Джилиан Флин
Не казвай сбогом (41)

Ник Дън

Изчезнала от девет дни

Седях на леглото с лаптопа си и се наслаждавах на мненията онлайн за импровизираното ми интервю. Лявото ми око леко пулсира, малко съм махмурлия от евтиния скоч, но иначе съм доста доволен. Снощи метнах първата стръв, за да подмамя жена си да се върне. Съжалявам, ще ти се реванширам, отсега нататък ще правя каквото поискаш от мен, ще покажа на целия свят колко си специална за мен.

Защото, ако Ейми не се върне, ще съм прецакан. Детективът на Танър (жилав и спретнат тип, не алкохолизирано ченге, както си представях) досега не бе открил нищо — жена ми беше успяла да изчезне съвършено. Затова трябваше да я убедя да се върне при мен, да я отрупам с комплименти и да я накарам да капитулира.

Ако съдя по мненията в Мрежата, явно съм постъпил правилно, понеже отзивите са добри. Много добри:

Господин Лед се разтопи! ЗНАЕХ СИ, че е свестен човек. In vino veritas!

В крайна сметка може и да не я е убил.

В крайна сметка може и да не я е убил.

В крайна сметка може и да не я е убил.

И са престанали да ме наричат Ланс.

Пред вкъщи операторите и журналистите вече губят търпение, искат изявление от човека, който „в крайна сметка може и да не я е убил“. Буквално крещяха срещу спуснатите ми щори: Ей, Ник, излез, разкажи ни за Ейми. Ей, Ник, разкажи ни за търсенето на съкровища. За тях това е само ново покачване на рейтинга, но все пак е много по-добре от: Ник, ти ли уби жена си?

После изведнъж започнаха да скандират името на Го — много харесваха Го, на нея всичко й е изписано на лицето, веднага разбираш кога е тъжна, сърдита, притеснена, слагаш един надпис под снимката, и ето ти цяла история. „Марго, невинен ли е брат ви? Марго, кажете ни за…“ „Танър, невинен ли е клиентът ви? Танър…“

После звънецът звънна и аз отворих вратата, без да се показвам, защото още не се бях оправил — чорлавата ми коса и смачканите ми боксерки разказваха друга история. Снощи пред камерата бях очарователно подпийнал, съвсем мъничко, in vino veritas. Сега обаче изглеждах чисто и просто пиян. Затворих вратата и зачаках още две ласкави рецензии за изпълнението си.

— Никога, ама никога повече не прави така — поде Танър. — Какво ти става, Ник? Имам чувството, че трябва да ти сложа от онези детски каишки. Как може да си толкова глупав?

— Прочете ли коментарите онлайн? На хората адски им харесва. Успях да обърна общественото мнение, както ти ме посъветва.

— Това не се прави в неконтролирана среда — сряза ме адвокатът. — Ами ако тя работеше за Елън Абът? Ако беше започнала да ти задава по-трудни въпроси от „Какво би желал да кажеш на съпругата си, сладурче“? — изчурулика той по момичешки. Под изкуствения му тен лицето му беше почервеняло в радиоактивен колорит.

— Вслушах се в инстинктите си. Аз съм журналист, Танър, довери ми се, надушвам кога ме пързалят. Момичето наистина беше симпатично.

Той седна на канапето и вдигна крака на отоманката, която не можеше да се катурне самичка.

— Да, и жена ти е била такава някога — каза. — Анди също. Как ти е бузата?

Още ме болеше и ухапаното сякаш запулсира, когато той ми напомни за него. Обърнах се за помощ към Го.

— Не беше умен ход, Ник — каза тя, седнала срещу Танър. — Наистина си извадил голям късмет, че нещата се получиха добре, обаче можеше да стане обратното.

— Преигравате. Не може ли да се порадваме на една мъничка добра новина? Само трийсет секунди с добри новини за последните девет дни? Моля ви.

Танър демонстративно погледна часовника си и каза:

— Добре, говори.

Понечих да кажа нещо, но той изпъна показалец и изсумтя предупредително, както правят възрастните, когато децата ги прекъсват. Показалецът му бавно се спусна към часовника и спря върху циферблата.

— Трийсетте секунди изтекоха. Хареса ли ти? — Замълча, за да чуе дали ще кажа нещо — многозначителното мълчание на учител, който е попитал непокорен ученик: „Приключи ли с приказките?“.

— А сега трябва да поговорим. На такъв етап сме, че е изключително важно да улучим подходящия момент.

— Съгласен съм.

— Боже, благодаря ти — погледна ме той с извити вежди. — Искам скоро да съобщим на полицията какво си намерил в бараката. Докато масата отново те харесва.

„Масите“, поправих го мислено. Ейми ме беше научила на това.

— О, извинявай, „не отново“, а „най-сетне“. Репортерите вече откриха къде живее Го и аз се притеснявам, че крием твърде дълго бараката и съдържанието й. А семейство Елиът…?

— Вече не можем да разчитаме на подкрепата на семейство Елиът — казах. — Изобщо.

Поредната пауза. Танър реши да не ми държи конско и дори да не пита какво се е случило.

— Значи трябва да минем в настъпление — заявих, понеже се чувствах недосегаем, гневен, готов.

— Ник, не допускай един хубав обрат да ти създаде усещане за неуязвимост — предупреди ме Го. Извади от чантата си допълнителен извор на сили и го пъхна в ръката ми: — Избави се от махмурлука. Днес трябва да си във форма.

— Ще бъда във форма — уверих я. Глътнах хапчетата и се извърнах към Танър. — Какво ще правим? Хайде да начертаем план.

— Чудесно, ето какво. Много е необичайно, но аз съм си такъв. Утре вечер имаме интервю с Шарън Шийбър.

— Какво? Сигурно ли е?

Не можех да мечтая за нищо по-добро от Шарън Шийбър: тя беше най-рейтинговата (на възраст между 30 и 55 години) телевизионна (не само по кабеларките) новинарка (за да докажа, че съм способен да имам почтени отношения с човешко същество с вагина) в момента. Известно бе, че Шарън много рядко нагазва в нечистите води на криминалната журналистика, но направеше ли го, действаше с безкомпромисна справедливост. Преди две години беше взела под коприненото си крило една млада майка, тикната в затвора, защото разтърсила бебето си толкова силно, че го убила. Шарън Шийбър представи в няколко поредни вечери правна и много прочувствена защита по случая. Сега жената отново си е у дома в Небраска, омъжена е повторно и очаква дете.

— Сигурно е. Тя се свърза с мен снощи, след като видеото ти стана адски популярно.

— Значи все пак видеото помогна — не се сдържах да отбележа.

— Видеото отвори интересна възможност: преди него беше ясно, че ти си извършителят. Сега има мъничка вероятност да не си. Не знам как така най-сетне изглеждаше искрен…

— Защото случилото се снощи има конкретна цел: връщането на Ейми — отбеляза Го. — Това беше ход в настъпление. А преди щеше да е само угодническа, неискрена и незаслужена емоция.

Усмихнах й се признателно.

— Е, не забравяй, че и в този случай имаме конкретна цел — каза Танър. — Ник, не се шегувам: подходът ми е изключително нестандартен. Повечето адвокати биха те принудили да си затваряш устата. Аз обаче искам да опитаме. Медиите са пренаситили правната среда. Заради интернет, фейсбук и Ютюб вече няма непредубедени съдебни заседатели. Няма табула раза. Осемдесет-деветдесет процента от всеки случай се решава още преди да влезе в съда. Така че защо да не се възползваме и да контролираме историята. Все пак е рисковано. Искам всяка дума, всеки жест, всяко сведение да е планирано предварително. Но същевременно трябва да си естествен, да те харесват, иначе ще има обратен ефект.

— О, фасулска работа! — възкликнах. — Сто процента отрепетирано, обаче абсолютно неподправено.

— Трябва много да внимаваш какво казваш и ще предупредим Шарън, че няма да отговаряш на определени въпроси. Тя въпреки това ще ги зададе, но ние ще те научим да казваш: За съжаление поради определени потенциално вредни действия на полицията, ангажирана със случая, не мога да отговоря на този въпрос както би ми се искало…

— Като говорещо кученце.

— Да, като говорещо кученце, което не иска да влезе в затвора. Искаме да се превърнеш в кауза за Шарън Шийбър, Ник, и имаме златна възможност. Много е нестандартно, но аз съм си такъв — повтори Танър. Репликата му харесваше, беше му като рефрен.

Замълча, набърчи чело и направи онзи жест, с който уж демонстрираше размисъл. Канеше се да добави нещо, което нямаше да ми допадне.

— Какво? — попитах.

— Трябва да кажеш на Шарън Шийбър за Анди, защото връзката ти ще излезе на бял свят, със сигурност ще се разчуе.

— Точно когато хората най-накрая започват да ме харесват. И ти искаш да разваля това?

— Довери ми се, Ник — знаеш ли колко случая съм водил? По един или друг начин винаги успявам. Това е начинът да контролираме нещата. Ще й разкажеш за Анди и ще се извиниш. Ама така, все едно животът ти зависи от това. Имал си връзка, ти си мъж, слаб и глупав мъж. Обаче ще се сдобриш с жена си. Обичаш я и ще й се реваншираш. Дадеш ли интервюто, Шарън ще го излъчи още на следващата вечер. Цялото му съдържание е под възбрана, така че няма да могат да използват връзката с Анди за реклама, могат само да използват думата „сензация“.

— Значи вече си им съобщил за Анди?

— Боже, не! Казах им: приготвил съм ви хубава сензация. Така че даваш интервюто и разполагаме с двайсет и четири часа. Точно преди да се излъчи по телевизията, казваме на Бони и Гилпин за Анди и за това какво сме намерили в бараката. О, боже, току-що ви сглобихме цялата история: Ейми е жива и се опитва да натопи Ник! Тя е луда, ревнува и върти номер на Ник! Ама какво им става на хората!

— Тогава защо да не кажа на Шарън Шийбър, че Ейми се опитва да ме натопи?

— Първата причина е мантрата на всички гадости: тежест има не толкова престъплението, колкото укриването му. Ако си признаеш открито за Анди, ако помолиш за прошка, цялата страна ще ти прости и хората дори ще започнат да те съжаляват — американците обожават да гледат как прегрешилите поднасят извиненията си. Обаче не бива да разкриваш нищо, което ще представи жена ти в лоша светлина — на никого не му харесва неверен съпруг да обвинява жена си. Нека го направи някой друг на следващия ден: Близки до полицията източници разкриват, че съпругата на Ник, която той се закле, че обича с цялото си сърце, се опитва да го натопи! Ето това е страхотна телевизия.

— А втората причина?

— Много е сложно да обясняваш замисъла на Ейми. Не може да се направи кратко и ясно. Значи е лоша телевизия.

— Гади ми се — признах му.

— Ник, това е… — поде Го.

— Знам, знам, трябва да го направя. Но само си представи, че се налага да разкриеш пред света най-голямата си тайна. Съзнавам, че трябва. И сигурно в крайна сметка ще проработи в наша полза. Това може би е единственият начин Ейми да се върне. Тя иска да се унижа публично…

— Да проявиш смирение — прекъсна ме Танър. — Иначе ще излезе, че се самосъжаляваш.

— … и да й се извиня публично — продължих. — Обаче ще бъде ужасно.

— Преди да излезем в публичното пространство, трябва откровено да те предупредя за нещо — каза Танър. — Рисковано е да разкажем на полицията цялата история — Ейми се опитва да натопи Ник. Повечето ченгета си набелязват заподозрян и не обичат да се отклоняват. Не са склонни да обмислят други варианти. Затова е опасно да им кажем — може да ни натирят с подигравки от участъка и да те арестуват, а така само ще издадем стратегията на защитата си и ще им дадем възможност да планират как да ни смажат на процеса.

— Чакай, това звучи наистина много зле, Танър — каза Го. — Адски нежелателно.

— Нека да довърша — каза той. — Първо, смятам, че си прав, Ник. По мое мнение Бони също не вярва, че си замесен, и би приела алтернативна теория. Тя се ползва с добра репутация на честно ченге. На ченге с добри инстинкти. Говорих с нея и останах с хубаво усещане. Според мен уликите я насочват към теб, но инстинктът й подсказва, че нещо не е наред. И нещо още по-важно — ако стигнем до процес, аз бездруго не бих използвал в твоя защита опита на Ейми да те натопи.

— Как така?

— Както вече ти казах, твърде сложно е, съдебните заседатели няма да могат да проследят теорията ни. Ще постъпим в духа на О Джей, ще изложим простичка история: ченгетата са некомпетентни и на всяка цена искат да те пипнат, но имат само косвени улики и така нататък, дрън-дрън…

— Това „дрън-дрън“ адски ме успокои — подметнах.

— Съдебните заседатели ме обожават, Ник — усмихна се лъчезарно Танър. — Аз съм като тях.

— Ти си точно обратното на тях, Танър.

— Обърни го тогава: харесва им да мислят, че те са като мен.

* * *

Каквото и да правехме по-нататък, то се случваше пред храсталак от щракащи с апаратите си папараци, затова Го, Танър и аз излязохме от къщата насред светкавици и вихър от всякакви шумове („Не свеждай поглед — посъветва ме Танър, — не се усмихвай, но и не изглеждай смутен. Не бързай, просто си ходи, остави ги да те снимат и затвори вратата, преди да започнеш да ги ругаеш. После прави каквото си искаш.“) Бяхме тръгнали за Сейнт Луис, където щеше да се проведе интервюто, за да ме подготви Бетси, съпругата на Танър, бивша телевизионна водеща, впоследствие станала адвокат. Тя беше другата Болт от „Болт и Болт“.

Няколко новинарски микробуса ни последваха извън града, но когато Арката на мемориала на Джеферсън се показа на хоризонта, вече бях престанал да мисля за папараците.

Когато пристигнахме в хотелския апартамент на Танър, бях готов да ме инструктират, за да се представя превъзходно на интервюто. Отново ми се прииска да си имам собствена музикална тема: за кадрите как се подготвям за голямата битка. Кой е мисловният еквивалент на боксова круша?

Вратата отвори превъзходна, висока към метър и осемдесет чернокожа жена.

— Здрасти, Ник, аз съм Бетси Болт.

В моето съзнание Бетси Болт е умалително за бяло момиче, тип южняшка красавица.

— Не се притеснявай, всички се изненадват, когато се запознават с мен — засмя се Бетси, улови погледа ми и се ръкува с мен. — Танър и Бетси, звучи като от корицата на „Официалният гид за препи“, нали?

— „Официалният наръчник за препи“^[1] — поправи я Танър и я целуна по бузата.

— Виждате ли? Той наистина знае.

Въведе ни в скъпия мезонет — голям хол, облян от слънце през високите от пода до тавана прозорци, и с две спални от двете страни. Танър заяви, че не може да отседне в „Дейс Ин“ в Картидж от уважение към родителите на Ейми, но с Го подозирахме, че всъщност не може да отседне в Картидж, тъй като най-близкият петзвезден хотел се намира в Сейнт Луис. Заговорихме се за семейството на Бетси, за колежа и кариерата й (все страхотни, първокласни), поднесоха питиета за всички (сода и доматен сок, към които Танър имаше подчертано предпочитание, както се бяхме убедили с Го; особеност, която според него му придаваше собствен облик, точно както си мислех аз за очилата си без диоптър в колежа). После с Го потънахме в кожения диван, Бетси седна срещу нас, извила настрани долепените си крака като наклонената черта на компютърната клавиатура. Красиво/професионално. Танър крачеше зад нас и слушаше.

— Добре. И така, Ник, ще бъда честна, може ли?

— Да.

— Ти и телевизията. Представяш се ужасно, като изключим снощното ти изпълнение от бара за онзи блог.

— Има причина да се захвана с печатните медии — отговорих. — Видя ли камера, замръзвам.

— Вече го забелязах на пресконференцията — каза Бетси. — Приличаш на собственик на погребално бюро, толкова си скован.

— Алкохол? — предложих. — Снощи това ми свърши работа за онзи блог.

— Сега няма да помогне — отговори Бетси.

Зае се да наглася една видеокамера.

— Помислих си, че няма да е зле да направим малка тренировка. Аз ще бъда Шарън, ще задавам въпроси, каквито вероятно ще задава тя, а ти ще отговаряш както би отговарял на нея. Така ще видим колко далеч си от целта — отново се засмя тя. — Чакай малко.

Беше облечена със синя тясна рокля, а сега извади перлено колие от една възголяма кожена чанта. Униформата на Шарън Шийбър.

— Танър?

Съпругът й закопча перлите и Бетси се усмихна широко.

— Ще се постарая да бъда максимално автентична. С изключение на акцента си от Джорджия. И фактът, че съм чернокожа.

— Пред себе си виждам единствено Шарън Шийбър — казах.

Бетси включи камерата, седна срещу мен, въздъхна, сведе поглед, после отново погледна нагоре.

— Ник, има много несъответствия по отношение на този случай — каза тя със звучния телевизионен глас на Шарън. — Най-напред би ли разказал на публиката за деня, в който изчезна съпругата ти.

— И така, Ник, в отговор ще говориш само за закуската по повод годишнината ви — прекъсна я Танър. — Понеже това вече е известно. Но без да се спираш на никаква хронология, не говориш какво е станало преди и след нея. Поставяш акцента само на прекрасната закуска, която сте си направили двамата. Хайде, давай.

— Добре — прокашлях се аз. Червената лампичка на камерата премигваше, Бетси си беше лепнала любопитно журналистическо изражение. — Ами, както знаете, беше петата годишнина от сватбата ни, затова Ейми стана рано да приготви палачинки…

Ръката на Бетси се стрелна напред и нещо парна бузата ми.

— Какво, по дяволите…? — попитах недоумяващо. В скута ми имаше едно твърдо бонбонче. Вдигнах го.

— Всеки път, когато се напрегнеш, всеки път, когато красивото ти лице се превърне в траурна маска, ще те замервам с бонбон — обясни Бетси, като че ли е нещо напълно разумно.

— И това трябва да ми помогне да не се напрягам, така ли?

— Върши работа — увери ме Танър. — Мен така ме научи. Но имах чувството, че ме замерва с камъни.

Двамата се спогледаха с усмивки, които казваха „ах, ти“. Вече ми се изясни: бяха от двойките, които неизменно се държат като водещи на сутрешно токшоу.

— Хайде отначало, но този път разкажи по-подробно за палачинките — подкани ме Бетси. — Кои са ти любимите, кои тя обича най-много и какво ти си правил онази сутрин за жена си, докато тя ти е приготвяла палачинки…

— Спях.

— Какъв подарък й беше купил?

— Още нищо не бях купил.

— Мили боже! — отчаяно завъртя Бетси очи към съпруга си. — В такъв случай адски, ама адски много трябва да похвалиш въпросните палачинки, ясно? И да разкажеш какъв подарък си се канел да й купиш за празника. Понеже и през ум не ти е минавало да се прибереш у дома без подарък.

Започнахме отначало, аз описах традицията с палачинките, каквато всъщност нямаше, най-старателно разказах за прекрасните неща, които Ейми ми подаряваше (на това място още едно бонбонче ме улучи вдясно от носа и тутакси отпуснах челюсти), и как аз, глупакът („определено трябва да изиграеш ролята на нескопосания съпруг“, посъветва ме Бетси), още се мъчех да измисля какъв зашеметяващ подарък да й взема.

— Ейми не харесваше скъпи или луксозни подаръци — подех и този път Танър ме замери с книжно топче.

— Какво?

— Минало време. Престани да говориш за жена си в минало време, по дяволите.

— Доколкото разбрах, със съпругата ти сте имали някои проблеми — продължи Бетси.

— Последните няколко години бяха трудни. И двамата останахме без работа.

— Да, това е добре! — провикна се Танър. — И двамата…

— И се преместихме тук, за да се погрижим за баща ми, който е болен от алцхаймер, и за покойната ми майка, която имаше рак, а отгоре на всичко здравата работех в бара.

— Добре, Ник, добре — похвали ме Танър.

— Постарай се да споменеш колко близък си бил с майка си — каза Бетси, макар на нея специално да не й бях говорил за майка си. — Няма кой да се появи, за да опровергае тази история, нали? Няма да изникнат компрометиращи неща за милото мамче и милото синче, нали?

— Не, с майка ми бяхме много близки.

— Добре. Тогава я споменавай често. И кажи, че със сестра ти заедно държите бара — винаги споменавай сестра си, когато говориш за бара. Ако имаш бар, значи си падаш по игричките, обаче ако го държиш заедно с обичната си близначка, значи си…

— Ирландец.

— Продължавай.

— И така се трупаше… — подех.

— Не — прекъсна ме Танър. — Звучи взривоопасно.

— И така, нещата малко се бяха объркали, но смятах да използвам петата ни годишнина, за да възродя връзката ни…

— Да укрепя връзката — провикна се Танър. — Възражда се нещо мъртво.

— Да укрепя връзката ни…

— И с какво се освежава картинката, когато чукаш двайсет и три годишна мадама? — попита Бетси.

Танър я замери с бонбонче.

— Излизаш от образа, Бетс.

— Извинявайте, момчета, обаче аз съм жена и тази история ми вони отдалеч. Да укрепя връзката ни! Моля ви се! Момичето още е било в картинката, когато Ейми е изчезнала. Жените ще те намразят, Ник, освен ако не поемеш вината. Бъди прям, не увъртай. Можеш да добавиш: изгубихме работата си, преместихме се, родителите ми умираха. После аз сгафих. Здравата сгафих. Вече не знаех кой съм и го осъзнах едва когато изгубих Ейми. Трябва да признаеш, че си се държал като кретен и че всичко се е случило по твоя вина.

— Всъщност по принцип точно това се очаква от мъжете — отбелязах.

Бетси раздразнено вдигна очи към тавана и каза:

— Трябва много да внимаваш с проявите на подобно отношение, Ник — предупреди ме тя.

* * *

Работихме до три през нощта. Три сутринта, поправи ме Бетси, после ме освободи.

— Вземи половин сънотворно — посъветва ме тя. — Ще те събудя в десет. Искам да се наспиш, за да си мобилизиран, но не прекалено, че да изглеждаш отпочинал.

В деня на интервюто подготвяхме репликите ми и оправяхме външността ми. Бетси се зае с дрехите ми, после Го подряза косъмчетата над ушите ми с ножичка, а Бетси се помъчи да ме убеди да си сложа грим, по-точно пудра, за да не ми лъщи лицето. Говорехме тихо, защото екипът на Шарън се настаняваше отвън — интервюто щеше да се проведе в хола на апартамента с изглед към Арката на Сейнт Луис. Портата към Запада. Не съм сигурен какво беше предназначението на тази забележителност, освен да послужи като най-общ символ за средната част на страната: ето къде се намирате.

— Трябва ти поне мъничко пудра, Ник — заяви Бетси най-накрая и се приближи към мен с пухчето. — Носът ти се поти, когато се притесниш.

Танър надзираваше целия процес като диригент. „Не много от тази страна, Го… Бетс, внимавай с пудрата, по-добре не прекалявай…“

— Трябваше да му сложим ботокс — каза тя. Явно ботоксът се бореше не само с бръчките, а и с изпотяването — някои от клиентите им получавали сериозни дози преди процес и съпрузите вече предлагаха да постъпят така и с мен. Предлагаха го предпазливо, внимателно. Ако се стигне до процес.

— Да, само това ми липсва — пресата да надуши, че съм си инжектирал ботокс, след като жена ми си отиде — отбелязах и веднага се поправих: — Изчезна.

Знаех, че Ейми не е мъртва, но също така знаех, че е възможно най-далеч от мен. За мен действително беше съпруга в минало време.

— Браво на теб, но следващия път се постарай изобщо да не го изричаш.

В пет следобед телефонът на Танър звънна и той погледна екранчето.

— Бони. — И остави гласовата поща да поеме разговора. — Ще й се обадя после.

Не искаше никаква нова информация, разпит или клюки да ни принудят да променяме посланието си.

— Сигурен ли сте, че не трябва просто да видим какво иска? — попита Го.

— Иска да ме прецака още повече — казах. — Ние ще й се обадим. След няколко часа. Да почака.

Всички се уверихме взаимно, че не си струва да се тревожим за обаждането. Стаята притихна за половин минута.

— Трябва да призная, че всъщност се вълнувам да се запозная с Шарън Шийбър — каза Го най-накрая. — Дама от класа. Не е като онази Кони Чънг.

Засмях се и точно това целеше сестра ми. Майка ми харесваше Шарън Шийбър и не можеше да понася Кони Чънг — така и не й прости, че е злепоставила майката на Нют Гингрич^[2] по телевизията — нещо свързано с факта, че Нют беше нарекъл Хилари Клинтън „кучка“. Не помня точно интервюто, но майка ми беше вбесена.

В шест следобед влязохме в стаята, където две кресла бяха поставени едно срещу друго на фона на Арката. Моментът беше идеално подбран, за да бъде осветена Арката, но залезът да не блести в стъклата. Продуцентка, чието име не запомних, затрака към нас върху опасно високите си токчета и ми обясни „какво да очаквам“. Възможно било въпросите да бъдат задавани няколко пъти, та интервюто да се получи възможно най-гладко и за да имаме хубави кадри с реакциите на Шарън. Не било разрешено да разговарям с адвоката си, преди да отговоря. Можело да перифразирам отговор, но да не променям същността му. Ето вода, а сега да ти поставим микрофона.

Вече вървяхме към стола, когато Бетси ме смушка по ръката. Сведох поглед и тя ми показа, че джобът й е пълен с бонбончета.

— Да не забравиш… — размаха ми заканително пръст.

Внезапно вратата на апартамента се отвори рязко и влезе Шарън Шийбър — плавно и грациозно, все едно е родена от лебеди. Беше красива жена, която сигурно никога не е изглеждала момичешки. Жена, чийто нос вероятно никога не се поти. Имаше гъста тъмна коса и огромни кафяви очи, които можеха да изглеждат благи като на кошута, но и много зли.

— Това е Шарън! — прошепна развълнувано Го, имитирайки майка ни.

Шарън се извърна към нея и величествено кимна, после се приближи да ни поздрави.

— Аз съм Шарън — успя да се представи сърдечно тя. Извърна се към мен и тъкмо щеше да ме заговори, когато продуцентката се приближи, потропвайки с токчетата си, и прошепна нещо в ухото й. Изчака реакцията на Шарън и й прошепна още нещо.

— О! О, боже! — възкликна Шарън. А когато отново се обърна към мен, вече изобщо не се усмихваше.