Джилиан Флин
Не казвай сбогом (19)

Ник Дън

Изчезнала от четири дни

Тя стоеше там, в оранжевата светлина на уличната лампа, по тънка лятна рокля и вълниста от влагата коса. Анди. Втурна се във входа, протегнала ръце към мен за прегръдка, а аз изсъсках: „Чакай, чакай!“, и затворих вратата, преди тя да се притисне до мен. Долепи буза към гърдите ми, а аз сложих дланта си върху голия й гръб и затворих очи. Изпитах странна смесица от облекчение и ужас — когато най-накрая преставаш да се чешеш и установяваш, че си пробил дупка в кожата си.

Имам любовница. Вече дойде моментът да ви кажа, че имам любовница, и вие да спрете да ме харесвате. Ако изобщо някога сте ме харесвали. Имам красива и млада, много млада любовница, която се казва Анди.

Знам. Лошо е.

— Скъпи, защо не ми се обади, мамка му? — попита тя, притиснала лицето си към мен.

— Знам, миличка, знам. Просто не можеш да си представиш. Беше кошмар. Как ме намери?

Тя продължи да се притиска към мен.

— Къщата ти беше тъмна, затова реших, че си у Го.

Анди познава навиците ми, познава любимите ми места. Заедно сме от известно време. Имам красива и много млада любовница и двамата сме заедно от известно време.

— Тревожех се за теб, Ник. Адски се тревожех. Седях в къщата на Мади, телевизорът беше пуснат и изведнъж виждам някакъв мъж, който изглежда като теб и говори за изчезналата си съпруга. И после си дадох сметка, че това наистина си ти. Представяш ли си колко се ужасих? А ти дори не се опита да се свържеш с мен.

— Обадих ти се.

— „Не казвай нищо, просто чакай, не казвай нищо, докато не поговорим.“ Това е заповед, не е обаждане.

— Почти не оставам сам, край мен винаги има хора. Родителите на Ейми, Го, полицията.

Вдъхнах мириса на косите й.

— Ейми просто изчезна, така ли? — попита тя.

— Просто изчезна. — Дръпнах се от нея, седнах на дивана, а тя се настани до мен и притисна крак към моя. — Всъщност, изглежда, е отвлечена.

— Ник? Добре ли си?

Шоколадената й коса се спускаше на вълни над брадичката, ключицата, гърдите и аз наблюдавах как един кичур потрепва в ритъм с дишането й.

— Не, всъщност не съм. — Дадох й знак да мълчи и посочих към коридора. — Сестра ми.

Седнахме един до друг пред работещия телевизор, на чийто екран мъжете с шапки извършваха арест. Усетих как тя пъхва ръка в моята. Наведе се към мен, все едно се готвехме да гледаме филм като двама безгрижни ленивци, после придърпа лицето ми и ме целуна.

— Анди, не — прошепнах.

— Да. Нуждая се от теб. — Отново ме целуна, настани се в скута ми, памучната й рокля се вдигна до коленете й, един от чехлите й падна на пода. — Ник, толкова се тревожех за теб. Трябва да почувствам ръцете ти по тялото си, само за това си мислех. Страх ме е.

Анди е телесно момиче, което не означава „всичко е свързано със секс“. Тя обича да прегръща, да докосва, да прокарва пръсти през косата ми или надолу по гърба и лекичко да ме одраска. Докосването й носи утеха, вдъхва й увереност. Да, добре, обича и секса. С едно бързо движение смъкна предницата на роклята си и постави дланите ми върху гърдите си. Животинската ми похот се разбуди.

Искам да те чукам — едва не го изрекох на глас. Ти си ТОПЪЛ — прошепна жена ми в ухото ми. Дръпнах се.

— Ник? — Долната й устна беше влажна от слюнката ми. — Какво има? Не е ли наред всичко помежду ни? Заради Ейми ли?

Анди винаги ми се е струвала страшно млада — беше на двайсет и три, естествено, че е млада, но точно в този момент си дадох сметка колко абсурдно млада е, колко безотговорно, катастрофално млада е. Разрушително млада. Винаги се разтърсвах, когато чувах името на жена си от нейната уста. А тя го произнасяше често. Обичаше да говорим за Ейми, като че ли Ейми е героиня от някакъв вечерен сериал. Анди никога не говореше за Ейми като за враг, представяше я като героиня. Задаваше въпроси, непрекъснато задаваше въпроси за съвместния ни живот, за Ейми: какво правехте заедно в Ню Йорк, какво правехте през уикендите? Устните й изписаха смаяно „О“, когато й казах, че сме ходили на опера. Ходили сте на опера? Тя как беше облечена? С дълга рокля ли? С наметка или с кожа? Ами бижутата, прическата? А също: Какви са приятелките на Ейми? За какво си говорехте? Каква беше Ейми, каква беше всъщност? Като момичето от книжките ли е — съвършена? Това беше любимата приказка за лека нощ на Анди — Ейми.

— Сестра ми е в съседната стая, скъпа. Не бива дори да си тук. Боже, адски искам да си тук, но наистина не биваше да идваш, скъпа. Докато не разберем с какво си имаме работа.

ТИ СИ БЛЕСТЯЩ, ТИ СИ ОСТРОУМЕН, ТИ СИ ТОПЪЛ. А сега ме целуни!

— Скъпи, в момента трябва да се погрижим да сме добре. Само от това имам нужда. — Тя отново се притисна към мен, топла и пищна. — Само от това имам нужда. Моля те, Ник, умирам от страх. Познавам те — знам, че в момента не искаш да говориш, и нямам нищо против. Но имам нужда… да бъдеш с мен.

И аз исках да я целуна, както я бях целунал онзи първи път — зъбите ни се докосваха, лицето й беше наклонено към моето, косата й гъделичкаше ръцете ми, мокра целувка с език, и аз мислех единствено за целувката, защото беше опасно да мисля за каквото и да било друго, освен за това колко е хубаво. Единственото нещо, което ме възпираше да я дръпна в спалнята сега, беше фактът, че съзнавах колко е нередно — още от самото начало беше нередно по най-различни начини, а сега беше станало и опасно.

А и заради Ейми. И заради Ейми, глас, който вече пет години превръщаше ухото ми в свой дом, гласът на съпругата ми, който не ме укоряваше, а отново звучеше мило. Никак не ми беше приятно, че три кратички бележки от нея са в състояние да ме накарат да се почувствам така, сантиментално и тежко.

Нямах абсолютно никакво право да съм сантиментален.

Анди се беше сгушила в мен и аз се зачудих дали полицията наблюдава къщата на Го, дали трябва да се ослушвам за почукване на вратата. Имам много млада, много красива любовница.

Майка ми винаги ни повтаряше: ако се каните да направите нещо и се чудите дали е правилно, представете си го отпечатано във вестника, та всички да могат да го видят.

Ник Дън, работил преди като автор в списание, с все още наранена гордост заради уволнението си през 2010 година, се съгласява да преподава журналистика в общинския колеж на Картидж. Трийсет и пет годишният женен мъж тутакси се възползва от поста си, като започва знойна сексуална връзка със своя двайсет и три годишна студентка.

Беше въплъщение на най-лошите страхове на всеки писател: клише.

А сега нека ви развеселя с още клишета: случи се постепенно. Никога не съм искал да нараня някого. Хлътнах повече, отколкото допусках. Но не беше само флирт. Беше нещо повече от тласък за егото ми. Наистина обичам Анди. Обичам я.

Курсът, който преподавам — „Как да започнем кариера в списание“ — се посещаваше от четиринайсет студенти с различни умения. Всичките момичета. Бих казал жени, но всъщност ми се струва, че момичета е фактически по-точно. Всички искаха да работят в списания. Не бяха смотани вестникарки, бяха лъскави момичета. Всички бяха гледали филми — представяха си как се вихрят из Манхатън с лате в едната ръка и с мобилен телефон в другата и очарователно счупват тока на дизайнерските си обувки, докато си спират такси, и падат в обятията на своята очарователна и обезоръжаваща сродна душа с обезоръжаващо небрежна прическа. Нямаха никаква представа колко глупав и невеж избор на специалност са направили. Възнамерявах да им го покажа, като използвам собственото си уволнение като нагледен пример. Но не исках да се превръщам в трагичен герой — представях си, че поднасям историята небрежно, шеговито, все едно е дреболия. Все едно така просто имам повече време да работя над романа си.

Но през първия учебен час се наложи да отговоря на толкова много уплашени въпроси и се превърнах в такъв надут дърдорко, че просто не бях в състояние да им разкажа истинската история: как ме повикаха в кабинета на редактора за втората вълна уволнения, как изминах този обречен път покрай редиците тесни кабинки и под вперените в мен погледи като в осъден на смърт, а аз все още се надявах, че ще ми кажат нещо различно — например че списанието се нуждае от мен повече от всякога… Да, мислех, че ще бъде насърчителна реч, призоваваща реч, обаче не, вместо това шефът ми каза: „Допускам, че за жалост се досещаш защо те повиках“, триейки очите си под очилата, за да ми покаже колко изморен и потиснат е.

Исках да се чувствам като готин и лъскав писател, затова не разказах на студентите си за своя провал. Казах им, че болест в семейството е наложила да насоча вниманието си насам, което си беше истина, убеждавах сам себе си, чистата истина, героичната истина. А красивата Анди с луничките седеше на няколко метра пред мен, с раздалечените си сини очи под шоколадовата вълниста коса, с леко разтворени плътни устни, невероятно големи, с истински гърди и дълги тънки крака и ръце — непознато сексапилно момиче като кукла, съвсем различно от моята елегантна и аристократична съпруга — и излъчваше телесна топлина и ухание на лавандула, тракаше бележки на лаптопа си и задаваше с дрезгавия си глас въпроси като: „Как убеждавате източника си да ви се довери, да се отвори пред вас?“. А аз се запитах: Откъде се взе това момиче, по дяволите? Някаква шега ли е?

Сигурно се питате защо. Седем години бях верен на Ейми. Тръгвах си от бара по-рано, ако някоя жена започване да флиртува прекалено, ако докосването й започнеше да ми харесва прекалено. Не бях склонен да изневерявам. Не харесвам хората, които мамят — безчестни, лишени от уважение, разглезени. Никога не съм се поддавал на такова нещо. Но това беше навремето, когато бях щастлив. Не ми се иска да вярвам, че отговорът е толкова лесен, но аз бях щастлив, цял живот, после вече не бях. И се появи Анди, която оставаше след часовете и ми задаваше въпроси за мен самия, които Ейми не задаваше, поне напоследък. Караше ме да се чувствам като човек със стойност, а не като идиота, изгубил работата си, като тъпака, който забравя да свали седалката на тоалетната чиния, като непохватника, който никога нищо не прави както трябва. Един ден Анди ми купи ябълка. „Червена превъзходна“ (така бих озаглавил романа за връзката ни, ако го напишех някога). Помоли ме да хвърля поглед на статията й. Беше очерк за стриптийзьорка от Сейнт Луис и звучеше като история от форума на „Пентхаус“, а докато аз четях, Анди започна да яде ябълка, привела се над рамото ми с влажни от плодов сок устни, а аз си помислих: „Мили боже, това момиче се опитва да ме съблазни“, глупашки шокиран като някакъв застаряващ Бенджамин Брадок.

И успя. Започнах да мисля за нея като за бягство, като за възможност. Като за вариант. Прибирах се у дома, намирах Ейми, свита на кълбо на дивана, вперила поглед в стената, мълчалива, никога не ме заговаряше първа, винаги чакаше и водеше някаква постоянна игра на разчупване на леда, на несекващо интелектуално предизвикателство — какво ще направи Ейми щастлива днес? А аз си мислех: Анди не би постъпила така. Като че ли я познавах. Анди би се засмяла на тази шега, на Анди би й харесала тази история. Анди беше мила, красива, едрогърда ирландка от родния ми град, непретенциозна и весела. Анди седеше на първия ред в часовете ми и изглеждаше мека, заинтересувана.

Когато мислех за Анди, не ме болеше коремът, както когато се замислех за жена си — постоянния ужас от прибирането у дома, където не бях добре дошъл.

Започнах да си представям как може да се случи. Закопнях за нейното докосване — да, така стана, като в сантиментална песен от осемдесетте години, копнеех за нейното докосване, всъщност копнеех за каквото и да е докосване, понеже жена ми избягваше моето: у дома се стрелкаше край мен като риба, бягаше някъде далеч в кухнята или на стълбите. Гледахме заедно телевизия мълчаливо на двуместния си диван, самотни, все едно сме на два отделни сала. В леглото тя се обръщаше с гръб към мен и избутваше завивките и чаршафите между нас. Веднъж се събудих през нощта и понеже знаех, че спи, смъкнах съвсем мъничко презрамката й и притиснах буза към голото й рамо. Тази нощ не можах да заспя повече, затова просто се отвратих от себе си. Станах от леглото и мастурбирах под душа, като си представях Ейми, страстния й поглед някога, полупритворените й лунни очи, които ме караха да се чувствам видян. След това седнах на ваната и погледнах към сифона през капчиците вода. Пенисът ми лежеше жалък върху лявото ми бедро като дребно животинче, изхвърлено от водата на сушата. Седнах на дъното на ваната унижен и се помъчих да не се разплача.

* * *

Така стана. Като странен и внезапен снеговалеж през април. Не през април тази година, а миналата. Работех в бара сам, понеже Го беше с мама, редувахме се да не работим, да оставаме у дома при мама и да гледаме отвратителни предавания по телевизията. Майка ни гаснеше бързо, нямаше да издържи дори година.

Всъщност в момента се чувствах добре — мама и Го бяха у дома и гледаха филм с Анет Фуничело, в бара имаше приятна оживена вечер, една от онези, когато всички сякаш са имали приятен ден. Красивите момичета се държаха добре с грозните момчета. Хората черпеха непознати просто ей така. Беше празнично. Вечерта приключи неусетно, време беше да затварям и всички да си тръгват. Точно се канех да заключа вратата, когато Анди я отвори с размах, влезе вътре и едва не ме събори, а аз усетих леко сладникавия й дъх на бира и мириса на дървесен пушек от косата й. Спрях за онзи смайващ миг, когато се опитваш да възприемеш някого, когото си виждал само в една обстановка, а сега го поставяш в нов контекст. Анди в бара. Добре. Тя се засмя и ме бутна обратно вътре.

— Идвам от най-отвратителната среща в живота си, така че трябва да пийнеш с мен.

Снежинки се събираха в тъмните вълни на косата й, сладките й лунички блещукаха, бузите й бяха силно порозовели, все едно някой я беше шамаросал. Има страхотен глас, като на пухкаво пате, който зазвучава нелепо мило, а накрая е адски секси.

— Моля те, Ник, трябва да прогоня от устата си вкуса от отвратителната среща.

Пошегува се, не помня точно как, но си спомням, че двамата се засмяхме и аз си помислих какво огромно облекчение е да бъда с жена и да чувам смеха й. Беше облечена с джинси и кашмирен пуловер с остро деколте — тя е от жените, които изглеждат по-добре с джинси, отколкото с рокля. Лицето й, тялото й са приятно непретенциозни. Заех мястото си зад бара, а тя се настани на едно високо столче и очите й се плъзнаха по бутилките с алкохол зад мен.

— Какво да бъде, госпожице?

— Изненадай ме — каза тя.

— Бууу! — излетя от издадените ми напред като за целувка устни.

— Сега ме изненадай с питие. — Тя се приведе напред, опря гърди върху бара и те се повдигнаха нагоре. Носеше медальон на тънка златна верижка и висулката се плъзна между гърдите й под пуловера. Не бъди такъв, помислих си. Не се превръщай в някой от онези типове, които се чудят къде точно се намира висулката.

— Какво обичаш? — попитах.

— Каквото и да ми дадеш, ще ми хареса.

Точно тази реплика ме спечели — беше толкова простичко. Мисълта, че мога да направя нещо, което ще достави радост на тази жена, и всичко ще бъде лесно. „Каквото и да ми дадеш, ще ми хареса.“ Заля ме мощна вълна от облекчение. В този момент осъзнах, че вече не обичам Ейми.

Вече не обичам жена си, помислих си, обърнах се и взех две чаши. Нито дори мъничко, цялата ми любов е изтрита, аз съм безукорно чист. Приготвих любимия си коктейл — „Коледна сутрин“ с горещо кафе и студен ментов шнапс. Изпих един с Анди, а когато тя потръпна и се засмя — с онзи свой открит и шумен смях — отново напълних чашите. Пихме около час след края на работното време и аз споменах думата „съпруга“ три пъти, понеже гледах Анди и си представях как сваля дрехите си. Като предупреждение за нея, поне това — имам съпруга. Прави с тази информация каквото искаш.

Тя седеше пред мен, облегнала брадичка върху ръцете си, и се усмихваше.

— Ще ме изпратиш ли? — попита. Беше споменавала, че живее близо до центъра на града, че трябва някоя вечер да се отбие в бара да каже здрасти. Мислено бях подготвен. Много пъти бях прекосявал няколкото пресечки до обикновените тухлени блокове, където беше апартаментът й. Затова, когато тръгнах да я изпращам, не ми се стори необичайно — не чух предупредителното звънче, че така не бива, че ние не правим така.

Изпратих я до вкъщи срещу вятъра, навсякъде хвърчеше сняг, помогнах й веднъж да нагласи плетения си червен шал, после й помогнах още веднъж и на третия път вече я загръщах с шала както трябва и лицата ни бяха съвсем близо, бузите й бяха порозовели като след коледно спускане с шейна. Беше нещо, което не би могло да се случи през сто други нощи, но онази нощ се оказа напълно възможно. Разговорът, алкохолът, бурята, шалът.

Награбихме се едновременно, аз я притиснах до едно дърво за опора, тънките клони стовариха върху нас сняг — смайващо комичен момент, който събуди в мен още по-силно желание да я докосна, да докосна всичко наведнъж, да плъзна едната си ръка нагоре под пуловера й, а другата — между краката й. И тя да ми позволи.

Анди се дръпна от мен, зъбите й тракаха.

— Качи се горе.

Спрях.

— Качи се горе с мен — повтори тя. — Искам да бъда с теб.

* * *

Сексът не беше чак страхотен, не и първия път. Телата ни бяха привикнали с различен ритъм, не успяхме да се усетим напълно, а и понеже отдавна не бях прониквал в жена, свърших пръв, бързо, и продължих да се движа в нея още трийсет изключително важни секунди, колкото да се погрижа и за нея, преди съвсем да омекна.

Беше хубаво, но разочароващо, неоргазмено — сигурно така се чувстват момичетата, когато най-сетне се разделят с девствеността си — Е, това ли е цялата дандания? Обаче ми хареса как тя се уви около мен, хареса ми и това, че е точно толкова мека, колкото си представях. Нова кожа. Млада, помислих си позорно и си представих Ейми, която все се мажеше с лосиони, седеше в леглото и сърдито се цапотеше.

Отидох в банята й, изпиках се, огледах се в огледалото и се накарах да го кажа: „Ти изневери. Не издържа едно от най-основните изпитания за един мъж“. А когато това не ме обезпокои, си казах: „Ти наистина не си свестен човек“.

Ужасяващото беше, че ако сексът беше шеметен, това може би щеше да си остане единствената ми изневяра. Но той беше просто приличен, аз вече бях изневерил, не можех да допусна да се превърна в неверник заради нещо посредствено. Затова бях сигурен, че ще има и друг път. Не си обещах повече никога да не го правя. А следващия път беше много-много хубаво, а по-следващия беше страхотно. Скоро Анди се превърна във физическия контрапункт на всичко, което представляваше Ейми. Тя се смееше и разсмиваше и мен, не бързаше да ми противоречи или да се съмнява в мен. Никога не ми се караше. С нея беше лесно. Беше адски лесно. И аз си казах: любовта събужда желанието да бъдеш по-добър човек, така е. Но може би истинската любов ти позволява и просто да бъдеш такъв, какъвто си.

Щях да кажа на Ейми. Знаех, че трябва да го направя. А продължавах да не й казвам месеци наред. А после още месеци. Най-вече от страх. Не можех да понеса разговора, обясненията, които трябваше да дам. Не можех да си представя, че ще се наложи да обсъждам развода с Ранд и с Мерибет, понеже те несъмнено щяха да се намесят в цялата история. Но всъщност отчасти се дължеше на силния ми прагматизъм — беше нелепо до каква степен мога да бъда практичен (за свое удобство). Не поисках развод отчасти защото барът, който отворихме с Го, беше финансиран с парите на Ейми. На практика тя беше собственикът и със сигурност щеше да си го вземе. А аз не можех да понеса да гледам как близначката ми се опитва храбро да посрещне факта, че е изгубила още няколко години от живота си. Затова продължавах просто да се нося по течението на това нещастно положение, допускайки, че в даден момент Ейми ще поеме инициативата, че ще поиска развод и аз ще се измъкна като свестен тип.

Желанието ми да се измъкна от това положение без никаква вина беше достойно за презрение. А колкото по-презряно същество ставах, толкова по-силно копнеех за Анди, която знаеше, че не съм толкова лош, колкото би изглеждало, ако историята ми бъде публикувана във вестника, за да я прочетат хората. Ейми ще се разведе с теб, повтарях си. Няма да допусне още дълго да продължава така. Но когато пролетта отмина, дойде лятото, после есента, после зимата и аз се превърнах в мъж, който изневерява през всеки сезон — измамник с приятно нетърпелива любовница. Стана ясно, че нещо трябва да се предприеме.

— Аз те обичам, Ник — каза Анди сега, някак сюрреалистично, на канапето на сестра ми. — Каквото и да се случи. Наистина не знам какво друго да кажа, чувствам се много… — безпомощно вдигна тя ръце. — Глупаво.

— Недей да се чувстваш глупаво. И аз не знам какво да кажа. Няма нищо за казване.

— Можеш да кажеш, че ще ме обичаш каквото и да се случи.

А аз си помислих: вече не мога да изрека тези думи на глас. Казвал ги бях един-два пъти, промърморени тихичко във врата й, обзет от носталгия по нещо. Но думите си бяха там, на показ беше и много повече. Тогава се замислих за следата, която бяхме оставили, за напрегнатата ни полутайна любовна история, за която не се бях притеснявал достатъчно. Ако в сградата й имаше охранителни камери, бяха ме записали. Бях купил телефон за еднократна употреба само за да говоря с нея, но съобщенията на гласовата поща и есемесите бяха в паметта на нейния съвсем редовен мобилен телефон. Бях й написал мръснишка валентинка, която вече си представях по новините. И още нещо: Анди беше на двайсет и три. Допусках, че моите думи, гласът ми и дори снимките ми са запечатани на всякакви нейни електронни устройства. Една вечер прегледах снимките в телефона й — ревнив, любопитен, обсебващ — и видях много снимки на нейни бивши гаджета, гордо усмихнати в леглото, затова реших, че в даден момент сигурно ще се присъединя към клуба — дори ми се искаше да се присъединя към клуба — и по някаква причина това не ме притесни, макар че такава снимка можеше да бъде изпратена на един милион души само за няколко броени отмъстителни секунди.

— Положението е адски странно, Анди. Просто те моля да бъдеш търпелива.

Тя се дръпна от мен.

— Не можеш да кажеш, че ще ме обичаш каквото и да се случи, така ли?

— Обичам те, Анди, наистина. — Погледнах я в очите. Сега беше опасно да кажа „обичам те“, но беше опасно и да не го кажа.

— Тогава ме чукай — прошепна тя. И дръпна колана ми.

— В момента трябва много да внимаваме… За мен ще е адски зле, ако полицията научи за нас. Повече от зле.

— За това ли се тревожиш?

— Аз съм съпругът на изчезнала жена и имам тайна… приятелка. Да, изглежда престъпно.

— Както го представяш, изглежда гнусно. — Гърдите й още бяха голи.

— Хората не ни познават, Анди. На тях наистина ще им се стори гнусно.

— Добре, като в лош филм ноар.

Усмихна се. Аз бях обяснил на Анди какво представлява жанрът ноар — „Големият сън“ с Богарт, „Двойна застраховка“, всички класики. Това беше едно от нещата, които най-много ми харесваха във връзката ни — можех да я уча на разни работи.

— Защо просто не кажем на полицията? — попита тя. — Няма ли да е по-добре…

— Не, Анди, дори не си го помисляй. Не.

— Но те ще разберат…

— Откъде? Откъде ще разберат? Казвала ли си на някого за нас, скъпа?

Тя ме погледна неспокойно. Вдигна лятната си рокля. Почувствах се зле: не си беше представяла, че нощта ще мине така. Радваше се, че ме вижда, представяла си беше страстна среща, физически ренесанс, а аз гледах само как да си спася задника.

— Скъпа, извинявай, но наистина трябва да знам — настоях.

— Не по име.

— Как така не по име?

— Искам да кажа — дръпна тя роклята си догоре, — приятелите ми и майка ми знаят, че се срещам с някого, но не знаят как се казва.

— Не си ме описвала, нали? — попитах по-настойчиво, отколкото ми се искаше, но имах усещането, че крепя таван, който се срутва. — Двама знаят за нас, Анди — ти и аз. Ако искаш да ми помогнеш, ако ме обичаш, ще останем да си знаем само ние двамата и полицията никога няма да разбере.

Тя плъзна пръст по ластика на боксерките ми.

— Ами ако никога не намерят Ейми?

— Ти и аз ще бъдем заедно, Анди, каквото и да се случи. Но само ако внимаваме. Ако не внимаваме, има вероятност… Положението е толкова сериозно, че може и да отида в затвора.

— Може да е избягала с някого — каза тя и облегна буза на рамото ми. — Може би…

Усещах как момичешкият й мозък работи усилено, как превръща Ейми и нейното изчезване в повърхностен безсъдържателен роман, пренебрегвайки всяка реалност, която не се връзва с фабулата.

— Не е избягала. Много по-сериозно е от това. — Повдигнах с пръст брадичката й, за да ме погледне. — Анди? Искам да приемеш тази история много сериозно, ясно?

— Разбира се, че я приемам сериозно. Но искам да мога по-често да говоря с теб. Да те виждам. Откачам, Ник.

— Засега трябва да се сдържаме. — Стиснах раменете й, за да ме погледне. — Съпругата ми е изчезнала, Анди.

— Но ти дори не…

Знаех какво ще каже — дори не я обичаш — но беше достатъчно умна да спре дотук.

Прегърна ме.

— Виж, не искам да се караме. Знам, че те е грижа за Ейми и че сигурно си много притеснен. Аз също се тревожа. Знам, че си под голямо… неописуемо напрежение. Нямам нищо против да съм още по-дискретна от преди — ако изобщо е възможно. Но помни, това засяга и мен. Трябва да те чувам. Веднъж на ден. Просто ми се обаждай, когато можеш, дори да е за две секунди, за да чуя гласа ти. Веднъж на ден, Ник. Всеки ден. Иначе ще полудея. Ще откача.

Тя се изправи и ме дръпна към вратата.

— Дори няма да те помоля да ме изпратиш до колата — каза. — Само ме целуни.

— Отпред ли си паркирала? — попитах със свито сърце.

— По-надолу по улицата.

Целунах я, много нежно.

— Обичам те — каза тя, а аз целунах шията й, промърморих нещо в отговор и се шмугнах зад вратата, щом тя я отвори да си ходи.

Когато се обърнах, Го стоеше в дневната. Със зяпнала уста, слисана, но всяка друга част от тялото й изразяваше ярост: ръце на кръста, извити вежди.

— Ник. Проклет идиот!