Джилиан Флин
Не казвай сбогом (52)

Ейми Елиът Дън

Нощта на завръщането

Спермата на Деси все още е в мен след последния път, когато ме изнасили, затова медицинският преглед минава добре. Следите от въжета по китките ми, наранената ми вагина, синините ми — тялото, което им предоставих, са като по учебник. По-възрастен лекар с влажен дъх и дебели пръсти осъществява мануалния преглед — стърже и хрипти, а детектив Ронда Бони държи ръката ми. Все едно са ме стиснали студените нокти на птица. Изобщо не ми въздейства утешително. Веднъж, когато си мисли, че не я гледам, тя дори се усмихва. Адски се радва, че в крайна сметка Ник не е лошият. Да, всички жени в Америка могат да въздъхнат облекчено.

Изпратиха полицаи в дома на Деси, където го намериха гол и изтощен, със слисано изражение, все още с няколко мои кичура коса между пръстите и в подгизнало от кръв легло. Ножът, който използвах за него и за моите въжета, ще бъде наблизо на пода, където го хвърлих, когато тръгнах боса, без да взема нищо от къщата освен ключовете — за колата, за портата, качих се, цялата омазана с кръвта му, в неговия ретро „Ягуар“ и се върнах като избягал домашен любимец обратно у дома при съпруга си. Бях се превърнала в животно — не мислех за нищо друго, освен да се върна при Ник.

Възрастният лекар ми съобщава добрата новина, че не ми е нанесена трайна вреда и няма нужда от кюртаж — пометнала съм много рано. Бони продължава да стиска ръката ми и да мърмори: „Мили боже, преживели сте ужасно много, но бихте ли могли да отговорите на няколко въпроса?“. Светкавично мина от съболезнованията към деловите задачи. Според мен грозните жени обикновено са или прекалено почтителни, или невероятно груби.

Вие сте Невероятната Ейми и сте оцелели след жестоко отвличане и многократно изнасилване. Убили сте насилника си и сте се върнали при съпруга си, за когото сте разбрали, че ви изневерява. Вие:

а) поставяте себе си на първо място и настоявате да ви дадат малко време да се съвземете;

б) държите се още малко, за да помогнете на полицията;

в) решавате на кого да дадете интервю най-напред — все пак не е зле нещо хубаво да излезе от цялото изпитание, например договор за книга.

Отговор Б. Невероятната Ейми винаги поставя другите на първо място.

Позволиха ми да се измия в една частна стая в болницата, преоблякох се с дрехи, които Ник ми донесе от вкъщи — джинси с гънки от прекомерно дългото стоене сгънати и красива блуза, която мирише на прах. Двете с Бони пътуваме мълчаливо от болницата към полицейския участък. Немощно питам за родителите си.

— Чакат ви в участъка — казва Бони. — Плакаха, когато им съобщих. От радост. Абсолютна радост и облекчение. Ще ги оставим да ви напрегръщат, преди да ви засипем с въпросите си, не се тревожете.

Камерите вече са в участъка. Паркингът изглежда някак обнадежден и прекомерно осветен като стадион. Няма подземен паркинг, затова се налага да спрем отпред, а обезумялата тълпа тръгва да ни обгражда: виждам устните и слюнката, докато всички крещят въпросите си, чувам пукането на светкавиците. Хората от тълпата се бутат и дърпат, поместват се няколко сантиметра вдясно, после вляво, докато всички се мъчат да ме достигнат.

— Не мога — казвам на Бони. Мъжка длан се залепва в прозореца на колата, докато фотографът се мъчи да запази равновесие. Стисвам студената й ръка. — Идва ми в повече.

Тя ме потупва и чака. Всички полицаи в сградата слизат по стълбите и се подреждат в редица от двете ми страни, удържат пресата, правят ми почетна стража, а двете с Ронда минаваме между тях, хванати за ръце като новобрачна хомо двойка, и се втурваме към родителите ми, които чакат на входа, докато всички ни снимат как се вкопчваме един в друг, майка ми шепне сладкотомимомичесладкотомимомиче, а баща ми хълца толкова силно, че едва не се задавя.

* * *

После отново ме дръпват, като че не са ме дърпали достатъчно. Оставят ме в една тясна стаичка с удобни, но евтини офисни столове, в чиято тапицерия като че ли винаги има набита малко храна. В ъгъла мига камера, няма прозорци. Не е каквото съм си представяла. Не се чувствам в безопасност в това помещение. Заобиколена съм от Бони, партньора й Гилпин и двама федерални агенти от Сейнт Луис, които почти не говорят. Дават ми вода, после Бони започва:

Въпрос: Добре, Ейми, най-напред трябва да ви благодарим съвсем искрено, че се съгласихте да разговаряте с нас след всичко, което сте преживели. В такива случаи е много важно да запишем всичко, докато споменът е още свеж. Не можете да си представите колко е важно. Когато жертвата вече е в безопасност, споменът избледнява много бързо, ще се изненадате — паметта ти прави услуга и потиска подробностите. Затова е добре да поговорим сега. Ако запишем всички подробности сега, ще приключим случая и двамата с Ник ще се върнете към живота си.

Отговор: Това определено би ми харесало.

В.: Вие го заслужавате. Ако сте готова да започваме, ще тръгнем от хронологията. Кога се появи Деси на прага? Помните ли?

О.: Около десет сутринта. Малко след десет, понеже помня, че чух семейство Тевърър да отиват към колата си за църква.

В.: Какво се случи, когато отворихте вратата?

О.: Веднага усетих, че нещо не е наред. Първо, Деси цял живот ми пишеше писма. Обаче с годините манията му като че ли отслабна. Изглежда започна да се възприема само като стар приятел и понеже полицията не беше в състояние да предприеме нищо по въпроса, аз се примирих. Не съм имала усещането, че действително иска да ми навреди, макар наистина да не ми беше приятно да съм чак толкова близо до него. Географски. Мисля, че в крайна сметка това го е подтикнало. Мисълта, че съм толкова близо. Влезе в къщата ми… беше потен и малко нервен, но изглеждаше решителен. Тъкмо бях опаковала горе подаръка за Ник с първата следа и се канех да си изгладя роклята. Изпуснах роклята на пода, после забелязах дървената дръжка на куклата Джуди под покривката на леглото — а вече бях скрила подаръците. Грабнах я, държах и ножица, която трябваше да върна долу, и така отворих вратата.

В.: Много добра памет.

О.: Благодаря.

В.: Значи държахте ножица и дръжката на Джуди, когато слязохте долу. Защо и двете?

О.: Кой знае? Не разсъждавах, просто отидох да отворя вратата. Аз… по някаква причини си помислих, че може да са цветя, а не исках доставчикът да си тръгне, понеже у дома няма кой да подпише, че ги е получил.

В.: Какво стана после?

О.: Деси закрачи из къщата зачервен и не на себе си, и каза: „Какво ще правиш на годишнината си?“. Това ме уплаши — че знае датата на годишнината ми, че изглежда ядосан по този повод, а после тревогата му изригна, той ме стисна за китките, изви ръцете ми зад гъба, ножицата изхвръкна и аз се опитах да се вкопча в първото нещо пред погледа си.

В.: После?

О.: Ритнах го и се измъкнах за секунда, изтичах в кухнята, сборичкахме се и той ме удари веднъж с дървената дръжка на Джуди, аз политнах и той ме удари още два-три пъти. Помня, че за секунда нищо не виждах, всичко ми беше размазано, главата ми пулсираше и се помъчих да взема дръжката, но той прободе ръката ми с джобното ножче, което носеше. Още имам белег, нали виждате?

В.: Да, беше отбелязано по време на медицинския преглед. Имате късмет, че раната е само повърхностна.

О.: Не я усещам повърхностна, повярвайте ми.

В.: Значи той ви намушка. Ъгълът е…

О.: Не съм сигурна под какъв ъгъл се намирах, нито дали го направи нарочно, нито дали случайно не съм се натъкнала на острието — изгубих равновесие. Помня, че дървената дръжка падна на пода и аз погледнах надолу и видях кръвта от прободната рана да се стича на локва край пръчката… Струва ми се, че тогава съм припаднала.

В.: Имате късмет, че не са останали трайни контузии на местата, където ви е ударил.

О.: Мисля, че не нарани кожата. Но наистина ме зашемети.

В.: Къде бяхте, когато се свестихте?

О.: Свестих се с вързани ръце и крака в дневната у дома.

В.: Изпищяхте ли, опитахте ли да привлечете вниманието на съседите?

О.: Бях уплашена до смърт. Буквално до смърт. Не ме ли чухте? Мъж, който ме преследваше маниакално от десетилетия, ме преби, прониза ме с нож, върза ме. Мъж, който преди време опита да се самоубие в спалнята ми в общежитието.

В.: Добре, добре, Ейми, извинете, не исках да прозвучи, все едно ви обвинявам, просто трябва да схванем цялата картинка, за да приключим с разследването и да продължите живота си. Искате ли още вода, кафе или нещо друго?

О.: Нещо топло ще ми дойде добре. Студено ми е.

В: Няма проблем. Ще й донесете ли кафе? Какво стана после?

О.: Мисля, че първоначалният му план е бил да ме усмири и после да ме отвлече, като направи така, че да изглежда сякаш съм избягала, понеже щом се свестих, той току-що бе избърсал кръвта в кухнята и беше изправил масичката с античните орнаменти, която бе паднала, докато тичах към кухнята. Дръжката на куклата също я нямаше — сигурно я е хвърлил в реката. Ножът вероятно също е някъде там. Само че времето го притискаше и според мен се е случило следното: видял е неразборията в дневната, зачудил се е колко ли време ще му трябва да я оправи, затова е решил да зареже всичко така. Да личи, че там се е случило нещо лошо. Отворил е входната врата и е съборил няколко неща в дневната. Катурнал е отоманката. Затова местопрестъплението е изглеждало странно — наполовина е истина, наполовина е инсценирано.

В.: Опитвал се е да натопи Ник, така ли?

О.: Не конкретно Ник, не мисля. Според мен тогава изобщо не му е пукало — просто е решил, че ще му е по-лесно да се възползва от обстановката, отколкото да отделя време да оправи всичко. Аз се съпротивлявах по-ожесточено, отколкото е очаквал. Дадох доста сериозен отпор.

В.: Не се съмнявам. Деси не е оставил никакви отпечатъци…

О.: Носеше гумени ръкавици. Отначало не забелязах, понеже винаги криеше ръцете си в джобовете.

В.: Значи Деси е оставил уличаващи следи на всички основни спирки от търсенето на съкровища: в кабинета на Ник, в Ханибал, в къщата на баща му, в бараката на Го?

О.: Не разбирам какво имате предвид.

В.: В кабинета на Ник имаше бикини — не вашият размер.

О.: Сигурно са на момичето, с което той… излизаше.

В.: И нейни не са.

О.: Не мога да ви помогна с това. Може да не се е виждал само с едно момиче.

В.: Намерихме дневника ви в къщата на баща му. Частично изгорен във фурната.

О.: Прочетохте ли дневника? Ужасен е. Сигурна съм, че Ник е искал да се отърве от него — не го виня, след като толкова бързо сте заподозрели него.

В.: Защо ще ходи в къщата на баща си, за да го изгори?

О.: Не би могъл да го направи у дома, понеже е местопрестъпление, кой знае кога ще се върнете и ще намерите нещо в пепелта. В къщата на баща си той контролира нещата и е донякъде скрит. Всъщност Ник често ходеше там. За да остава сам. Обича да остава сам. Сигурна съм, че за него това не е странно. Всъщност смятам, че е умен ход, като се има предвид, че вие, както казах, на практика сте го взели на мушка.

В.: Дневникът е много, много тревожен. В него има обвинения в насилие, там са страховете ви, че Ник не иска бебето, че Ник иска да ви убие.

О.: Наистина ми се иска този дневник да беше изгорял. (Пауза.) Ще бъде откровена: в дневника са описани сблъсъците между мен и Ник през последните години. Там не е нарисувана най-хубавата картина на брака ни, нито най-хубавият портрет на Ник, но признавам, че съм писала в дневника само когато съм била изключително щастлива, или изключително нещастна и съм търсела отдушник… А в такива случаи ставам твърде драматична и започвам да си съчинявам разни неща. Голяма част от написаното е грозната истина — той наистина ме блъсна веднъж и не искаше бебето… и имаше проблеми с парите. Но да се страхувам от него? Да, не ми е лесно да го призная, но тук малко преигравам. Според мен проблемът се дължи на факта, че няколко пъти съм била преследвана — този проблем ме съпътства цял живот, все някой се вманиачава по мен — затова ставам малко параноична. Оказа се, че страховете ми са основателни — просто е трябвало да бъдат насочени към Деси, а не към горкия ми съпруг.

В.: В дневника пише за един нощен запой, където, изглежда, показвате всички симптоми на отравяне с антифриз — като по учебник е.

О.: (Продължително мълчание.) Е, това е странно. Не знам какво искате да кажа по въпроса.

В.: Добре, да се върнем на търсенето на съкровището. Вие ли скрихте куклите Пънч и Джуди в бараката?

О.: Да.

В.: Голяма част от уликите ни са свързани с дълговете на Ник, със скъпи покупки с кредитни карти и всички открити вещи в бараката. Какво си помислихте, когато отворихте вратата и видяхте всички онези предмети?

О.: Ами това е имотът на Го, а двете с нея не сме много близки, така че просто реших да не си вра носа в чуждите работи. Всъщност не разгледах какво има там. Помня, че си помислих, че вероятно това са част от нещата й от Ню Йорк. А когато чух по новините — Деси ме караше да гледам всичко — че покупките отговарят на кредитните карти на Ник, а аз… знаех, че Ник има проблеми с парите, обичаше да харчи. Мисля, че просто му е било неудобно. Импулсивни покупки, които не е можел да върне, затова ги е скрил от мен, докато не продаде вещите онлайн.

В.: Куклите Пънч и Джуди са доста зловещ подарък за годишнина от сватба, не мислите ли?

О.: Знам, знам! Вече знам. Не помнех цялата история на Пънч и Джуди. Виждах в тях само съпруг, съпруга и бебе, освен това бяха дървени, а аз бях бременна. Потърсих в интернет и попаднах на репликата на Пънч: „Така се прави!“. И реших, че е сладко — не знаех какво означава.

В.: Значи Деси ви е вързал? А как ви отнесе до колата?

О.: Вкара колата в гаража, затвори вратата, замъкна ме вътре, хвърли ме в багажника, запуши ми устата и после потегли.

В.: И вие продължавахте да не викате?

О.: Съжалявам, съжалявам, страхливка съм. Абсолютна страхливка. Ако знаех, че ще ме изнасилва всяка нощ през следващия месец, а после ще се пъхва в леглото до мен с мартини и хапче за сън, за да не го буди хлипането ми, че полицията ще го разпита, но пак няма да се досети и ще бездейства, може би щях да крещя. Да, сигурно щях. Абсолютно сте прави.

В.: Не, не, постъпили сте правилно. Може ли да донесете салфетки на госпожа Дън? И къде е кафето… Благодаря. Добре, къде отидохте после, Ейми?

О.: Тръгнахме към Сейнт Луис и помня, че пътьом той хвърли чантата ми — май се е оказало в Ханибал. Това беше другото нещо, което той инсценира, за да изглежда като мръсна игра.

В.: Много интересно, в този случай има много странни съвпадения. Например че Деси е изхвърлил чантата ви точно в Ханибал, където сте насочили и Ник да отиде — така ние на свой ред помислихме, че Ник е изхвърлил чантата там. Или че сте решили да скриете подаръка точно там, където Ник е скрил купените вещи с тайните кредитни карти.

О.: Наистина ли? Трябва да ви кажа, че на мен тези неща не ми звучат като съвпадение. Според мен няколко ченгета са се вкопчили в представата, че съпругът ми е виновен, и сега, когато се върнах жива, е съвсем ясно, че виновникът не е той, а те ще изглеждат като пълни глупаци, затова се мъчат да си покрият задниците. Вместо просто да поемете отговорност за факта, че ако този случай беше останал в ужасно некомпетентните ви ръце, Ник щеше да получи смъртна присъда, а аз щях да съм прикована към едно легло и изнасилвана всекидневно, докато умра.

В.: Извинете, това е…

О.: Спасих се, спасих Ник и така спасих и жалките ви задници.

В.: Доводът ви е изключително основателен, Ейми. Съжалявам, ние бяхме толкова… Отделихме толкова много време на този случай, искахме да изясним всяка подробност, която сме пропуснали, затова няма да повтаряме грешките си. Но вие сте абсолютно права, пропускаме главното, а то е: вие сте героиня. Безусловно сте героиня.

О.: Благодаря ви. Оценявам, че го казвате.