под ризата, и когато вдигам поглед, установявам, че Грета ме е последвала и ме хваща точно преди да успея да прибера тази чудесия.

— Да си чувала за портмоне? — шегува се тя. Това ще е постоянен проблем — беглецът се нуждае от много пари, обаче по дефиниция няма къде да ги държи. За щастие Грета не ме притиска повече. Знае, че и двете сме жертви. Седим на слънце на метална пейка за пикник и ядем хотдог — бели кифлички около натъпкани с фосфат колбаси и с толкова яркозелен сос, че изглежда отровен, но това сигурно е най-страхотното нещо, което съм яла, понеже аз съм Мъртвата Ейми и пет пари не давам.

— Знаеш ли какво намери Джеф в бунгалото си? — пита Грета.

— Още една книга от автора на „Марсиански хроники“.

— Рей Брадбъроу — пояснява Джеф. Бредбъри, мисля си аз.

— Да, точно така. „Чувствам, че идва нещо зло“ — казва Грета. — Хубаво е — изчуруликва тя, все едно това е всичко, което може да се каже за една книга: хубава е, лоша е, хареса ми или не ми хареса. Като че ли е хотдог.

— Прочетох я, когато се нанесох тук — казва Джеф. — Хубава е. Страшничка.

Улавя ме, че го гледам, и прави вампирско лице — плези език и блещи очи. Не е мой тип — козината по лицето му е твърде щръкнала, прави подозрителни неща с рибата — но е приятен на вид. Привлекателен. Очите му са много сърдечни, не като леденостудените сини очи на Ник. Питам се дали бих спала с него — прелестно бавно чукане, тялото му се притиска до моето, дъхът му е в ушите ми, космите му дращят бузата ми, съвсем различно от самотния начин, по който се чука Ник, когато телата ни почти не се докосват: под прав ъгъл отзад, под формата на обърнато Г отпред, а после той почти веднага става от леглото и се пъхва под душа, а аз още пулсирам на мокрото му място.

— Котка ли ти отхапа езика? — пита Джеф. Никога не ме нарича по име, като че ли за да покаже, че и двамата лъжем. Казва „тази дама“, „красавицата“ или „ти“. Как ли ще ме нарича в леглото? Може би „скъпа“.

— Бях се замислила.

— Охо — възкликва той и се усмихва.

— Мислеше си за някое момче, личи си — казва Грета.

— Може би.

— Нали уж известно време нямаше да се занимаваме със задници — казва тя. — Ще мислим за кокошките си.

Снощи след Шоуто на Елън Абът бях твърде превъзбудена, за да се прибера в бунгалото си, затова двете пихме бира и си представяхме живота си в уединение като хетеро момичета в лесбийската общност на майката на Грета, които се грижат за кокошките и простират прането на слънце. Как по-възрастните жени с разкривени кокалчета на пръстите и угоднически смях ще ни ухажват нежно и платонично. Как ще носим джинси и сабо и няма да се занимаваме с грим, прически или маникюр, с големината на бюста или на задника, нито ще се преструваме на изпълнената с разбиране съпруга или на подкрепящата приятелка, която харесва всичко, което прави мъжът й.

— Не всички мъже са задници — казва Джеф.

Грета издава някакъв неопределен звук.

Връщаме се в бунгалата си с омекнали крайници. Чувствам се като балон с вода, оставен на слънце. Единственото ми желание е да седна под тракащия си климатик и да го оставя морно да охлади кожата ми, докато гледам телевизия. Открила съм един канал, по който повтарят стари програми от седемдесетте и осемдесетте години: „Куинси“, „Любовни лодки“ и „Осем е достатъчно“, но преди това е Шоуто на Елън Абът, любимото ми предаване.

Нищо ново, нищо ново. Елън няма нищо против да поспекулира, повярвайте ми, поканила е най-различни хора от миналото ми, които се кълнат, че са ми приятели, и говорят прекрасни неща за мен, дори онези от тях, които никога не са ме харесвали особено. Посмъртна обич.

Почукване на вратата ми — Грета и Джеф. Изключвам телевизора и наистина заварвам двамата на прага, стърчат безцелно.

— Какво правиш? — пита Джеф.

— Чета — лъжа.

Той минава покрай мен, оставя пакет от шест бири върху плота ми, а Грета влиза подире му.

— О, стори ми се, че чухме телевизора.

Трима са наистина твърде много за тесните бунгала. Двамата запречват входа за минутка, което малко ме напряга — защо ми запречват входа? — но после пък запречват пътя към нощното ми шкафче. Вътре е коланът с парите, в който има 8000 долара в брой. На банкноти по сто, петдесет и двайсет. Коланът е отвратителен — бежов на цвят и обемист. Не мога да нося всичките си пари наведнъж — част от тях съм пръснала на различни места из бунгалото — но се старая да нося повечето, а когато го правя, се чувствам като момиче на плажа с дебела дамска превръзка. Някаква перверзна моя част харчи с удоволствие парите, понеже всеки път, когато извадя няколко двайсетачки, това означава, че ще нося по-малко пари и по-малко ще се притеснявам да не ми ги откраднат или да не ги изгубя.

Джеф пуска телевизора и на фокус застават Елън Абът и Ейми. Той кима и се усмихва.

— Искаш ли да гледаме… Ейми? — пита Грета.

Не мога да разбера дали използва запетая, или не: Искаш ли да гледаме, Ейми? Или: Искаш ли да гледаме Ейми?

— Не. Джеф, защо не си донесеш китарата и да седнем на верандата?

Джеф и Грета се споглеждат.

— Амиии… Но това гледаше, нали? — пита тя.

Сочи към екрана, където сме двамата с Ник на една благотворителна вечеря — косата ми е прибрана на кок и изглеждам почти като сега, с къса коса.

— Скучно е — отговарям.

— О, според мен изобщо не е скучно — казва Грета и се стоварва на леглото ми.

Казвам си: каква глупачка съм, че пуснах тези двамата вътре. Задето си въобразявам, че мога да ги контролирам, при положение че те са диваци, хора, свикнали да намират нужния ъгъл, да се възползват от слабостите, винаги в нужда, докато за мен това е ново. Да съм в нужда. Тези хора държат пуми в задния си двор и имат шимпанзета за домашни любимци — сигурно така се чувстват, когато любимият им звяр ги разпори.

— Знаете ли какво, нали нямате нищо против… просто ми е малко задушно. Май много съм стояла на слънце.

Изглеждат изненадани и малко оскърбени и аз се питам дали не съм сбъркала — дали не са съвсем безобидни, а аз просто съм параноична. Дано да е така.

— Разбира се, разбира се — казва Джеф. Изсулват се от бунгалото ми, а Джеф пътьом си взема бирата. След минутка чувам Елън Абът от бунгалото на Грета. Обвинителните въпроси. Защо… Защо не… Как ще обясните…

Защо изобщо се сприятелих с някого тук? Защо не си останах самичка? Как ще обясня действията си, ако ме намерят?

Не може да ме намерят. Ако някога ме открият, ще бъда най-силно мразената жена на планетата. Вместо да съм красивата, мила, обречена и бременна жертва на себично и невярно копеле, ще се превърна в огорчената кучка, измамила доброто сърце на американските граждани. Елън Абът ще ми посвещава предаване след предаване, а гневни хора ще се обаждат да изливат гнева си: „Това е поредният пример за разглезено богато момиче, което прави каквото си поиска, когато си поиска и без да се съобразява с чувствата на другите, Елън. Според мен трябва да я тикнат в затвора — до живот!“. И така до безкрай. В интернет има противоречива информация за хората, които инсценират смъртта си или натопяват съпруг за инсценирана смърт, но знам, че общественото мнение ще бъде безмилостно. Каквото и да направя след това — да храня сираци, да прегръщам прокажени — ще умра като Жената, която инсценира смъртта си и натопи съпруга си, нали помните?

Не мога да го допусна.

* * *

Три часа по-късно, в един през нощта, на вратата ми се чука, лекичко, както чука Джеф. Обмислям дали да отворя, готова да се извиня за грубото си поведение преди. Той подръпва брадата си, забол поглед в изтривалката, после ме поглежда с кехлибарените си очи.

— Дороти ми каза, че си търсиш работа.

— Да. Май си търся.

— Тази вечер мога да ти предложа нещо. Петдесет долара.

На Ейми Елиът Дън не би й се наложило да излезе от бунгалото си за петдесет долара, обаче Лидия тире Нанси се нуждае от работа. Трябва да се съглася.

— Няколко часа, петдесет долара — свива рамене той. — На мен ми е все едно, но реших да ти предложа.

— Каква е работата?

— Риболов.

* * *

Сигурна бях, че Джеф кара пикап, обаче той всъщност ме отвежда до лъскав форд хеджбек, трогателна кола, каквато би карал току-що завършил колежанин с огромни планове и скромен бюджет, а не зрял мъж. Под лятната си рокля нося бански, както ме е инструктирал („Не половинки, а цял бански, та наистина да можеш да плуваш“, каза ми Джеф. Не бях го забелязвала близо до басейна, но той прекрасно знаеше какъв бански нося, което беше едновременно ласкателно и тревожно.)

Отваря прозорците, докато се движим по гористите възвишения, а прахът от чакъла покрива късата ми коса. Чувствам се като във видеоклип на кънтри песен: момичето с лятната рокля, показало се навън, за да улови вятъра на лятната нощ в Средните щати. Няма радио — дори прозорците се отварят ръчно. Джеф тананика от време на време.

Паркира встрани от ресторант, който стои на колове над езерото и е известен със своето барбекю и с огромните си чаши с алкохолни напитки с отвратителни имена: „Алигаторски сок“ и „Блиц костур“. Разбирам го от изхвърлените чаши, които се носят покрай бреговете на езерото, напукани и нашарени в неонови цветове с логото на ресторанта: „Котешките сомове на Карл“. Верандата на заведението е над езерото — клиентите могат да си вземат шепи котешка храна от автоматите и да ги хвърлят на стотиците огромни есетри, които чакат долу.

— Какво точно ще правим, Джеф?

— Ти ги хващаш, аз ги убивам. — Излиза от колата и аз отивам с него до багажника, пълен с хладилни чанти. — Слагаме ги тук, върху леда, после ги препродаваме.

— Препродаваме ли ги? Че кой ще купува крадена риба?

Джеф ми се усмихва лениво като котарак.

— Имам си клиентела.

И тогава разбирам: той не е укротител на мечки, който свири на китара и обича мира. Той е най-обикновен крадец, който иска да вярва, че е нещо повече.

Изважда мрежа, кутия с котешка храна и лекьосана пластмасова кофа.

Нямам никакво намерение да участвам в тази незаконна рибна икономика, но съм донякъде заинтересувана. Колко жени могат да се похвалят, че са били част от контрабанден риболов? Навита съм. Откакто съм умряла, все съм навита. Всички неща, от които съм се страхувала или които не са ми харесвали, всички ограничения, които съм имала, са отпаднали. Способна съм почти на всичко. Призрак, който има тази свобода.

Спускаме се по склона, под верандата на ресторанта на Карл и отиваме към пристаните, които се блъскат шумно по вълните след една моторница. От тонколоните — Джими Бъфет^[1].

Джеф ми подава едно кепче.

— Трябва да сме бързи — скачаш във водата, загребваш с кепчето, хващаш рибата и после навеждаш кепчето към мен. Много ще е тежко и ще мърда, така че бъди готова. И да не вземеш да пищиш.

— Няма да пищя. Обаче не искам да влизам във водата. Мога да го правя и от пристана.

— Трябва поне да си свалиш роклята, ще я съсипеш.

— Добре съм.

За момент добива раздразнено изражение — той е шефът, аз съм наемникът, така че трябва да го слушам — но после се обръща скромно, сваля си ризата и ми подава кутия с котешка храна, без да се обръща изцяло към мен, сякаш се срамува. Навеждам отвора на консервата над водата и тутакси стотици лъскави гръбчета се понасят към мен, цяло стадо змиевидни тела, чиито опашки неистово прорязват повърхността на водата, после устите им са точно под мен, рибите се тълпят една върху друга, за да налапат късчетата, а после като тренирани домашни любимци се обръщат към мен за още.

Загребвам с кепчето насред пасажа и сядам стабилно на пристана, за да имам опора, докато го вадя. Когато го издърпвам, то е пълно с половин дузина мустакати и хлъзгави котешки сомове, които неистово се мъчат да скочат обратно във водата, устите им се отварят и затварят между найлоновите квадратчета, а от колективното гърчене кепчето се клатушка нагоре-надолу.

— Вдигни го, вдигни го, момиче!

Пъхвам коляното си под дръжката на кепчето и го оставям да виси така, Джеф се пресяга, грабва една риба с две ръце, пъхнати в хавлиени ръкавици, за да стиска по-добре. Плъзга ръцете си към опашката, после замахва с рибата като с тояга и разбива главата й отстрани в пристана. Плисва кръв. Една струя опръсква краката ми, твърдо парче месо се забива в косата ми. Джеф хвърля рибата в кофата и грабва следващата с плавността на конвейерна лента.

Работим, ръмжейки и пуфтейки половин час, четири пълни кепчета, докато ръцете ми омекват и хладилните чанти се напълват. Джеф взема празното ведро и го пълни с вода от езерото, излива го върху купчините вътрешности и оградените рибарници. Рибите в езерото поглъщат червата на загиналите си събратя. Пристанът е чист. Джеф излива още една кофа вода върху окървавените ни крака.

— Защо трябва да ги блъскаш така? — питам го.

— Не мога да понасям някой да страда — отговаря ми. — Едно бързо топване?

— Не, добре съм.

— Не и за моята кола. Ела, съвсем бързо топване. По теб има повече мръсотия, отколкото предполагаш.

Хукваме от пристана към скалистия бряг наблизо. Нагазвам във водата, Джеф тича с грамадни стъпки, от които се разлитат пръски, размахал ръце. Щом се отдалечава достатъчно, откопчавам колана с парите си и го увивам с лятната си рокля, но оставям всичко съвсем наблизо. Навеждам се, докато усещам топлата вода с бедрата си, с корема, с шията, а после притаявам дъх и се потапям цялата.

Плувам бързо и навътре, оставам под водата по-дълго, отколкото трябва, за да си напомня какво е да се удавиш — знам, че мога да го направя, ако се наложи — после излизам с едно-единствено дисциплинирано поемане на дъх, виждам как Джеф бързо гребе към брега и се налага да плувам колкото може по-бързо, за да го изпреваря, да сложа колана си с парите и да изляза на скалите преди него.