Джилиан Флин
Не казвай сбогом (18)

Ейми Елиът Дън

20 февруари 2010 г.

Трябва просто да продължаваш напред, така казва мама Мо, а когато го казва — уверено, подчертавайки всяка дума, като че ли това наистина е осъществима житейска стратегия — клишето престава да бъде просто думи и се превръща в нещо истинско. Безценно. Да продължаваш напред — именно! Мисля. Много ми харесва това в Средния запад: хората тук не превръщат нищо в огромен проблем. Дори смъртта. Мама Мо просто ще продължи напред, докато ракът не я победи, и тогава просто ще умре.

Така че си кротувам и се възползвам, доколкото мога, от една неприятна ситуация, и го казвам в буквалния смисъл, както правеше мама Мо. Кротувам си и си върша работата — карам Мо на прегледи и на химиотерапия. Сменям миризливата вода във вазата в стаята на бащата на Ник и нося бисквити на медицинските сестри, за да се грижат добре за него.

Опитвам се да извлека най-доброто от едно наистина неприятно положение, а то е неприятно най-вече защото моят съпруг, който ме доведе тук, който ме домъкна да сме близо до болните му родители, явно е изгубил всякакъв интерес и към мен, и към болните си родители.

Ник напълно е отписал баща си — дори не споменава името му. Знам, че при всяко обаждане от „Камфърт Хил“ се надява да му съобщят, че баща му е мъртъв. Колкото до Мо, Ник остана с нея само на едно вливане от химиотерапията и заяви, че не може да го понесе. Заяви, че мразел болниците, мразел болни хора, мразел бавното тиктакане на часовника, торбичката на системата, която капела бавно като гъста меласа. Просто не можел да го направи. А когато се опитах да го убедя, когато се помъчих да му вдъхна сили с нещо от сорта на „човек трябва да направи нужното“, той ми каза аз да го направя. И аз го направих. Разбира се, мама Мо поема вината заради него. Един ден седнахме, уж за да гледаме някаква романтична комедия на компютъра ми, но най-вече да си бъбрим, докато се изтече системата… съвсем бавно… а когато храбрата героиня се спъна в някакъв диван, Мо се обърна към мен и каза:

— Не съди Ник твърде строго. Че не иска да прави това. Аз го разглезих — и как иначе… С това негово лице. Затова не умее да върши трудни неща. Но аз наистина нямам нищо против, Ейми.

— А би трябвало.

— Не е нужно Ник да доказва, че ме обича — каза тя и ме потупа по ръката. — Знам, че ме обича.

Възхищавам се на безусловната обич на Мо, наистина. Затова не й казвам какво съм намерила в компютъра на Ник — предложението за книгата, за мемоарите на автор от манхатънско списание, който се връща към корените си в Мисури, за да се грижи за двамата си болни родители. Ник има всякакви странни неща в компютъра си и понякога не се сдържам и надниквам — подсказва ми какво се върти в главата на съпруга ми. Последно проверих какво е разглеждал в интернет: черни комедии, сайта на списанието, в което работеше, и едно проучване на река Мисисипи — дали е възможно човек да стигне с лодка от тук до Залива. Знам какво си представя — да плава по Мисисипи като Хък Фин и да напише статия за това. Ник винаги търси гледни точки.

Разглеждах всичко това, когато открих предложението за книга.

„Двоен живот: мемоари за края и началото“ много ще се хареса на поколението след бейби бума, което точно сега започва да усеща стреса и трудностите, свързани с грижите за болни родители. В „Двоен живот“ ще опиша:

— все по-задълбочаващото се разбиране към болната психика на отчуждения си в миналото баща,

— болезненото си и принудително превръщане от безгрижен млад човек в глава на семейство, който трябва да се справи с предстоящата смърт на любимата си майка,

— негодуванието на манхатънската ми съпруга от това отклонение от предишния й вълшебен живот. Трябва да спомена, че съпругата ми е Ейми Елиът Дън, вдъхновила известната поредица бестселъри „Невероятната Ейми“.

Предложението е останало недовършено, понеже Ник е проумял, че никога няма да разбере отчуждения си баща (който наистина е болен, но не толкова, че да си струва да го опишеш в книга; а и понеже Ник страни от всякакви задължения като „глава на семейство“; а и понеже аз не давам воля на гнева си от новия живот. Да, малко съм разстроена, обаче това не е яростта, подходяща за книга. Съпругът ми години наред възхвалява емоционалната стабилност на хората от Средния запад: стоици, скромни, без никакви преструвки! Но те не са хора, подходящи за герои на мемоари. Представете си обложката: „Хората се държаха изключително добре и после умряха“. Въпреки това малко ме жегна: „негодуванието на манхатънската ми съпруга“. Наистина негодувам. Мисля си колко последователно прелестна е Морийн и се тревожа, че всъщност с Ник явно не сме един за друг. Че той ще е по-щастлив с жена, която би обожавала да се грижи за съпруга си и за дома. Не омаловажавам това умение — иска ми се да го притежавах. Иска ми се да се грижех повече за него, винаги да купувам любимата му паста за зъби, да знам кой номер ризи носи, да съм безусловно обичащата жена, чието най-голямо щастие е да направи мъжа си щастлив.

Известно време бях такава с Ник. Но това не можеше да продължи. Не съм самоотвержена. Единствено дете съм, както редовно изтъква Ник.

Но се старая. Продължавам, не спирам, а Ник пак търчи напред-назад като дете. Щастлив е, че отново се е върнал в своя полагащ му се по право палат от детството — свалил е пет килограма, има нова прическа, купил си е нови джинси, изглежда адски готино. Но аз го виждам само когато се прибира или излиза, все се прави, че бърза. Няма да ти хареса, все така ми отговаря, когато предлагам да отида с него, независимо накъде се е запътил. Точно както заряза родителите си, когато вече нямаше нужда от тях, зарязва и мен, понеже не се вписвам в новия му живот. Ще трябва да се постарае, за да се почувствам удобно тук, а той не иска. Иска да си живее приятно.

Престани, престани, казвам си. Трябва да гледам на нещата от светлата им страна. Буквално. Трябва да извадя съпруга си от своите тъмни мисли и да хвърля върху него малко златиста весела светлина. Трябва да го обожавам, както правех преди. Просто ми се иска да бяхме по-равнопоставени. Толкова много мисли за Ник гъмжат в главата ми, че не се издържа: никникник! А когато си представя неговото съзнание, чувам името му като стеснително кристално издрънчаване веднъж, може би два пъти дневно, а после бързо утихва. Просто ми се иска той да мислеше за мен толкова, колкото аз за него.

Толкова ли е лошо? Вече дори не знам.