Джилиан Флин
Не казвай сбогом (4)

Ейми Елиът

Дневник

18 септември 2005 г.

Така, така, така. Познай кой се е върнал. Ник Дън, момчето от онова парти в Бруклин, майсторът на целувката в захарен облак, майсторът на изчезването. Осем месеца, две седмици и няколко дни — нито думичка — и после изведнъж изниква, сякаш всичко е част от плана. Оказва се, че ми изгубил телефона. Мобилният му нямал батерия, затова си го бил записал на залепващо се листче. Пъхнал листчето в джоба на джинсите си, а джинсите — в пералнята, където листчето се превърнало във вихър от пулпа. Помъчил се да го развие, но видял само 3 и 8. (Така твърдеше.)

После работата го смазала и преди да се усети, вече било март, адски неудобно късно, за да се опитва да ме намери. (Така твърдеше.)

Разбира се, че бях сърдита. Преди. Вече не съм. Нека ви опиша сцената. (Каза тя.) Днес. Ветровит септември. Вървя сама по Седмо авеню и разглеждам обедно бакалските контейнери — безкрайни пластмасови контейнери с пъпеши „Медена роса“, дини, тикви, поставени върху лед като дневния улов риба — и усещах натрапчивото присъствие на някакъв мъж отстрани до мен, докато крачех по тротоара. С ъгълчето на очите си погледнах натрапника и разбрах кой е. Беше той. „Момчето“ от „Запознах се с едно момче“.

Не забавих ход, само се обърнах към него и казах:

а) Познаваме ли се (манипулативно, предизвикателно)?

б) О, много се радвам да те видя (нетърпеливо, слабохарактерно)!

в) Я се разкарай (агресивно, огорчено).

г) Е, ти определено не обичаш да прибързваш, нали, Ник (лековато, игриво).

Отговор: Г.

И сега сме заедно. Съвсем заедно. Оказа се съвсем лесно.

Моментът е интересен. Благоприятен, може да се каже. (А аз мога.) Снощи беше премиерата на книгата на родителите ми. „Невероятната Ейми и Големият ден“. Да, Ранд и Мерибет не издържаха. Дадоха на съименницата на дъщеря си онова, което не можеха да дадат на дъщеря си: съпруг! Да, в двайсетата книжка от поредицата „Невероятната Ейми се жени“. Ухааааааа. Никой не дава и пет пари. Никой не е искал Невероятната Ейми да порасне, най-малко пък аз. Оставете я по три четвърти чорапи и панделки в косите и нека да порасна аз, необременена от литературното си алтер его, от своята по-добра половинка, съществуваща на хартия, от онази, каквато би трябвало да бъда.

Само че Ейми осигурява прехраната на семейство Елиът, и то доста добре, затова май не бива да й завиждам за идеалния партньор. Тя се жени за добрия стар Способен Анди, разбира се. И двамата ще бъдат точно като родителите ми: от щастливи по-щастливи.

Въпреки това е смущаващо колко малък тираж пуска издателят. А преди, през седемдесетте години, всяка нова книжка от поредицата „Невероятната Ейми“ излизаше в тираж 100 000. И премиерата беше също толкова невзрачна. Без настроение. Как се прави тържество в чест на измислен герой, започнал живота си като шестгодишен вундеркинд, а вече е трийсетгодишна бъдеща булка, която все още говори като дете? („Божичко — мислеше си Ейми, — скъпият ми годеник много се чумери, когато не стане на неговата…“ Това е действителен цитат. Цялата книга събужда у мен желание да цапардосам Ейми по тъпата й безукорна вагина.) Книгата е носталгична, целта е да я купуват жени, отраснали с Невероятната Ейми, но не съм сигурна кой наистина ще я прочете. Аз я прочетох, естествено. Дадох благословията си на книгата — три пъти. Ранд и Мерибет се опасяваха, че може да приема брака на Ейми като укор към постоянно неомъженото си положение. („Аз лично не смятам, че жените трябва да се женят преди трийсет и пет“, казваше майка ми, която се бе омъжила за баща ми на двайсет и три.)

Родителите ми винаги са се притеснявали, че приемам Ейми прекалено лично — все ми повтарят да не се зачитам прекалено. Но въпреки това няма как да не забележа, че щом аз оплескам нещо, Ейми винаги го прави както трябва: когато на дванайсет години престанах да свиря на цигулка, Ейми се оказа виртуоз на този инструмент. („Божичко, цигулката иска много труд, но само с труд можеш да се усъвършенстваш.“) Когато шестнайсетгодишна не се явих на младежкия шампионат по тенис, понеже отидох на плажа с приятели, Ейми се посвети на играта. („Божичко, знам, че ще е хубаво да се позабавлявам с приятели, но да не се явя на турнира означава да подведа себе си и всички останали.“) Преди такива неща ме влудяваха, но след като заминах да уча в Харвард (а Ейми правилно избра университета, който бяха завършили моите родители), реших, че е нелепо изобщо да се замислям. Фактът, че родителите ми, двама детски психолози, са избрали тази конкретна и публична разновидност на пасивно-агресивно отношение към собственото си дете, беше извратен, но освен това глупав, нелеп и някак адски смехотворен. Толкоз по въпроса.

Премиерата на книгата беше шизофренна като самата книга. В „Блунайт“ до Юниън Скуеър, в един от онези полутъмни салони с кресла с високи облегалки и огледала в стил ар деко, в които би трябвало да се чувстваш като голям умник. Мартинита с джин, които се поклащат върху подноси, разнасяни от широко ухилени келнери. Ненаситни журналисти с многозначителни и подигравателни усмивки и кухи крака, дошли за безплатно питие, преди да се отправят към по-хубаво място.

Родителите ми обикалят залата, хванати за ръка — любовната им история неизменно е част от сюжета на „Невероятната Ейми“: съпруг и съпруга, които творят заедно вече три десетилетия. Сродни души. Наистина се наричат така и звучи смислено, понеже според мен са точно такива. Уверявам ви, тъй като аз, самотното единствено детенце, съм ги изучавала много години. Никога не са резки един с друг, нямат остри конфликти, носят се през живота като две слепени медузи — разширяват се и се свиват инстинктивно, течно и плавно изпълват пространствата си. При тях тази работа със сродните души изглежда лесна. Говори се, че на децата на разведени родители им е трудно, обаче децата от щастливи семейства също са изправени пред свои си трудности.

Разбира се, налага се да седя на някакво плюшено канапе в ъгъла на стаята, далеч от шумотевицата, за да дам няколко интервюта на печална група стажанти в различни издания, на които редакторите са наредили „да измъкнат няколко думи“.

Как се чувствате, след като Ейми най-сетне се омъжи за Анди? Защото вие не сте омъжена, нали?

Въпросът е зададен от:

а) стеснително хлапе с огромни очи, подпряло бележника си върху куриерската си чанта;

б) прекалено официално облечена млада жена с лъскава коса и съблазнителни обувки на висок ток;

в) сериозна и татуирана почитателка на рокабили, която, изглежда, проявява много по-голям интерес към Ейми, отколкото човек би предположил за татуирана почитателка на рокабили;

г) всички изредени по-горе.

Отговор: Г.

Аз: О, много се радвам за Ейми и Анди, пожелавам им всичко най-хубаво. Ха-ха.

Ето отговорите ми на всички въпроси, но не подред:

Някои части на Ейми са вдъхновени от мен, а други са художествена измислица.

В момента съм щастливо неомъжена, в живота ми няма Способен Анди!

Не, не смятам, че Ейми опростява динамиката на взаимоотношенията между мъжа и жената.

Не, не бих казала, че Ейми е отживелица — според мен поредицата е класика.

Да, не съм омъжена. В момента в живота ми няма Способен Анди.

Защо Ейми е невероятна, а Анди е само способен? Ами не познавате ли много забележителни и способни жени, които се омъжват за по-обикновени мъже, за някой способен Джо или способен Анди. Не, шегувам се, не го пишете.

Да, неомъжена съм.

Да, родителите ми определено са сродни души.

Да, бих искала същото за себе си някой ден.

Да, неомъжена съм, тъпако.

Едни и същи въпроси отново и отново, а аз се старая да се преструвам, че предизвикват размисъл. И те се опитват да се преструват, че предизвикват размисъл. Слава богу, че барът е отворен.

После вече няма желаещи да разговарят с мен — толкова бързо — и момичето, отговарящо за връзките с обществеността, се преструва, че това е нещо хубаво: „Вече можеш да се върнеш към своите занимания!“. Аз си проправям път обратно през малцината присъстващи, сред които родителите ми все още са във вихъра си като домакини: с поруменели лица, Ранд си е лепнал своята озъбена усмивка, с която прилича на праисторическа чудовищна риба, Мерибет с нейното бодро кокоше клатене на глава, ръцете им са сплетени, разсмиват се взаимно, радват се един на друг, вълнуват се един от друг. А аз си мисля: „Толкова съм самотна, мамка му!“.

Прибирам се у дома и си поплаквам. На трийсет и две съм. Не съм стара, особено за Ню Йорк, но истината е, че от години дори не ми е харесвал някой. Така че каква е вероятността да срещна мъж, когото да обикна, камо ли да го обикна толкова, че да се омъжа за него? Омръзна ми да не знам с кого ще бъда и дали изобщо ще бъда с някого.

Имам много женени приятели — не са много щастливо женените, но семейните ми приятели наистина са много. Малцината щастливи приличат на родителите ми: фактът, че не съм омъжена, ги озадачава. Умно и красиво момиче като мен, момиче с толкова много интереси и ентусиазъм, с готина работа, с любящо семейство. И нека да си го кажем: с пари. Сключват вежди и се преструват, че се опитват да се сетят за мъже, с които да ме съберат, обаче всички знаем, че не е останал никой, никой свестен. А аз, освен това, знам колко искрено убедени са всички, че нещо не ми е наред, че има нещо скрито, което ме прави незадоволима, незадоволителна. Онези, които не са си намерили сродна душа — а просто са се установили — се отнасят още по-пренебрежително към положението ми: не е толкова трудно да намериш някого, за когото да се ожениш, казват. Няма идеални връзки, казват — те, които се примиряват със секса по задължение и пръдливите ритуали в леглото, които заменят разговорите с телевизия, които бъркат съпружеската капитулация — да, скъпа, добре, скъпи — със съгласието. Той прави каквото му казваш, понеже не те обича достатъчно, за да спори, мисля си. Дребнавите ти изисквания просто го карат да изпитва превъзходство или го обиждат и някой ден ще си легне с красивата си колежка, която няма никакви изисквания към него, а ти ще се шокираш. Аз търся мъж, който иска да се бори, мъж, който няма да търпи глупостите ми. (Но и който харесва глупостите ми.) Но въпреки това: не ме поставяйте в някои от онези взаимоотношения, в които хората постоянно се заяждат, маскират оскърбленията като шеги, въртят очи и „игриво“ се счепкват пред приятелите си с надеждата да ги подмамят на своя страна в спор, за който не дават и пет пари. Тези ужасни взаимоотношения от типа „само ако“: Бракът ни щеше да е страхотен, само ако… И човек усеща, че списъкът на „само ако“ е много по-дълъг, отколкото двамата си дават сметка.

Така че съм права да не правя компромис, обаче не се чувствам по-добре, когато приятелите ми се чифтосват, а аз си стоя у дома в петък вечер на бутилка вино, приготвям си разточителна вечеря и се уверявам, че всичко е страхотно, все едно съм излязла на среща със себе си.

Обикалям безброй купони и барове, парфюмирана, с прическа и изпълнена с надежда, въртя се из стаята като някакъв съмнителен десерт. Излизам по срещи с мъже, които са свестни, хубави и умни — идеални са на теория, обаче ме карат да се чувствам като в чужбина, все се налага да се обяснявам, да се представям. Защото нима това не е целта на всяко взаимоотношение: някой друг да те опознае, някой друг да те проумее. Той ме разбира. Тя ме разбира. Нали това е вълшебната фраза?

Затова страдаш нощем до идеалния на теория мъж — пелтеченето на неразбраните шеги, подметнатите остроумни забележки, непопаднали в целта. Или пък той може би разбира, че си казала нещо остроумно, но не знае как да реагира и стисва репликата ти в ръка като някаква разговорна храчка, която по-късно ще изтрие. Още един час се мъчите да се намерите, да се разпознаете, а ти пиеш малко повече и се стараеш прекалено. После се прибираш у дома в студеното легло и си мислиш: „Мина не зле“. И целият ти живот е дълга поредица от „не зле“.

И после налиташ на Ник Дън на Седмо авеню, докато купуваш нарязана тиква, и хоп — вече си познат, вече си разбран. И двамата имате един и същ безценен спомен. („Само една маслина обаче.“) Имате един и същ ритъм. Щрак. Просто се познавате. Изведнъж ти се случва четене в леглото, вафли в неделя, безпричинен смях и неговите устни върху твоите. И е много повече от не зле, затова съзнаваш, че повече няма да можеш да се задоволиш с „не зле“. Толкова бързо. Казваш си: „О, ето това е остатъкът от живота ми. Най-сетне дойде“.