Джилиан Флин
Не казвай сбогом (7)

Ник Дън

Нощта, когато…

Бони и Гилпин пренесоха разпита в полицейския участък, който прилича на пропадаща общинска банка. Оставиха ме сам в малка стая за четирийсет минути, където се заставих да не мърдам. Да се престоря, че съм спокоен, спокоен… в известен смисъл. Приведох се над масата, облегнах брадичка на ръката си. Чаках.

— Искате ли да се обадите на родителите на Ейми? — попита Бони.

— Не искам да изпадат в паника — отговорих. — Ако нямаме новини от нея след час, ще се обадя.

Вече трети път водехме този разговор.

Накрая ченгетата влязоха и седнаха срещу мен на масата. Овладях се и не се разсмях — беше като сцена от телевизионен сериал. Същата стая виждах, докато обикалях каналите на кабелната през последните десет години, а двете ченгета — напрегнати и изморени — се държаха като филмови звезди. Абсолютно превзето. В полицейския участък на Епкот. Бони дори държеше картонена кафена чашка и кафеникава папка, която приличаше на част от реквизита. Полицейски реквизит. Свят ми се зави, за миг всички бяхме измислени герои: хайде да си поиграем на „Изчезналата съпруга“!

— Добре ли сте, Ник? — попита Бони.

— Добре съм, защо?

— Усмихвате се.

Световъртежът се смъкна към плочките на пода.

— Съжалявам, просто всичко е…

— Знам — изгледа ме Бони така, все едно ме потупваше по рамото. — Много е странно, знам. — Тя се прокашля. — Най-напред искаме да се уверим, че е и удобно. Ако се нуждаете от нещо, само ни кажете. Колкото повече информация можете да ни дадете в момента, толкова по-добре, но ако искате да си тръгнете, също няма да е проблем.

— Каквото трябва.

— Добре, страхотно, благодаря ви — каза тя. — Хммм, така. Най-напред искам да изясним досадните неща. Глупостите. Ако съпругата ви наистина е била отвлечена — а ние не го знаем — но ако се окаже така, искаме да заловим този тип, а когато го пипнем, здравата ще го притиснем. Няма да има измъкване. Никакво увъртане.

— Добре.

— Затова трябва да ви изключим бързо и лесно. За да не може извършителят да ни обвинява, че не сме изключили вас, нали ме разбирате?

Кимнах механично. Всъщност не разбирах какво говори, но исках да изглеждам максимално склонен да им сътруднича.

— Каквото ви трябва.

— Не искаме да ви плашим — додаде Гилпин. — Просто неотдавна в Сейнт Луис имаше един случай. Брайън Лори-младши. Домашен майстор, изнасилил и убил една жена, чийто водопровод поправял. Отива на процес и противният му адвокат заявява, че всъщност съпругът е убил жената и понеже ченгетата не го разследвали сериозно, не го изключили напълно като евентуален извършител — ето ти достоверна алтернативна теория. И Брайън Лори-младши се измъкна.

— Не че това има нещо общо с нашия случай — додаде Гилпин. — Но искаме да обхванем всички варианти.

— Нямам нищо против.

Винаги е съпругът, помислих си. Всички знаят, че винаги е съпругът, така че защо просто не кажат: подозираме те, понеже си съпругът, а винаги е съпругът. Просто гледай „Криминална хроника“.

— Добре, Ник, страхотно — каза Бони. — Първо, ще вземем проба от вътрешността на устата ви, за да изключим всички ДНК улики от къщата, които не са ваши. Нещо против?

— Не, разбира се.

— Освен това искам бързо да проверим ръцете ви за барутен нагар, за всеки случай…

— Чакайте, чакайте. Открихте ли нещо, което да ви кара да мислите, че жена ми е…

— Нееее, Ник — внезапно ме прекъсна Гилпин. Придърпа стола си до масата и наистина седна на него на обратно. Винаги съм се чудел дали ченгетата го правят. Или е хрумнало на някой съобразителен актьор, а после и ченгетата са започнали да го правят, понеже са видели от актьорите, които изпълняват роли на ченгета, и са решили, че е готино?

— Процедурата го изисква — продължи Гилпин. — Стараем се да покрием всичко: да проверим ръцете ви, да вземем ДНК проба, а ако може, да погледнем и колата ви…

— Разбира се. Както ви казах, каквото е необходимо.

— Благодаря ви, Ник. Оценяваме го. Понякога хората ни затрудняват просто ей така.

Аз правех точно обратното. Баща ми беше изпълнил детството ми с неизречен срам — беше човек, който все търси нещо, на което да се ядоса. Това накара Го да заеме отбранителна позиция и крайно неохотно да приема неоснователни обвинения. А аз инстинктивно започнах да се подчинявам на всеки авторитет. На мама, на татко, на учителите: Готов съм на всичко, което ще улесни работата ви, госпожо или господине. Мечтаех за несекващо одобрение. „Готов си буквално да лъжеш, да мамиш и да крадеш — дори да убиваш, по дяволите — само и само да убедиш хората, че си свестен тип“, каза ми Го веднъж. Бяхме на опашка за книшове^[1] в магазинчето на Йона Шимел, недалеч от стария апартамент на Го в Ню Йорк — затова толкова ясно го помня — и аз изгубих апетит, понеже беше съвсем вярно, а досега не го бях осъзнал. Още докато Го ми го казваше, си помислих: „Никога няма да го забравя, това е един от миговете, които завинаги ще останат запечатани в съзнанието ми“.

Тримата си побъбрихме за фойерверките на 4 юли и за времето, докато проверяваха ръцете ми за барутен нагар и взеха проба с памучен тампон от гладката вътрешна страна на бузата. Преструвахме се, че е съвсем нормално, преглед при зъболекар.

Когато приключиха, Бони сложи пред мен още една чаша кафе и ме стисна за рамото.

— Съжалявам за това. Най-неприятната част от работата. Готов ли сте сега да отговорите на няколко въпроса? Наистина ще ни е от помощ.

— Разбира се, питайте.

Тя постави тънък дигитален диктофон пред мен на масата.

— Нещо против? Така няма да се налага да отговаряте на едни и същи въпроси отново и отново…

Искаше да ме запише, за да ме обвърже с една-единствена история. Трябва да повикам адвокат, помислих си, но понеже реших, че само виновните се нуждаят от адвокати, само кимнах: няма проблем.

— И така — поде Бони, — откога двамата живеете тук?

— Около две години.

— Тя е от Ню Йорк. От града.

— Да.

— Работи ли? — попита Гилпин.

— Не. Преди пишеше личностни тестове.

Детективите се спогледаха — тестове ли?

— За женски списания, за младежки списания — поясних. — Сещате се: Ревнив ли сте? Направете теста, за да разберете! Плашат ли се мъжете от вас? Направете теста и ще узнаете!

— Много гот, много ги обичам — каза Бони. — Не знаех, че това е професия. Да пишеш тестове. Истинска професия.

— Е, не е. Вече не. Интернет е пълен с безплатни тестове. Тези на Ейми бяха по-умни — тя беше магистър по психология… е магистър по психология. — Засмях се неловко на грешката си. — Обаче хората предпочитат безплатното пред умното.

— И после какво?

Свих рамене.

— После се преместихме тук. В момента тя си стои у дома.

— О! Имате ли деца? — бодро попита Бони, все едно беше напипала някаква добра новина.

— Не.

— Аха. В такъв случай с какво се занимава Ейми през деня?

И аз това искам да попитам. Преди време Ейми беше жена, която прави по малко от всичко през цялото време. Когато заживяхме заедно, тя проучи основно френската кухня, прояви извънредно бързо умения и направи едно вдъхновено бургундско говеждо. За трийсет и четвъртия й рожден ден летяхме до Барселона и тя ме смая, понеже чуруликаше разговорен испански, който беше учила тайно месеци преди това. Съпругата ми имаше бляскав и пъргав ум, ненаситна любознателност. Само че маниите й бяха подхранвани от конкурентен дух: тя имаше нужда да заслепява мъжете и да кара жените да й завиждат. Разбира се, че умееше да готви френски ястия и да говори гладко испански, да плете и да шие, да бяга маратони, да търгува с акции и да пилотира самолет. Тя трябваше непрекъснато да бъде невероятната Ейми. Тук, в Мисури, жените пазаруват в „Таргет“, прилежно приготвят питателни ястия и със смях признават колко малко испански помнят от училище. Съревнованието не ги вълнува. Безмилостните постижения на Ейми посрещат без завист, дори може би с малко съжаление. Това беше може би най-неприятното стечение на обстоятелствата за моята състезателно настроена съпруга.

— Има много хобита — отговорих.

— Нещо да ви притеснява? — попита Бони с притеснен вид. — Да не би да се тревожите за наркотици или за пиене? Не искам да говоря лоши неща за съпругата ви. Много домакини, много повече, отколкото предполагате, прекарват дните си по този начин. Когато човек е сам, денят му се проточва безкрайно. А ако пиенето се превърне в наркотици — дори не говоря за хероин, а за болкоуспокояващи с рецепта — е, наоколо се навъртат доста неприятни типове, които ги продават.

— Търговията с наркотици се влоши — каза Гилпин. — В полицията имаше няколко вълни на уволнения и хората не достигат. Положението наистина е лошо, онези са повече.

— Миналия месец една домакиня, свястна жена, остана без един зъб за доза оксиконтин — вметна Бони.

— Не, Ейми понякога изпива чаша вино, но не взема наркотици — заявих.

Бони ме изгледа — явно не такъв отговор искаше.

— Тя има ли добри приятели тук? Бихме искали да повикаме някои от тях само за да се уверим. Не се обиждайте. Понякога съпругът последен разбира, ако става дума за наркотици. Хората се срамуват, особено жените.

Приятели. В Ню Йорк Ейми всяка седмица се сприятеляваше и се разделяше с някакви хора, гледаше на тях като на лични проекти. И много се вълнуваше: Кармен, която й даваше уроци по пеене и имаше зловещо хубав глас (Ейми е учила в пансион в Масачузетс и на мен ми харесваха изключително редките случаи, когато се изразяваше по типичния за Ню Ингланд начин: зловещо хубав), Джеси от курса по моден дизайн. Но когато я попитах за Джеси или за Кармен месец по-късно, тя ме погледна така, все едно си съчинявам.

Освен това имаше мъже, които неизменно се мъкнеха след Ейми, изгарящи от нетърпение да изпълнят съпружеските задължения, които съпругът й не успяваше. Да поправят крака на стола, да намерят къде се продава любимият й азиатски чай. Мъже, които се кълняха, че са й приятели, само добри приятели. Ейми ги държеше на една ръка разстояние — достатъчно далеч, за да не се дразня аз, и достатъчно близо, за да може да ги повика с пръст и те тутакси да дотърчат.

В Мисури… мили боже, наистина не знам. Едва сега ми хрумва. Ама ти си наистина си задник, помислих си. Живеем тук от две години, но след първоначалните запознанства и оживените първи няколко месеца Ейми не се срещаше редовно с никого. Имаше майка ми, но тя почина, и мен — а разговорите ни преминаваха най-често под формата на нападки и опровержения. Близо година след като се преместихме, я попитах с престорена галантност: „Как ви се струва Северен Картидж, госпожо Дън?“. „Искаш да кажеш Ню Картидж, нали?“, отговори тя.

Не попитах какво има предвид, но знаех, че това е оскърбление.

— Има няколко добри приятели, но повечето са на изток.

— Роднините й?

— Те живеят в Ню Йорк. В града.

— И вие още не сте им се обадили? — попита Бони с озадачена усмивка.

— Правех всичко останало, което поискахте, не ми остана време.

Бях подписал разрешение да проследят кредитните карти, дебитните карти и мобилния телефон на Ейми, дадох им номера на мобилния на Го и името на Сю, вдовицата от „Бар“, която вероятно можеше да свидетелства кога съм отишъл там.

— Малкото дете в семейството — поклати глава Бони. — Наистина ми приличате на малкото ми братче. — Кратка пауза. — Това е комплимент, кълна се.

— Душа дава за него — поясни Гилпин, дращейки в бележника си. — Добре, значи сте излезли от вкъщи към седем и половина и сте се появили в бара към обяд, а междувременно сте били на брега.

На около петнайсет километра северно от къщата ни има нещо като плаж — не особено приятно местенце с пясък, тиня и парченца от бирени бутилки. Кофи за смет, препълнени със стиропорени чашки и с мръсни памперси. Обаче има маса за пикник, добре огряна от слънцето, и ако човек гледа право към реката, може да забрави за другите гадости.

— Понякога отивам там с кафе и с вестник и просто си седя. Човек трябва да се възползва максимално от лятото.

Не, не съм говорил с никого на брега. Не, никой не ме видя.

— Там е тихо през седмицата — призна Гилпин.

Ако полицията разговаряше с някого, който ме познава, бързо щяха да разберат, че рядко ходя на брега и че никога не отивам да си пия там кафето и да се наслаждавам на утрото. Имам бяла кожа на ирландец и никакво търпение за умозрение: не съм плажен тип. Разказах тази история на полицията, понеже на Ейми й хрумна да отида да поседя някъде сам и да се полюбувам на реката, която обичам, за да поразмишлявам над съвместния ни живот. Каза ми го едва днес сутринта, след като изядохме палачинките. Наведе се над масата и каза: „Знам, че ти е трудно. Все още много те обичам, Ник, и знам, че трябва да поработя над доста неща. Но искам да ти бъда добра съпруга, искам ти да бъдеш моят съпруг и да си щастлив. Трябва обаче да решиш какво искаш“.

Явно беше репетирала речта си, понеже се усмихна гордо, след като я произнесе. Но докато съпругата ми казваше тези мили думи, аз си мислех: „Разбира се, че е постановка. Тя иска просто да си представи как стоя до мощното течение на реката и вятърът роши косата ми, а аз се взирам към хоризонта и размишлявам над съвместния ни живот. Не може да отида просто в някое заведение на «Дънкин Донатс»“.

Трябва да решиш какво искаш. За жалост, Ейми, вече бях решил.

* * *

Бони издаде някакъв йогийски звук.

— Добре, Ник, ето какво правим, за да помогнем.

И ги изреди: следяха мобилния телефон на Ейми, бяха разпространили снимката й, следяха кредитните й карти. Бяха разпитали местните сексуални маниаци. Бяха огледали рехаво населените ни съседни къщи. Домашният ни телефон се подслушваше, в случай на някое случайно обаждане.

Не знаех какво да кажа. Зарових в паметта си за нужните думи: какво казва съпругът в този момент във филма? Зависи дали е невинен, или виновен.

— Не бих казал, че това ме успокоява. Според вас за какво става дума — за отвличане или за изчезнал човек? Какво точно се случва?

Беше ми известна статистиката, знаех я от същото телевизионно предаване, в което участвах в момента: ако през първите четирийсет и осем часа не се появеше нещо по случая, той надали щеше да бъде разрешен. Първите четирийсет и осем часа бяха най-важни.

— Жена ми изчезна. Жена ми изчезна! — Съзнавах, че за пръв път го изричам както трябва — гневно и с паника. Баща ми владееше безкрайно много степени на горчивина, ярост и антипатия. През целия си живот се стремях да не заприличам на него и поради това бях развил неспособност изобщо да демонстрирам отрицателни емоции. Това бе друга моя особеност, заради която изглеждах като задник — в стомаха ми може и да гъмжеше от змиорки, обаче лицето ми не издаваше нищо, а думите ми — още по-малко. Този проблем постоянно ме съпътстваше: или се контролирах прекалено, или никак.

— Ник, приемаме това изключително сериозно — увери ме Бони. — В момента криминалистите са в къщата ти и ще ни дадат още информация, за да продължим с разследването. На този етап колкото повече неща ни кажеш за съпругата си, толкова по-добре. Що за човек е тя?

Хрумнаха ми обичайните съпружески фрази: тя е мила, тя е страхотна, тя е добра, тя ме подкрепя.

— В какъв смисъл? — попитах.

— Опишете характера й — настоя Бони. — Например какво й купихте за годишнината? Някакво бижу?

— Още нищо не бях й купил — отговорих. — Щях да го направя днес следобед.

Очаквах да се засмее или отново да каже нещо за „по-малкото дете“, но тя не го направи.

— Добре. Разкажете ми още за нея. Общителна ли е? Тя… не знам как да се изразя… държи ли се като нюйоркчанка? Например дали някой не би казал, че е груба? Може ли да подразни хората?

— Не знам, не е дръпната, обаче не е и достатъчно остра, че да предизвика някого да я нарани.

Това беше единайсетата ми лъжа. Сегашната Ейми беше достатъчно остра да наранява, понякога. Говоря конкретно за сегашната Ейми, понеже тя само смътно прилича на жената, в която се влюбих. Беше ужасно преобразяване, точно обратното на онова, което става във вълшебните приказки. Само за няколко години предишната Ейми, момичето със сърдечния смях и непосредственото поведение, буквално смени кожата си — на пода до краката й лежеше старата, от която се показа новата, по-избухлива и изпълнена с повече горчивина Ейми. Съпругата ми вече не ми беше съпруга, а бодлива тел, която ме предизвикваше да я развия, а аз не можех да се справя със своите дебели, нервни, безчувствени пръсти. Пръсти на провинциалист. Прелитащи пръсти, неподготвени за сложната и опасна задача да разгадаят Ейми. Когато вдигах окървавените чуканчета, тя въздишаше и се обръщаше към тайния си бележник някъде в мислите, в който си записваше всичките ми грешки, неизменно забелязаните разочарования, слабости, недостатъци. Скъпата стара Ейми, мамка му, забавна беше. Беше смешна. Разсмиваше ме. Бях го забравил. Тя също се смееше. Дълбоко от гърлото си, зад малката вдлъбнатинка с формата на пръст, която е най-хубавото място, от което да извира смехът. Тя хвърляше всички поводи за недоволство като шепа храна за птици: сега са тук, след миг ги няма.

Тя не беше онова, в което се бе превърнала, онова, от което най-много се страхувах: гневна жена. Не умеех да се справям с гневни жени. У мен те изваждаха на повърхността нещо противно.

— Властна ли е? — попита Гилпин. — Обича ли да държи юздите?

Тогава си помислих за календара на Ейми, който планираше три години напред, и ако човек разгледаше следващата година, намираше действителни ангажименти: прегледи при дерматолог, при зъболекар, при ветеринар.

— Обича да планира — не прави нищо прибързано. Обича да изготвя списъци и да отмята нещата. Да ги върши. Затова не ми се връзва…

— Това може да подлуди човек — състрадателно отбеляза Бони. — Ако самият той не е такъв. А вие не ми изглеждате властен човек.

— Аз май съм по-спокоен — казах. После добавих онова, което се очакваше от мен: — Допълваме се.

Погледнах към стенния часовник, а Бони докосна ръката ми.

— Защо не отидете да се обадите на родителите на Ейми? Сигурна съм, че ще го оценят.

Минаваше полунощ. Родителите на Ейми си лягаха в девет часа и кой знае защо обичаха да се хвалят с този ранен час. Най-вероятно вече спяха, така че за тях това щеше да е спешно среднощно обаждане. Мобилните си изключваха в девет без петнайсет, неизменно, така че щеше да се наложи Ранд Елиът да отиде от леглото си до другия край на коридора и да вдигне тежката стара слушалка, щеше да се суети с очилата си, несръчно да опитва да светне нощната лампа. Щеше да си повтаря всякакви доводи да не се тревожи заради това късно обаждане, да си изрежда всякакви безобидни причини защо може да звъни телефонът.

Набрах два пъти, преди да оставя телефона да звънне. А когато го направих, вдигна Мерибет, а не Ранд, и дълбокият й глас отекна в ушите ми. Успях да кажа само:

— Мерибет, Ник се обажда… — и рухнах.

— Какво има, Ник?

Поех си дълбоко въздух.

— Нещо с Ейми ли? Кажи ми.

— Аз… много съжалявам… трябваше да се обадя…

— Казвай, по дяволите!

— Не можем да намерим Ейми — изломотих.

— Не можете да я намерите?

— Не знам…

— Ейми е изчезнала?

— Не сме сигурни. Днес сутринта излязох малко след седем…

— Сега е един през нощта, Ник.

— Съжалявам, не исках да се обаждам, докато не…

— Мили боже! Тази вечер играхме тенис. Тенис! А можехме да бъдем… Боже! Полицията знае ли? Съобщи ли им?

— В момента съм в участъка.

— Дай ми да говоря с ръководещия разследването, Ник. Моля те.

И аз като послушно хлапе отидох да доведа Гилпин. „Тъща ми иска да говори с вас.“

След обаждането до семейство Елиът всичко вече стана официално. Нещастието — Ейми е изчезнала — плъзна и в света навън.

* * *

Докато вървях обратно към стаята за разпити, чух гласа на баща си. Понякога, в особено срамни мигове, той звучеше в главата ми. Но това сега наистина беше гласът на баща ми, тук. Думите изникнаха като влажни мехурчета, като нещо от зловонно мочурище. Кучка кучка кучка. Побърканият ми баща беше започнал да запраща тази дума към всяка жена, която дори леко го подразнеше: кучка кучка кучка. Някога е бил красив мъж, сериозен, с трапчинка на брадичката. Разтърсващо прекрасен, така го описваше леля ми. Сега седеше на пода и ломотеше нещо неразбираемо, русата му коса беше сплъстена, панталоните му изцапани, а ръцете му — надраскани, все едно е минал през трънак. На брадичката му лъщеше струйка слюнка като охлювена опашка и той стягаше и отпускаше мускулите си, които все още бяха запазени. До него седеше напрегната полицайка, сърдито нацупила устни, и се мъчеше да не му обръща внимание: кучка кучка кучка казах ти кучка.

— Какво става? — попитах я. — Това е баща ми.

— Не ви ли се обадиха?

— Кой да ми се обади?

— Да вземете баща си — поясни тя прекалено натъртено, все едно съм десетгодишен.

— Аз… съпругата ми изчезна. Тук съм почти цяла нощ.

Тя ме гледаше и изобщо не проумяваше какво й говоря. Виждах как се чуди дали да не се откаже от стратегическото си преимущество и да се извини, да ме разпита. Тогава баща ми отново поде: кучка кучка кучка — и тя предпочете да не се отказва от преимуществото си:

— Господине, от „Камфърт Хил“ се опитват да се свържат с вас цял ден. Днес сутринта баща ви избягал през пожарната стълба. Поодраскал се и се понатъртил, както виждате, нищо сериозно. Прибрахме го преди няколко часа по случайност — вървеше по Ривър Роуд напълно дезориентиран. И оттогава се мъчим да се свържем с вас.

— Аз съм тук — казах. — Ето зад тази врата, никой ли не се досети, по дяволите?

— Кучка кучка кучка — повтаряше баща ми.

— Господине, моля да не ми говорите с такъв тон.

— Кучка кучка кучка.

Бони разпореди на един полицай — мъж — да заведе баща ми обратно в дома, за да приключа ангажимента си с тях. Стояхме на стълбите пред полицейския участък и наблюдавахме как баща ми се настанява в колата и не спира да мърмори. През цялото време той нито за секунда не даде признак, че забелязва присъствието ми. Когато потеглиха, дори не погледна назад.

— Не сте ли близки? — попита детектив Бони.

— Ние сме самото въплъщение на липсата на близост.

* * *

Полицаите приключиха с въпросите и ме отпратиха към два през нощта, като ме посъветваха да се наспя добре и да се върна към единайсет за обедната пресконференция.

Не ги попитах дали мога да се прибра у дома. Отидох у Го, понеже знаех, че ще остане с мен, ще ми налее питие, ще ми направи сандвич. Печалното беше, че само от това се нуждаех в онзи момент: жена, която да ми направи сандвич, а не да ми задава въпроси.

* * *

— Не искаш ли да отидем да я потърсим? — предложи Го. — Мога да карам.

— Струва ми се безсмислено — отвърнах мрачно. — Къде да я търсим?

— Ник, това е адски сериозно, мамка му.

— Знам, Го.

— Ами тогава се дръж подобаващо, ясно, Ланс? Недей да ми мрънкаш.

Издаде звук като че ли с набъбнал език, както правеше винаги, когато искаше да предаде моята нерешителност, и го придружаваше с въртене на очите и с промяна на законното ми собствено име. Човек с моето лице не може да бъде наричан Ланс. Го ми подаде чаша с бърбън.

— И изпий това, но само това. Няма нужда да си махмурлия утре. Къде може да е, по дяволите? Боже, направо ми се повръща! — Тя си наля чаша скоч, отпи жадно, после се постара да пие на малки глътки. — Не се ли тревожиш, Ник? Че някой тип може да я е забелязал на улицата и просто да е решил да я отвлече? Да я цапардоса по главата и…

Вперих поглед в нея.

— Защо каза „да я цапардоса по главата“? Какво е това, мамка му?

— Съжалявам, не исках да рисувам някаква картина, просто… Не знам, просто размишлявах на глас. За някакъв луд.

Тя си капна още малко скоч.

— Като стана дума за луди, татко отново избягал днес, намерили го да се скита по Ривър Роуд. Върнаха го в „Камфърт“.

Тя сви рамене: добре. Татко бягаше за трети път през последните шест месеца. Го си запали цигара, все още размишлявайки за Ейми.

— Няма ли с кого да поговорим? — попита тя. — Не можем ли да направим нещо?

— Боже! Наистина ли искаш да се почувствам още по-безпомощен? — срязах я. — Нямам представа какво трябва да правя. Няма наръчник за това какво да предприеме човек, когато жена му изчезне. От полицията ме пуснаха да си ходя. И си тръгнах. Правя каквото ми кажат.

— Разбира се — промърмори Го, която открай време се бе нагърбила с трудната мисия да ме превърне в бунтовник. Не се получаваше. Аз бях гимназистът, който спазва вечерния час, писателят, който предава текстовете си в срок, дори несериозните. Уважавам правилата, понеже ако следваш правилата, нещата протичат гладко. Обикновено.

— Мамка му, Го, след няколко часа трябва да се върна в участъка, ясно? Не може ли поне за мъничко да си мила с мен? Адски ме е страх.

Измервахме се взаимно с поглед около пет секунди, после Го отново напълни чашата ми за извинение. Седна до мен и сложи ръка върху рамото ми:

— Горката Ейми — каза.