Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Ник Дън

Изчезнала от шест дни

Го ме тикна в колата и потегли от парка. Прелетяхме покрай Ноел, която вървеше заедно с Бони и Гилпин към тяхната полицейска кола, а старателно издокараните й близнаци подтичваха подире й като опашката на хвърчило. Прелетяхме и покрай тълпата — стотици лица, поантилистична вълна от гняв, насочен право към мен. На практика избягахме. В основни линии.

— Ау, засада! — промърмори най-накрая Го.

— Засада ли? — повторих с парализиран мозък.

— Да не мислиш, че беше случайно, Ник? Кучката с близнаците вече е дала показания пред полицията. И не е споменала нито дума за бременност.

— Според мен от време на време хвърлят по някоя бомба.

Бони и Гилпин вече бяха научили, че жена ми е била бременна, и бяха измислили стратегия. Явно вярваха, че аз съм я убил.

— Ноел ще обиколи всички кабеларки през следващата седмица и ще повтаря, че си убиец и че тя е най-добрата приятелка на Ейми, тръгнала да търси справедливост. Жадна за публичност курва. Скапана курва.

Притиснах лице към прозореца и тежко се отпуснах на седалката. Няколко новинарски микробуса ни последваха. Пътувахме мълчаливо, дишането на Го постепенно се успокои. Наблюдавах реката, по която клон на дърво се носеше на юг.

— Ник? — обади се тя най-накрая. — Да не би… Ти…

— Не знам, Го. Ейми не ми е казала нищо. Ако е била бременна, защо ще казва на Ноел, а не на мен?

— Защо ще си купува пистолет, без да ти каже? — попита тя. — Просто не виждам никакъв смисъл.

* * *

Отидохме у Го — край моята къща щеше да е пълно с новинарски екипи — и още щом прекрачих прага, звънна мобилният ми. Номерът на семейство Елиът. Поех си дълбоко въздух и се обадих:

— Трябва да те попитам за това, Ник. — Ранд на фона на бръмченето на телевизора. — Просто ми кажи. Знаеше ли, че Ейми е бременна?

Замълчах, мъчейки се да намеря точните думи, за да отговоря, да обясня колко малко вероятна е такава бременност.

— Отговори ми, по дяволите!

Крясъкът на Ранд направи мен по-тих. Заговорих спокойно и тихо — с глас, облечен с жилетка:

— С Ейми не се опитвахме тя да забременее. Не е искала да забременява, Ранд, не знаех дали изобщо някога ще поиска. Дори не… дори нямахме контакт толкова често. Ще съм много… изненадан, ако наистина е била бременна.

— Ноел каза, че Ейми ходила на лекар, за да потвърди бременността. Искаме разрешението да ни позволиш да прегледаме тези документи. Можем и без твоето разрешение, но ще отнеме повече време.

— Разбира се, Ранд. И аз бих искал да разбера.

Заварих Го пред спалнята, седнала с чаша студено кафе на масичката, на която майка ми пишеше писма. Извърна се към мен, колкото да ми покаже, че е усетила присъствието ми, но не ми позволи да видя лицето й.

— Защо продължаваш да лъжеш, Ник? — попита тя. — Семейство Елиът не са ти врагове. Не трябва ли поне на тях да кажеш, че всъщност ти не си искал деца? Защо оставяш Ейми да изглежда лошата?

Отново преглътнах гнева си. Коремът ми гореше от него.

— Изтощен съм, Го. Трябва ли да го правим сега?

— Ще намерим ли по-подходящ момент?

— Аз не исках деца. Опитвахме известно време, но не успяхме. Дори започнахме да проучваме леченията на безплодие. А после Ейми реши, че не иска деца.

— Каза, че ти не си искал.

— Опитвах се представя нещата по-благовидно.

— О, още една лъжа. Не знаех, че си такъв… Думите ти нямат смисъл, Ник. Бях там онази вечер в бара, когато празнувахме отварянето му, а мама не разбра, помисли, че очаквате бебе, и Ейми се разплака.

— Е, не мога да обясня всяка постъпка на Ейми, Го. Не знам защо е плакала преди една година, ясно?

Го седеше мълчаливо, а оранжевата светлина от уличната лампа образуваше около профила й ореол като на рок звезда.

— Това ще бъде истинско изпитание за теб, Ник — промърмори тя, без да ме поглежда. — Винаги си имал проблем с истината. Открай време предпочиташ да послъгваш, ако смяташ, че така ще избегнеш истинския спор. Винаги си предпочитал лесния начин. Казваше на мама, че си на тренировка по бейзбол, а всъщност беше напуснал отбора, казваше, че си на църква, а всъщност ходеше на кино. Това е някаква странна болест.

— Това е различно от бейзбола, Го.

— Много по-различно е. Но ти продължаваш да лъжеш като момченце. Все така отчаяно искаш всички да те мислят за съвършен. Никога да не си лошият. Затова каза на родителите на Ейми, че тя не е искала деца. Не споделяш с мен, че изневеряваш на жена си. Кълнеш се, че кредитните карти не са твои, кълнеш се, че си бил на брега, а ти мразиш да ходиш там, кълнеш се, че бракът ти е бил щастлив. В момента просто не знам на какво да вярвам.

— Шегуваш се, нали?

— Откакто Ейми е изчезнала, ти само лъжеш. И това ме тревожи. Не знам какво се случва.

Стояхме в пълно мълчание.

— Го, да не би да казваш каквото мисля, че казваш? Защото ако е така, нещо помежду ни е умряло.

— Помниш ли онази игра, на която играеше с мама като малък: „Ще продължиш ли да ме обичаш…“? Ще продължиш ли да ме обичаш, ако ударя Го? Ще продължиш ли да ме обичаш, ако ограбя банка? Ще продължиш ли да ме обичаш, ако убия някого?

Не отговорих. Дишането ми се беше учестило.

— Е, ще продължа да те обичам — каза тя.

— Го, наистина ли трябва да го кажа?

Тя мълчеше.

— Не съм убил Ейми.

Продължи да мълчи.

— Вярваш ли ми?

— Обичам те.

Сложи ръка на рамото ми, влезе в спалнята и затвори вратата. Почаках вътре да светне, но остана тъмно.

* * *

Две секунди по-късно звънна мобилният ми. Онзи, от който трябваше да се отърва, а не можех, защото винаги, винаги трябва да вдигам на Анди. „Един път на ден, Ник. Трябва да говорим веднъж дневно.“

Усетих, че скърцам със зъби.

Поех си дълбоко дъх.

* * *

В далечния край на града се намират руините на стара крепост, поредният парк, в който не отидохме — от замъка беше запазена двуетажната дървена наблюдателна кула, заобиколена от ръждясали люлки и пързалки. С Анди се бяхме срещали там веднъж — опипвахме се в тъмната вътрешност на кулата.

Направих три дълги обиколки на града, за да се уверя, че не ме следят. „Трябва да те видя, Ник, тази вечер, веднага, иначе, кълна ти се, ще откача.“ Докато спирах пред крепостта, осъзнах по-дълбокото значение на случващото се: Анди все още беше готова да се срещне с мен, убиеца на съпруги, на самотно и неосветено място. Вървях към кулата през дращещата гъста трева и вече виждах силуета й в прозорчето на дървената наблюдателница.

Тя ще те оправи, Ник.

Изминах останалата част от пътя с бърза крачка.

* * *

На следващия ден подписах поредица от жълти и розови формуляри и полицията получи разрешение да разговаря с лекаря на Ейми.

Казаха, че ще знаят до един час. Чаках на дивана. Когато телефонът ми звънна, вдигнах веднага, но беше обаждане от „Камфърт Хил“. Баща ми отново беше изчезнал. Уведомили полицията. Както обикновено, накараха ме да се почувствам негодник. „Ако се случи отново, ще прекратим престоя на баща ви при нас.“ Побиха ме ледени тръпки: баща ми да се нанесе при мен — две жалки и гневни копелета — това ще е най-лошият ситком на света. На финала ще има убийство и самоубийство.

Тъкмо затворих и надникнах през задния прозорец към реката — спокойно, Ник — когато забелязах нечия приведена фигура долу до навеса за лодките. Взех го за репортер, но после разпознах свитите юмруци и напрегнатите рамене. „Камфърт Хил“ се намираше на трийсетина минути по Ривър Роуд. Един бог знае как си беше спомнил къде е къщата ни, след като не можеше да си спомни мен.

Излязох навън на жегата и го заварих да седи провесил крака от брега и загледан в реката. Не беше толкова мърляв като предния път, но миришеше на пот.

— Татко? Какво правиш тук? Всички се притесняват.

Той ме погледна с тъмнокафявите си проницателни очи — не бяха помътени като на някои старци. Нямаше да се сепна толкова, ако бяха помътени.

— Тя ми каза да дойда — остро отвърна той. — Тя ми каза да дойда. Това е моята къща, ще идвам, когато си поискам.

— Пеша ли дойде?

— Мога да идвам по всяко време. Ти може и да ме мразиш, но тя ме обича.

Едва не прихнах. Дори баща ми си измисляше взаимоотношенията си с Ейми.

Няколко репортери на моравата отпред направиха снимки. Трябваше да вкарам татко вътре. Представих си каква статия ще скалъпят към снимките: какъв баща е бил Бил Дън и какъв син е отгледал. Мили боже, ако баща ми започне да ругае срещу кучките… Обадих се в „Камфърт Хил“ и след като се подърлихме малко, казаха, че ще изпратят дежурен да прибере баща ми. Показно го заведох до колата и му говорех успокоително на ухото, докато фотографите снимаха.

„Баща ми“, усмихнах се, докато го отвеждаха. Постарах се да звуча като гордия син.

Пред къщата спря полицейска кола.

* * *

Бони беше дошла въпреки репортерите, за да ми съобщи. Направи го внимателно, с нежен глас, все едно пристъпваше на пръсти.

Ейми била бременна.

Жена ми беше изчезнала, а с нея — и бебето ми. Бони ме наблюдаваше в очакване на реакцията ми — за да я включи в полицейския доклад — и аз си наредих да постъпя правилно, да не развалям всичко, да се държа така, както трябва да се държи един мъж, когато получи такава новина. Зарових главата си в ръце и измърморих: „О, боже! О, боже!“, и докато го правех, си представих жена си на пода в кухнята, обгърнала корема си с ръце и с разбита глава.