Джилиан Флин
Не казвай сбогом (25)

Ник Дън

Изчезнала от шест дни

Първите четирийсет и осем часа са ключови за всяко разследване. Ейми я нямаше почти седмица. Вечерта щеше да има бдение на свещи в парка „Том Сойер“, който според пресата бил „любимото място на Ейми Елиът Дън“. (Не ми бе известно да е стъпвала в парка, който сигурно не познава, като изключим името. Най-обикновен, без много дървета, с пясъчник, който почти винаги е пълен с животински изпражнения, той всъщност е адски далеч от духа на Твен.) През последните двайсет и четири часа историята завладя националния ефир, изведнъж се появи навсякъде, просто така, и медиите (моите предишни колеги, моите хора!) моделираха историята и предпочитаха гледната точка на „невероятната Ейми“ и на дългия брак на семейство Елиът. Никакви злоби коментари за прекратяването на поредицата, за почти пълния финансов банкрут на авторите — в момента за семейство Елиът се говореха само хубави неща. Медиите ги обожаваха.

Мен не толкова. Вече изтъкваха някои причини за загриженост. Облягаха се не просто на изтекла информация — липсата на алиби, евентуално „инсценираното“ местопрестъпление — а на действителни лични особености. Съобщаваха, че преди не съм имал по-дълга връзка с жена от няколко месеца, което явно ме правеше женкар. Бяха научили, че съм настанил баща си в „Камфърт Хил“ и че рядко го посещавам, което пък означаваше, че съм го изоставил. „Това е напълно реален проблем, Ланс.“ Медиите бяха възродили собственото ми име, което ненавиждах още от средното училище и в началото на всяка учебна година се провиквах на учителите: „Ник, казвайте ми Ник!“. Всеки септември, като ритуал в началото на учебната година: „Ник, казвайте ми Ник!“. И винаги се намираше някой умник, който през междучасието се правеше на интересен, обикаляше превзето и повтаряше: „Здрасти, аз съм Ланс“. А после всичко се забравяше до следващата учебна година.

Сега обаче историята се появи в новините, ужасното споменаване на трите ми имена, както назовават само серийните убийци и престъпниците: Ланс Никълъс Дън. А аз не можех да спра това.

* * *

Ранд и Мерибет Елиът, Го и аз отидохме заедно на бдението. Не знаех колко информация получаваха семейство Дън, колко обвинителни сведения за своя зет. Знаех, че са им съобщили за „инсценираното“ местопрестъпление: „Ще изпратя някои от своите хора там и те ще им кажат точно обратното — че съвсем очевидно има признаци за борба — каза ми Ранд уверено. — Истината може да се моделира, просто трябва да избереш подходящия експерт“.

Той не знаеше за другите неща, за кредитните карти, за застраховката живот, за Ноел, най-добрата приятелка на жена ми, която говореше отвратителни неща: насилие, алчност, страх. Тази вечер, след бдението, щеше да участва в шоуто на Елън Абът. Ноел и Елън щяха да се отвращават от мен пред зрителите.

Не всички обаче бяха отвратени от мен. През последната седмица барът се пръскаше по шевовете: стотици клиенти идваха да пият бира и да дъвчат пуканки на мястото, чийто собственик беше Ланс Никълъс Дън, евентуалният убиец. Го нае четири нови хлапета да работят в бара, тя се отби веднъж, каза, че не може повече, не издържала да гледа колко е пълно, проклетите зяпачи, които се наливали с нашия алкохол и си разказвали истории за мен. Било отвратително. Въпреки това, разсъждаваше Го, парите щели да ни бъдат от полза, ако…

Ако. Ейми беше изчезнала преди шест дни, а ние всички разсъждавахме в разни „ако“…

Приближавахме парка смълчани, чуваше се само потракването с нокти на Мерибет по стъклото.

— Все едно отиваме на двойна среща — засмя се Ранд, но доста истерично: пронизително и кресливо. Ранд Елиът, гениалният психолог, авторът на бестселъри, приятелят на всички, сдаваше багажа. Мерибет беше започнала да се лекува сама: шотчета чист алкохол, които поглъщаше абсолютно прецизно, колкото да смекчи напрежението, но без да помъти разсъдъка си. Ранд, от друга страна, буквално си губеше главата — очаквах тя едва ли не да изхвръкне като на пружина от раменете му — ку-кууу! Лигавият му характер вече беше непоносим: той беше станал отчаяно сантиментален с всички, прегръщаше ченгета, репортери, доброволци. Много се беше сближил с нашата полицейска свръзка в „Дейс Ин“ — слабичко и стеснително хлапе, което се казваше Дони и което Ранд обичаше да информира какво смята да прави: „О, само те дразня, Дони“, казваше и грейваше в радостна усмивка.

— Това хлапе не може ли да се почувства значимо по друг начин? — прошепнах на Го предишната вечер.

Тя отговори, че завиждам, защото човекът, който замества баща ми, харесва някого повече от мен. И наистина беше така.

* * *

Мерибет потупа Ранд по гърба, докато вървяхме към парка, а аз си помислих колко много ми се иска да направя същото, едно бързо докосване, и неочаквано от устните ми се изтръгна стенание, бързо и сълзливо стенание. Имах нужда от някого, но не бях сигурен дали от Анди или от Ейми.

— Ник? — повика ме Го. Вдигна ръка към рамото ми, но аз я отблъснах.

— Извинявай. О, много съжалявам, беше нелеп изблик — казах. — Изобщо не беше в стила на семейство Дън.

— Няма проблем, и двамата сме разстроени — каза тя и отмести поглед. Откакто беше открила в какво положение се намирам, както беше започнала да нарича изневярата ми, беше се отдръпнала малко, погледът й бе дистанциран, а лицето й — постоянно безизразно. Много се стараех да не се ядосвам на това.

Когато влязохме в парка, телевизионните екипи бяха навсякъде — вече не бяха само местни мрежи. Семейство Дън и семейство Елиът обиколиха тълпата, Ранд се усмихваше и кимаше като някакъв гостуващ благородник. Бони и Гилпин се появиха почти незабавно, тръгнаха подире ни като дружелюбни кутрета — бяхме се превърнали в нещо познато, почти в мебели, и вероятно това беше идеята. Бони беше облечена със същите дрехи, които носеше на всяка публична проява — скромна черна пола и сива раирана блуза, отпуснатата й коса бе прибрана с шноли от двете страни. Познавам едно момиче, което се казва Бони Марони… Нощта беше гореща и под мишниците й имаше по едно тъмно и усмихнато лице от пот. Тя наистина ми се усмихна, като че ли следобедът, обвиненията — понеже това бяха обвинения, нали така? — изобщо не се бяха случвали.

Тръгнахме нагоре по стълбите по една импровизирана сцена. Обърнах се към близначката си, тя ми кимна, показа ми с пантомима дълбоко вдишване и аз си спомних, че трябва да дишам. Стотици лица бяха извърнати към нас заедно с камери, които щракаха и просветваха. Не се усмихвай, казах си. Не се усмихвай. Жена ми се взираше в мен от предниците на десетки фланелки с надпис „Намерете Ейми“.

Го каза, че трябва да държа реч („трябва спешно да си придадеш човешки облик“), и аз го направих, приближих се до микрофона. Беше твърде ниско, до средата на корема ми, затова се поборих с него няколко секунди, което иначе би ме вбесило, но вече не можех да си позволя да съм вбесен пред хора, така че си поех въздух, приведох се напред и прочетох думите, които сестра ми беше написала:

— Съпругата ми Ейми Дън изчезна преди седмица. Не мога да ви опиша с думи мъката на семействата ни, огромната празнина, която изчезването й остави в живота ни. Ейми е любовта на живота ми, тя е сърцевината на нашето семейство. За онези от вас, които още не я познават, ще кажа, че тя е забавна, очарователна и мила. Тя е умна и сърдечна. Тя ми помага и ме подкрепя във всичко.

Вдигнах поглед, като по чудо забелязах Анди и отвратеното й изражение и отново наведох поглед към бележките си.

— Ейми е жената, с която искам да посрещна старостта, и знам, че точно така ще стане…

ПАУЗА. ДИШАЙ. НЕ СЕ УСМИХВАЙ. Го наистина беше написала тези думи на картичката. Стане, стане, стане — отекна гласът ми по високоговорителите и се търкулна към реката.

— Моля да се свържете с нас, ако имате някакви информация. Тази вечер ще запалим свещи с надеждата тя скоро да се върне при нас жива и здрава. Обичам те, Ейми.

Опитвах се да гледам накъдето и да било другаде, само не към Анди. Паркът засия от запалените свещи. Трябваше да запазим минутка мълчание, но плачеха бебета, а един залитащ бездомник не спираше да пита на висок глас: „Ей, ама какво става тук? Защо е всичко това?“, а някой прошепна името на Ейми, след което мъжът попита още по-силно: „Какво? За това ли е всичко?“.

Някъде от средата на тълпата Ноел Хоторн започна да се придвижва напред, подпряла едното дете на бедрото си, а другите две се бяха вкопчили в полата й и на мен, като на мъж, който не е свикнал да е край деца, ми изглеждаха невероятно дребни. Ноел принуди тълпата да даде път на нея и на децата й, отправи се директно към подиума и вдигна поглед към мен. Аз я изгледах гневно — жената, която ме беше злепоставила — после за пръв път забелязах издутия й корем и си дадох сметка, че отново е бременна. За секунда зяпнах — четири деца под четири годинки, мили боже! По-късно този поглед щеше да бъде анализиран и обсъждан и повечето хора щяха да го преценят като изпълнен едновременно с гняв и със страх.

— Здравей, Ник. — Гласът й стигна до вдигнатия наполовина микрофон и отекна към публиката. Замотах се с микрофона, но не можах да намеря копчето. — Исках само да видя лицето ти — каза тя и избухна в сълзи. Стенанието заля публиката и всички се прехласнаха. — Къде е тя? Какво си направил с Ейми? Какво си направил със съпругата си!

Съпруга, съпруга — отекна гласът й. Децата й се стреснаха и ревнаха.

Ноел не можеше да говори, ревна неистово, беше бясна, не се владееше, грабна микрофона и го смъкна към себе си. Зачудих се дали да не го дръпна от ръцете й, но съзнавах, че не мога да предприема нищо срещу жена с рокля за бременни и с три невръстни дечица. Потърсих с поглед Майк — контролирай жена си! — но никъде го нямаше. Ноел се обърна към събралите се хора:

— Аз съм най-добрата приятелка на Ейми! — Приятелка, приятелка, приятелка, отекнаха думите над парка заедно с рева на децата й. — Въпреки усилията ми полицията явно не ме приема сериозно. Затова ще запозная с нашата кауза града, който Ейми толкова обичаше и който също й отвръщаше с обич! Този мъж, Ник Дън, трябва да отговори на някои въпроси. Той трябва да ни каже какво е направил с жена си!

Бони се спусна от едната страна на сцената към Ноел, обаче тя се извърна и двете се приковаха с поглед. Бони направи отчаяно режещо движение пред гърлото си: Млъкни!

— С бременната си жена!

Вече никой не виждаше свещите, понеже светкавиците на камерите направо откачиха. До мен Ранд издаде звук като скърцане на балон. Под мен Бони притисна пръсти към главата си, все едно се бори с главоболие. Виждах всички в неистовия ритъм на светкавиците, които примигваха в ритъм с пулса ми.

Потърсих Анди с поглед в тълпата, видях я вперила поглед в мен с поруменяло и разкривено лице, с влажни бузи, и когато погледите ни се срещнаха, устните й изговориха: „Задник!“ и тя се отдръпна назад в тълпата.

— Трябва да тръгваме. — Сестра ми шепнеше в ухото ми и ме дърпаше за ръката. Светкавиците на камерите светеха срещу мен, докато аз стоях като някакво чудовище, като Франкенщайн, уплашен и превъзбуден от факлите на селяните. Щрак, щрак. Тръгнахме и се разделихме на две групи: сестра ми и аз опитахме да избягаме към колата й, а семейство Елиът стояха със зяпнала уста на подиума и останаха след нас да се спасяват сами. Репортерите не спираха да ме замерват с въпроса: „Ник, Ейми беше ли бременна?“, „Ник, разстроен ли сте, че Ейми е била бременна?“. Опитах се да се измъкна от парка, все едно съм попаднал насред градушка: бременна, бременна, бременна. Думата пулсираше в лятната нощ в ритъма на цикадите.