Джилиан Флин
Не казвай сбогом (13)

Ник Дън

Изчезнала от два дни

Събудих се на разтегателния диван на семейство Елиът изтощен. Те настояха да остана да пренощувам, понеже домът ми още не беше отворен за мен. Със същата настойчивост дръпнаха и сметката за вечеря: гостоприемството им беше свирепо като природна стихия. Трябва да ни позволиш да го направим за теб. И аз им позволих. Цяла нощ ги слушах как хъркат в съседната стая, той и тя — единият ритмично и дълбоко като здравеняк дървар, а другият задъхано и неритмично като човек, който сънува, че се дави.

Открай време умея да се изключвам като лампа — казвам си: „Заспивам!“, пъхвам долепените си длани под бузата и заспивам дълбоко като бебе, а страдащата ми от безсъние жена се върти в леглото до мен.

Снощи обаче се почувствах като Ейми — умът ми не спираше да работи, тялото ми беше напрегнато. През повечето време се чувствам удобно в кожата си. Когато двамата с Ейми седим на дивана и гледаме телевизия, аз се превръщам в разтопен восък, а жена ми постоянно мърда и шава до мен. Веднъж я попитах дали не страда от синдрома на нервния крак — вървеше реклама на заболяването, в която лицата на актьорите бяха сгърчени от напрежение, докато клатеха прасци и разтриваха бедра — и Ейми отговори: „Имам синдром на нервното всичко.“

Наблюдавах как таванът на хотелската стая стана сив, после розов, после жълт и накрая се надигнах и видях, че слънцето блести ярко срещу мен от другия бряг на реката. После в главата ми започнаха да никнат имена — хоп! — Хилари Ханди. Толкова хубаво име, а я обвиняват в такива притеснителни неща! Деси Колингс, някогашен маниак, който живееше на един час от нас. И двамата бяха моя идея. Живеем във времето на „направи си сам“: здравеопазване, недвижими имоти, полицейски разследвания. Влизаш в интернет и сам се оправяш, понеже всички са претоварени с работа и нямат достатъчно служители. Аз бях журналист. Десет години си изкарвах прехраната, като интервюирах хора и ги карах да разкриват себе си. Бях способен да се справя със задачата, Мерибет и Ранд също го вярваха. Признателен им бях, задето все още ми гласуват доверие — на мен, съпруга, поставен под тънкия облак на подозрението. Или се заблуждавах, като използвах думата „тънък“?

Хотел „Дейс Ин“ беше отпуснал един от неизползваните си салони за щаб на издирването на Ейми Дън. Мястото беше неуютно — с кафяви петна и консервни миризми — но точно след зазоряване Мерибет се зае да го преобрази, почисти с прахосмукачката, мина с мокра кърпа, подреди табла за бюлетини и бюра за телефони, окачи голям плакат на Ейми на едната стена. Плакатът — с хладния й уверен поглед, с очите й, които те следват навсякъде — беше като от президентска кампания. Всъщност, когато Мерибет излезе, помещението пулсираше от ефикасност, от настойчивата обнадежденост на сериозно онеправдан политик, но с многобройни истински почитатели, които отказват да се предадат.

Малко след десет часа пристигна Бони, говорейки по мобилния си телефон. Потупа ме по рамото и започна да ръчка някакъв принтер. Доброволците пристигаха на тълпи: Го и половин дузина приятелки на покойната ни майка. Пет жени на четирийсет и няколко, всички по бермуди, все едно репетират за танцов рецитал: две от тях — слабички, руси и с тен — си съперничеха за ръководната роля, другите ведро се задоволиха да свирят втора цигулка. Група шумни белокоси възрастни дами, всяка от които се опитваше да надвика другата, а няколко изпращаха есемеси — възрастни жени със смайваща енергия, толкова младежка сила, че се питаш дали не ти го натякват. Появи се само един мъж — хубав мъж на моята възраст, добре облечен, сам, който явно не проумяваше, че присъствието му се нуждае от известно обяснение. Наблюдавах самотника, докато душеше край сладкишите и тайничко мяташе погледи към плаката на Ейми.

Бони приключи с инсталирането на принтера, грабна едно пълнозърнесто кексче и застана до мен.

— Държите ли под око всички, които се явяват за доброволци? — попитах. — Искам да кажа, в случай че някой…

— Някой с подозрително голям интерес ли? Абсолютно. — Тя отчупи парченце от кексчето и го лапна. После снижи глас: — Честно казано обаче, серийните убийци гледат същите сериали като нас и знаят, че ние знаем, че те обичат да…

— Да се намърдват в разследването.

— Аха, точно така — кимна тя. — Затова сега внимават повече за такива неща. Но, да, оглеждаме се за всякакви откачалки, за да сме сигурни, че са… само откачалки.

Извих вежда.

— Например с Гилпин водехме разследването по случая на Кайла Холман преди няколко години. Името говори ли ви нещо?

Поклатих глава — нищичко.

— Както и да е, някои любители на страхотии просто си падат по такива неща. Внимавайте с тези двете — посочи Бони две красиви жени на четирийсет и няколко години. — Защото ми приличат на такива. На твърде ентусиазирани да утешават разтревожения съпруг.

— О, хайде стига…

— Ще се изненадате. Красив мъж като вас. Случва се.

В този момент една от жените, по-русата и с по-силния тен, погледна към нас, срещна погледа ми и ми се усмихна с нежна и стеснителна усмивка, а после сведе глава като котка, която иска да я погалиш.

— Тя обаче здравата ще се постарае, ще бъде самата ангажираност — поясни Бони. — Така че няма лошо.

— Как завърши случаят на Кайла Холман? — попитах.

Тя поклати глава — отрицателно.

Влязоха още четири жени, предавайки си шишенце слънцезащитен лосион една на друга и размазвайки крема по голите си ръце, рамене и носове. В стаята замириса на кокос.

— Ей, помните ли, че ви попитах дали Ейми има приятелки в града? Да ми кажете нещо за Ноел Хоторн? Не я споменахте — настоя Бони.

Погледнах я неразбиращо.

— Ноел, от вашия жилищен комплекс. Майката на тризнаците?

— Не, не бяха приятелки.

— О, интересно, тя определено смята, че са били.

— На Ейми това често й се случва. Веднъж говори с някого и после няма отърване. Зловещо е.

— Същото казаха и родителите й.

Зачудих се дали да не я попитам направо за Хилари Ханди и Деси Колингс. После реших да не го правя — щеше да изглежда по-добре, ако аз водех нападението. Исках Ранд и Мерибет да ме видят как се справям като екшън герой. Не можех да се отърся от онзи поглед на Мерибет към мен: полицията определено смята, че е… някой близо до вкъщи.

— Хората си въобразяват, че я познават, понеже са чели книжките като малки — поясних.

— Разбирам — кимна Бони. — Хората обичат да вярват, че познават други хора: родителите искат да вярват, че познават децата си. Съпругите искат да вярват, че познават мъжете си.

* * *

След още час доброволческият център ми заприлича на семеен пикник. Няколко мои бивши гаджета се отбиха да кажат „здрасти“ и да ми покажат децата си. Една от най-добрите приятелки на мама, Вики, дойде с трите си внучки — стеснителни момичета в розово.

Внучета. Майка ми често говореше за внуци, като че ли щеше да се случи скоро — когато купеше нова мебел, обясняваше, че е предпочела точно този стил, понеже „ще свърши работа, когато се появят внуци“. Искаше да доживее да види внуците си. Всичките й приятелки имаха по няколко. Когато с Ейми поканихме нея и Го на вечеря, за да отбележим шест месеца от отварянето на „Бар“, аз оповестих, че имаме причина да празнуваме — а мама скокна от мястото си, избухна в сълзи и прегърна Ейми, която също се разплака и промърмори в задушаващите обятия на майка ми: „Той има предвид бара, говори за бара“. После мама се постара да се престори, че е развълнувана за бара. „Има предостатъчно време за бебета“ — каза тя възможно най-утешително и Ейми отново се разплака. Което беше странно, понеже тя не искаше деца и няколко пъти повтори този факт, обаче сълзите й събудиха у мен извратена искрица надежда, че може пък да е променила мнението си.

Понеже наистина нямаше много време. Беше на трийсет и седем, когато купих „Бар“. През октомври щеше да навърши трийсет и девет.

И тогава си помислих: ако това продължава, ще трябва да организираме мнимо празненство на рождения й ден или нещо подобно. Щеше да се наложи да го отбележим някак, с някакво празненство за доброволците, за медиите — нещо, което да възроди вниманието. И щеше да се наложи аз да се преструвам на обнадежден.

— Будният син се завръща — каза носов глас, обърнах се и видях кльощав мъж с изопната фланелка да се чеше по извитите нагоре дълги мустаци. Старият ми приятел Стъкс Бъкли, който ме наричаше блудния син, макар да не знаеше нито как се произнася, нито какво означава. Вероятно смяташе, че е модерен синоним на „тъпак“. Стъкс Бъкли звучи като име на бейзболен играч и точно такъв би трябвало да бъде Стъкс, обаче никога не бе имал нужния талант, а само огромно желание. Като малък беше най-добрият в града, но това не беше достатъчно. В колежа преживя най-силния шок в живота си, когато го отстраниха от отбора, и после всичко отиде по дяволите. Сега беше наркоман с непостоянна работа и променливи настроения. Няколко пъти се беше отбивал в бара, за да пита за работа, но клатеше глава при всяко мое непривлекателно предложение за пълен работен ден и раздразнено дъвчеше вътрешността на бузата си: „Стига, човече, какво друго имаш, не може да няма още нещо“.

— Стъкс — поздравих го аз и изчаках да проверя дали е в приятелско настроение, или не.

— Чувам, че полицията здравата е оплела конците — каза той и пъхна длани под мишниците си.

— Малко е раничко да се твърди.

— Стига, човече, тези несериозни педалски обиски? Повече се постараха, докато търсеха кучето на кмета. — Лицето му беше изгоряло от слънцето — усещах как излъчва топлина, когато се приведе към мен и ме лъхна на вода за уста. — Защо не са набелязали някого? В града има толкова хора, измежду които да избират, а не са прибрали нито един? Нито един? Ами Сините тетрадки? Това попитах онази дама детектив: ами Сините тетрадки? А тя изобщо не ми отговори.

— Кои са те? Някаква банда ли?

— Уволнените от завода за сини тетрадки миналата зима. Никакво обезщетение, нищичко. Нали си виждал онези бездомници, които обикалят града на глутници и имат адски вбесен вид? Най-вероятно са Сините тетрадки.

— Още не разбирам — какви Сини тетрадки?

— Нали си сещаш, печатницата „Ривър Вали“. В края на града? Печатаха онези сини тетрадки, в които си писал есета и други подобни глупости в колежа.

— О, не знаех.

— Сега колежите използват компютри и какво ли още не, така че — пфу! — чао-чао, сини тетрадки!

— Боже, всичко в този град затваря — промърморих.

— Сините тетрадки пият, друсат се, тормозят хората. Правили са го и преди, но винаги се е налагало да спрат, за да се върнат на работа в понеделник. А сега направо са побеснели.

Стъкс ми се ухили с изпочупените си зъби. В косата му имаше пръски боя — това работеше през лятото още като ученик: боядисваше къщи. „Специализирам в издокарването“, казваше и чакаше да схванеш шегата. Ако не се засмееш, ти обясняваше.

— Ченгетата ходили ли са в мола? — попита той. Аз опитах да свия объркано рамене. — Мамка му, човече, нали си бил репортер? — Стъкс все се ядосваше на предишната ми професия, като че ли е била лъжа, издържала твърде дълго. — Сините тетрадки са си устроили цяло градче в мола. Незаконно са се настанили. Въртят търговия с наркотици. Полицията ги гони от време на време, но те се връщат още на другия ден. Както и да е, така казах на онази дама детектив: претърсете проклетия мол. Понеже някои от бандата там изнасилиха едно момиче миналия месец. Съберат ли се на едно място ядосани мъже, нещата не стоят добре за жена, която им се изпречи на пътя.

* * *

Докато карах към мястото, където щяха да претърсват следобед, се обадих на Бони и започнах веднага щом тя вдигна:

— Защо не претърсвате мола?

— Ще го претърсим, Ник. В момента полицаи отиват натам.

— А, добре. Понеже един мой приятел…

— Стъкс, знам, знам го.

— Той говореше за…

— Сините тетрадки. Знам. Имай ни доверие, Ник, държим нещата под контрол. Искаме да намерим Ейми не по-малко от теб.

— Да, благодаря.

След този удар по праведния ми гняв аз изгълтах огромното си кафе в стиропорена чашка и потеглих към района, който ми беше определен. Днес следобед щяхме да претърсим три места: дерето за спускане на лодките (сега известно като „мястото, където Ник прекара въпросната сутрин, без никой да го види“), горите Милър Крийк (които не заслужаваха името си — между дърветата се виждаха ресторантите за бързо хранене) и парка „Уолки“, дива природа с туристически пътеки и маршрути за езда. Когато пристигнах, местен полицай говореше на група от дванайсетина човека със здрави крака в шорти, намазани с цинков оксид носове, слънчеви очила и шапки. Приличаше на първия ден на лагер. Два различни телевизионни екипа бяха дошли да заснемат кадри за местните телевизионни канали, един неопитен вестникарски репортер постоянно кръжеше около мен с преметнат през рамо фотоапарат и ме подготвяше с безцелни въпроси, а тялото ми тутакси се стегна, изгуби човешки облик от оказаното ми внимание и „загриженото“ ми лице заизглежда фалшиво. Във въздуха се усещаше мирис на конска тор.

След малко репортерите тръгнаха след доброволците по пътеките. (Кой журналист ще има на разположение заподозрения съпруг, но ще го зареже? Един лош и зле платен журналист остана, след като всички свестни бяха отпратени.) Млад униформен полицай ми каза да застана — точно тук — в началото на различните пътеки, близо до едно информационно табло, на което имаше разни стари брошури, както и съобщение за изчезването на Ейми, от което ме гледаше тя — днес беше навсякъде, следваше ме.

— Какво да правя? — попитах полицая. — Тук се чувствам като пълен глупак, трябва да върша нещо.

Някъде в гората кон изцвили печално.

— Наистина сте ни нужен тук, Ник. Просто се дръжте приятелски, насърчително — каза той и посочи яркооранжев термос до мен. — Предлагайте вода. Просто насочвайте всеки, който дойде.

После полицаят се извърна и се запъти към конюшните. Помислих си, че нарочно ме отклоняват от евентуалното местопрестъпление.

Докато стоях безцелно и се преструвах, че се занимавам с хладилника, спря едни закъснял джип — лъскав и червен като лак за нокти. От него излязоха четирийсетинагодишните жени от щаба. Най-красивата от тях, която Бони прецени като моя фенка, беше вдигнала косата си нагоре на конска опашка, за да може една от приятелките й да напръска тила й с репелент против насекоми. Жената доста пресилено размаха ръце, за да прогони изпаренията от препарата. Погледна ме с ъгълчето на очите си. После се отдалечи от приятелките си, пусна косата си върху раменете и се запъти към мен с тъжната си и състрадателна усмивка, която казваше „Толкова съжалявам!“. Големи кафяви очи като на пони, розова риза, която свършваше точно над колосаните бели шорти. Сандали на висок ток, накъдрена на златисти масури коса. Човек не се облича така за хайка в гората, помислих си.

„Моля те, не ми говори“, помислих си.

— Здрасти, Ник, аз съм Шона Кели. — Имаше ненужно висок глас, малко остър, като на някаква замаяна разгорещена магарица. Протегна ръка и аз усетих как ме пронизва тревога, когато приятелките на Шона тръгнаха надолу по пътеката, мятайки затворнически погледи към нас двамата. Предложих й каквото имах: благодарността си, вода, неловкостта, от която си глътнах езика. Шона изобщо не се канеше да тръгва, макар че самият аз се запътих към пътеката, по която бяха поели приятелките й.

— Надявам се, че приятелите и роднините ти се грижат за теб, докато трае всичко това, Ник — каза тя и прогони с ръка една конска муха. — Мъжете забравят да се грижат за себе си. Трябва ти утешителна храна, това ти трябва.

— Хапваме предимно суха храна — лесно и бързо е. — Още усещах вкуса на салама в гърлото си, а мирисът му се надигаше от стомаха ми. Дадох си сметка, че не съм си мил зъбите от сутринта.

— О, горкичкият! Е, със сухоежбина няма да стане — поклати глава тя и къдриците й проблеснаха на слънцето. — Трябва да си пазиш силите. Имаш късмет, понеже правя страхотен картофен пай. Знаеш ли какво? Ще приготвя всичко и утре ще го донеса в доброволческия център. Можеш просто да си го претоплиш и да си имаш вкусна топла вечеря.

— Това е твърде много, наистина. Добре съм. Наистина.

— Ще бъдеш още по-добре, след като хапнеш нещо вкусно — каза тя и ме потупа по ръката.

Мълчание. Тя опита друг подход:

— Наистина се надявам, че тази история няма да има нищо общо… с проблема с бездомните — каза тя. — Подавам оплакване след оплакване. Един влезе в градината ми миналия месец. Сензорът за движение писна, надникнах навън и ето ти го него, тъпче се с домати. Лицето и ризата му бяха целите омазани със… сок и семена. Опитах да го уплаша, но той откъсна поне двайсет, преди да избяга. Тези момчета, Сините тетрадки, те бездруго бяха на ръба. Нищо друго не умеят.

Изведнъж изпитах симпатия към Сините тетрадки, представих си как влизам в техния огорчен лагер, размахвайки бяло знаме: аз съм ваш събрат, и аз работех в печата. Компютрите откраднаха работата ми.

— Не ми казвай, че си твърде млад, за да помниш сините тетрадки, Ник — продължаваше Шона. Смушка ме в ребрата и аз се сепнах по-силно, отколкото би трябвало.

— Толкова съм стар, че бях забравил за сините тетрадки, докато ти не ми припомни.

Тя се засмя:

— На колко си? На трийсет и две, трийсет и три?

— По-скоро на трийсет и пет.

— Момченце.

В този момент пристигнаха трите енергични възрастни жени, понесоха се решително към нас, като едната натискаше копчетата на мобилния си телефон. Всички бяха облечени с платнени градински поли, гуменки и потници, от които се подаваше треперещата плът на ръцете им. Кимнаха ми с уважение, после стрелнаха Шона с неодобрителен поглед. Изглеждахме като двойка домакини на барбекю в задния двор. Неуместно. „Моля те, махни се“, помислих си.

— Както и да е, бездомниците понякога са много агресивни, държат се заплашително с жените — отбеляза Шона. — Споменах го на детектив Бони… но имам усещането, че тя не ме харесва много.

— Защо го казвате? — Вече знаех какво ще ми отговори — мантрата на всички привлекателни жени.

— Жените не ме харесват особено — сви рамене тя. — Просто е така. Ейми имаше ли много приятели в града?

Няколко жени — приятелки на майка ми, приятелки на Го — я бяха канили в литературни клубове, на женски събирания в „Чилис“, на търговски демонстрации на различни продукти. Както може да се очаква, Ейми отхвърли почти всички предложения, а малкото, на които отиде, намрази от дън душа: „Поръчахме един милион дреболии и пихме коктейли от сладолед!“.

Шона ме наблюдаваше, искаше да узнае за Ейми, искаше да попадне в една среда със съпругата ми, която щеше да я възненавиди.

— Мисля, че и тя би имала същия проблем — изломотих.

Тя се усмихна.

„Махай се“, Шона.

— Трудно е да се преместиш на ново място — отбеляза тя. — Колкото по-възрастен ставаш, толкова по-трудно се сприятеляваш. Тя на твоите години ли е?

— На трийсет и осем е.

Това явно също й хареса.

„Разкарай се“, мамка ти.

— Умен мъж, харесва по-възрастни жени.

Извади мобилния си телефон от огромната резедава чанта, като се смееше.

— Ела тук — нареди ми и метна ръка през рамото ми. — Дай една голяма усмивка!

Идеше ми да я цапардосам на момента заради детинското й поведение, заради несъобразителността й: да се опитва да задоволи егото си, възползвайки се от съпруга на изчезнала жена. Преглътнах яростта си, помъчих се да дам на заден, да компенсирам и да се държа мило, затова се усмихнах като робот, а тя притисна лице към моето и ни снима с телефона си. Фалшивото щракване на камерата ме събуди.

Тя обърна телефона и аз видях двете ни загорели от слънцето лица, притиснати едно до друго, усмихнати, все едно сме на среща и сме отишли на бейзболен мач. Взирайки се в угодническата си усмивка, в скритите под надвисналите клепачи очи, си казах: „Мразя този тип“.