Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от седем дни

Бременна съм! Благодаря ти, Ноел Хоторн, вече целият свят знае, че си идиотка. От деня, в който изигра номера си на моето бдение (все пак ми се иска да не беше ми открадвала бдението — грозните момичета много обичат да крадат аплодисментите), омразата към Ник се разду като балон. Питам се дали изобщо е способен да диша с цялата тази омраза край себе си.

Знаех, че ключът към мащабното отразяване на новината, непрекъснато, кръвожадно и в стила на Елън Абът, ще бъде бременността. Невероятната Ейми е изкушаваща. Невероятната Ейми бременна е неустоима. Американците обичат лесните неща, а лесното е да харесваш една бременна — тя е като патенце, като зайче, като кукла. Въпреки това се озадачавам, че тези самодоволни и самовлюбени патки се радват на такова специално отношение. Като че ли е много трудно да си разтвориш краката и да оставиш някой мъж да еякулира между тях.

Знаете ли кое е трудно? Да се преструваш на бременна.

Обърнете внимание, защото това е впечатляващо. Започна с празноглавата ми приятелка Ноел. Средният запад е пълен с такива хора — доста симпатични. Доста симпатични, но с душа от пластилин — лесно се моделира, лесно се заличава. Цялата музикална сбирка на тази жена се състои от готови компилации. В библиотеката й има всякакви глупости: „Ирландците в Америка“, „Футболът в университета в Мисури: история в картинки“, „Ние помним 11 септември“. Знаех, че имам нужда от податлива на влияние приятелка за плана си, от някого, чиято глава да напълня с ужасни истории за Ник, от някого, който силно ще се привърже към мен, когото лесно ще мога да манипулирам и който няма да се замисля много-много над думите ми, понеже ще се чувства привилегирован дори само да ги слуша. Ноел беше очевидният избор и когато ми каза, че отново е бременна — явно трите близначета не й стигаха — си дадох сметка, че и аз може да бъда бременна.

Проучване онлайн: как да източите тоалетната си за ремонт.

Поканих Ноел на лимонада. На много лимонада.

Ноел се изпишка в източената ми тоалетна — и двете бяхме толкова ужасно смутени!

Аз бях приготвила малък стъклен буркан, в който да се събира урината от тоалетната.

Старателно изградената история за моята фобия от кръв.

Скритото в чантата ми стъклено бурканче, час при лекаря (о, не мога да направя кръвно изследване, имам фобия от игли… изследване на урината е достатъчно, благодаря ви).

Вписването на бременността в медицинския ми картон.

Припкам при Ноел с добрата новина.

Идеално. Ник получава още един мотив, аз съм сладката изчезнала бременна жена, родителите ми страдат още повече, Елън Абът не може да устои. Наистина беше вълнуващо най-сетне да ме изберат за шоуто на Елън Абът сред стотици други случаи. Прилича малко на състезание между талантливи деца: правиш най-доброто, на което си способен, после всичко е в ръцете на съдиите.

О, тя ужасно мрази Ник и харесва мен. Иска ми се обаче родителите ми да не се радваха на толкова специално отношение. Гледам ги по новините, майка ми е отслабнала и съвсем се е смалила, сухожилията по врата й са като преплетени вейки. Баща ми умира от страх, очите му се твърде ококорени, усмивката му е някак четвъртита. Обикновено е красив мъж, но сега заприличва на карикатура, на маниакална кукла клоун. Знам, че трябва да ми е мъчно за тях, но не ми е. Всъщност никога не съм означавала за тях нещо повече от един символ, от ходещ идеал. Невероятната Ейми от плът и кръв. Не оплитай конците, ти си Невероятната Ейми. Единствената ни. Има една несправедлива отговорност, която идва заедно с това да си единствено дете — растеш със съзнанието, че нямаш право да разочароваш никого, че нямаш право дори да умреш. Нямаш заместител, ти си единствен. Което събужда у теб отчаяното желание да си безукорен, но освен това се опияняваш от властта. Така се раждат тираните.

* * *

Днес сутринта отивам до кабинета на Дороти, за да си платя седмичния наем. Мъничка стая с дървена ламперия. Бюрото, изглежда, няма друго предназначение освен като поставка за колекцията на Дороти от преспапиета от места, които не си струва да помниш: Гълф Шорс в Алабама и Хайло в Арканзас. Като гледам преспапиетата, не си представям райски кътчета, а разгорещени селяндури, изгорели от слънцето, които мъкнат зад себе си тромави ревящи деца, пляскат ги с едната ръка, а в другата стискат огромни стиропорени чаши, замърсяващи околната среда и пълни с топли сладникави напитки. Дороти има един от онези популярни през седемдесетте години плакати с котенце, увиснало от клона на едно дърво, и с надпис: „Дръж се!“. И тя наистина вярва в това. Обичам да си представям как Дороти среща някоя самовлюбена кучка от Уилямсбърг с бретон като на Бети Пейдж и с очилца, която по ирония на съдбата има същия плакат. Опитвам се да си представя как разговарят двете. Интересно е как хората винаги се разтапят, когато се окажат изправени пред настойчивост и сериозност. Това е техният криптонит, слабото им място. Дороти има и друго бижу, залепено на стената зад гърба й — плакат с детенце, заспало на тоалетната — „Твърде изморен, за да звънне!“. Представях си как открадвам този плакат, пъхвайки нокът под старото жълто тиксо, докато разсейвам Дороти с приказки. По интернет мога да припечеля прилично, ако го продам — трябва да имам приходи — но не мога да го направя, понеже ще оставя електронна следа, а съм научила доста по въпроса от многобройните прочетени кримки. Електронните следи са лошо нещо: не използвай мобилния си телефон, понеже местоположението ти може да бъде определено по клетките. Не използвай дебитна или кредитна карта. Използвай само обществени компютри с много трафик. Внимавай с камерите по улиците, особено близо до банки, натоварени кръстовища или кръчми. В комплекса с хижите няма камери. Знам, понеже попитах Дороти, уж съм загрижена за безопасността ни.

— Клиентите ни не си падат по Биг Брадър — отговори ми тя. — Не че са престъпници, но обикновено не обичат да се набиват на очи.

Да, надали обичат. Моят приятел Джеф например, който изчезва за известно време и се връща с подозрително количество риба, която съхранява в огромни фризери. Съмнителен тип. В другия край на комплекса живее една двойка, сигурно са към четирийсетте, но явно са наркомани и изглеждат на шейсет. През повечето време са вътре, освен когато не притичват с обезумял поглед до пералните — стрелкат се през паркинга, натъпкали дрехите си в торби за смет, като че правят пролетно чистене. Здрасти-здрасти, така поздравяват, винаги по два пъти, кимат и отминават. Понякога около шията на мъжа има навита боа, но нито той, нито аз показваме с нещо, че забелязваме змията. Освен тези редовни обитатели се появяват доста самотни жени, обикновено с насинени тела. Някои са смутени, други са ужасно тъжни.

Една от тях се нанесе вчера — русо момиче, много младо, с кафяви очи и сцепена устна. Седеше на предната веранда на хижата си — съседната на моята, пушеше и когато погледите ни се срещнаха, изпъна тяло и вирна брадичка. Никакви извинения. Трябва да съм като нея, помислих си. Ще я проуча: мога да вляза в нейния образ за известно време — в образа на жената, станала жертва на насилие, но притежаваща сила на характера и предпочела да се скрие, докато отмине бурята.

* * *

След като гледах телевизия няколко часа сутринта — търсех дали има новини по случая на Ейми Елиът Дън — навличам влажните си бикини. Ще отида на басейна. Ще поплувам малко, ще дам почивка на хищния си мозък. Новината за бременността ми донесе удовлетворение, но това беше преди два дни, а има още толкова много неща, които не знам. Планирах усърдно, но има подробности, които са извън моя контрол и развалят представата ми за развитието на нещата. Анди още не е изпълнила ролята си. Може да се наложи да подпомогна някак намирането на дневника. А и полицията не арестува Ник. Не знам какво са открили и това не ми харесва. Изкушавам се да звънна на горещия телефон и да ги насоча в правилната посока. Ще изчакам още няколко дни. На стената ми виси календар и маркирам датата три дни след днес с надпис „Да се обадя“. Толкова решавам да чакам. След като открият дневника, всичко ще се развие бързо.

Навън отново е горещо като в джунглата, цикадите цвърчат. Надуваемият ми дюшек е розов, с русалки и е твърде малък за мен — прасците ми са във водата — но се нося по повърхността близо час. Установила съм, че това ми харесва.

Виждам главата на русото момиче с разцепената устна да прекосява паркинга, после то минава през вратата от метална мрежа, понесло една хавлия от хижата, съвсем малка, пакет цигари, книга и слънцезащитен крем. Ракът на белите дробове не я плаши, но ракът на кожата — да. Настанява се и старателно се маже с крема — другите съсипани жени, които идват тук, не правят така, те се цапотят небрежно с бебешко олио и оставят мазни петна по шезлонгите.

Момичето ми кима, както си кимат мъжете, когато сядат в бар. Чете „Марсиански хроники“ от Рей Бредбъри. Обича фантастика. Разбира се, жените, жертви на насилие, са склонни да бягат от действителността.

— Хубава книга — подхвърлям й топката на безобидния разговор на плажа.

— Някой я е оставил в бунгалото ми. Трябваше да избирам между това и „Черният красавец“[1] — слага си тя евтини слънчеви очила.

— И това не е лошо. Но „Черният жребец“[2] е по-хубава.

Тя най-сетне ме поглежда иззад слънчевите си очила. Два черни диска като очи на насекомо.

— Аха.

Насочва вниманието си към книгата, сякаш да ми покаже: „Сега чета“ — жест, който обикновено виждаш в претъпканите самолети. А аз съм дразнещата досадница до нея, която окупира подлакътника и я замерва с въпроси като:

— По работа или на почивка?

— Казвам се Нанси — представям се. Ново име, не Лидия, което не е много разумно за това малко местенце, но просто ми се изплъзва. Мозъкът ми понякога работи на твърде бързи обороти. Мислех си за сцепената устна на момичето, за тъжното й излъчване, познато ми от други, и се замислих за насилие, проституция и… за „Оливър!“[3], любимия ми мюзикъл като дете, и за обречената проститутка Нанси, която обича своя насилник, докато накрая той не я убива. А после се запитах защо с моята майка феминистка изобщо гледахме „Оливър!“, като се има предвид, че „Докато той се нуждае от мен“ е в основни линии весела хвалебствена песенчица за битовото насилие. А после си помислих, че Ейми от дневника също е убита от мъжа си, че всъщност тя много прилича на…

— Аз съм Нанси — представям се.

— Грета.

Измислени звуци.

— Приятно ми е да се запознаем, Грета.

После отплавам. Чувам зад себе си щракването на запалката на Грета и после пушекът се понася нагоре като облаците.

Пет минути по-късно Грета присяда на ръба на басейна и провесва крака във водата.

— Топла е… водата. — Гласът й е дрезгав и грубоват от цигарите и прерийния прах.

— Като във вана.

— Не е много освежаващо.

— Езерото не е много по-прохладно.

— Бездруго не умея да плувам — отбелязва тя.

— Аз съвсем малко — лъжа. — Кучешката.

Тя размърдва крака и вълничките леко разклащат дюшека ми.

— Как е тук? — пита.

— Приятно. Спокойно.

— Добре, точно от това имам нужда.

Обръщам се да я погледна. Има две златни верижки, идеално кръгла синина с големината на слива до лявата си гърда и татуировка на детелина над ластика на бикините. Банският й е чисто нов, червен, евтин. От магазина на пристана, откъдето си купих дюшека.

— Сама ли си? — питам.

— Съвсем.

Не знам как да продължа, дали има някакъв таен език, на който разговарят жените, жертва на насилие, език, който не знам?

— Проблеми с мъж?

Тя повдига вежда като потвърждение.

— И аз.

— Е, не че не са ни предупреждавали — казва. Загребва вода с шепа и се полива отпред. — Едно от първите неща, които ми каза майка ми в първия ми учебен ден беше: стой далече от момчетата. Или ще те замерват с камъни, или ще ти бъркат под полата.

— Трябва да си направиш фланелка с този надпис.

Тя се смее.

— Вярно е. Винаги е било вярно. Майка ми живее в селище на лесбийки в Тексас и аз си мисля дали да не отида при нея. Никакви мъже. На мен ми звучи прекрасно — свят без мъже. — Загребва още една шепа вода, сваля очилата и намокря лицето си. — Жалко, че не харесвам жени.

Засмива се — сърдит смях на старица.

— Тук има ли някой гадняр, с когото да започна да излизам? — пита. — Явно такъв ми е моделът. Бягам от един, попадам на друг.

— През повечето време е почти празно. Джеф е тук, онзи с брадата, всъщност е свестен — отговарям. — Тук е по-отдавна от мен.

— Ти колко ще останеш? — пита тя.

Мълчание. Странно, но не знам точно колко време ще остана. Мислех да остана до ареста на Ник, но нямам представа дали ще стане скоро.

— Докато той престане да те търси, нали? — досеща се Грета.

— Нещо такова.

Тя се взира в мен, намръщва се. Стомахът ми се свива. Чакам я да каже: изглеждаш ми позната.

— Никога не се връщай при мъж, докато синините ти са още пресни. Не им доставяй това удоволствие — съветва ме Грета.

Изправя се и си събира нещата. Подсушава крака с малката кърпа.

— Шест часът — казва. — Мина и този ден.

По някаква причина й правя знак с вдигнат палец — никога досега не съм го правила.

— Ела в бунгалото ми, като излезеш. Ако искаш де — кани ме тя. — Може да погледаме телевизия.

* * *

Нося пресен домат от Дороти, държа го в дланта си като лъскав подарък за добре дошла. Грета приближава до вратата и почти не ми обръща внимание, все едно я навестявам от години. Взема домата от дланта ми.

— Идеално, тъкмо приготвях сандвичи, настанявай се.

Посочва ми леглото — нямаме кътове за сядане — и отива в кухненския бокс, където има същата пластмасова дъска и същия тъп нож като при мен. Нарязва домата. Върху плота има някакъв колбас, чиято сладникава миризма изпълва стаята. Грета слага два хлъзгави сандвича в две картонени чинии, добавя шепа солени бисквити и ги понася към спалнята, после веднага посяга към дистанционното и започва да сменя различни шумове. Седим в крайчеца на леглото една до друга и гледаме телевизия.

— Спри ме, ако нещо ти хване окото — казва Грета.

Отхапвам от сандвича си — доматът ми пада върху бедрото.

„Армагедон“, „Палавата Сюзан“.

Шоуто на Елън Абът. Моя снимка изпълва целия екран. Отново съм водещата новина. И отново изглеждам страхотно.

— Виждаш ли това? — пита Грета, без да ме поглежда. Говори така, все едно изчезването ми е повторение на някакво нелошо телевизионно предаване. — Тази жена е изчезнала на петата годишнина от брака си. Съпругът й още от самото начало се държи странно. Оказва се, че е увеличил застраховката й живот, освен това току-що се разбра, че жената била бременна. А той не искал.

На екран се появява друга моя снимка, редом до „невероятната Ейми“.

— Помниш ли тези книжки?

— Разбира се!

— Харесваха ли ти?

— Всички ги харесват, толкова са сладки — казвам.

— Фалшиви са — изсумтява Грета.

Лицето ми в близък план.

Чакам я да каже колко съм красива.

— Не изглежда зле… за възрастта си — отбелязва тя. — Дано и аз да изглеждам така, като стана на четирийсет.

Елън разказва на публиката историята ми на фона на моята снимка на екрана.

— Струва ми се разглезено богато момиченце — отбелязва Грета. — Свикнало на скъпи неща. Гадно.

Просто не е честно. Не съм давала никакво основание за такъв извод. Откакто се преместихме в Мисури — е, откакто ми хрумна онзи план — много се старая да живея скромно, да се държа непосредствено и весело, както се очаква от жената тук. Махам на съседите, изпълнявам поръчки на приятелките на Мо, веднъж занесох лимонада на мърлявия Стъкс Бъкли. Посещавам бащата на Ник, за да може сестрите да разказват колко съм свястна и за да внушавам на объркания мозък на Бил Дън: обичам те, ела да живееш с нас, обичам те, ела да живееш с нас. Колкото да видя дали ще се хване. Бащата на Ник е така нареченият от служителите в „Камфърт Хил“ скитник — все изчезва. Допада ми, че Бил Дън, въплъщението на всичко, в което Ник се бои да не се превърне, причината за най-дълбокото му отчаяние, току-виж започнал често да изниква пред къщата ни.

— Защо ти изглежда гадна? — питам.

Тя свива рамене. Започва реклама на освежител на въздух. Някаква жена пръска освежител, за да бъде семейството й щастливо. После следва реклама за много тънки дамски превръзки, с които можеш да танцуваш и да са запознаеш с мъжа, за когото по-късно ще пръскаш въздуха с освежител. Чистиш и кървиш. Кървиш и чистиш.

— Просто се вижда — отговаря Грета. — Изглежда като богата и отегчена кучка. Като онези богати кучки, които използват парите на съпрузите си или на родителите си, за да основат сладкарници, магазини за пощенски картички или други гадости. Бутици.

В Ню Йорк имах приятелки с такъв бизнес — обичаха да казват, че работят, макар да вършеха само забавната част: кръщаваха сладкишите, поръчваха канцеларските материали, носеха прекрасни рокли от „собствения си магазин“.

— Определено е такава — каза Грета. — Богата кучка, която си придава важност.

Грета отива в тоалетната, аз влизам на пръсти в кухнята й, приближавам се до хладилника и плюя в млякото й, в портокаловия сок и в кутията с картофената й салата, после се връщам обратно до леглото.

Тя пуска водата. Връща се.

— Това не значи, че той има право да я убива. Тя просто е поредната жена, избрала неподходящ мъж.

Грета вперва поглед право в мен и сигурно всеки момент ще каже: „Ей, чакай малко…“.

Обаче тя пак се обръща към телевизора, ляга по корем като дете, обляга брадичка на ръцете си и обръща лице към моя образ на екрана.

— О, по дяволите, започна се — казва. — Хората ненавиждат този тип.

Предаването започва и аз се чувствам малко по-добре. Това е апотеозът на Ейми.

Камбъл Макинтош, приятелка от детството: „Ейми е грижовна, майчински настроена жена. Обожаваше да бъде съпруга. Сигурна съм, че би била страхотна майка. Обаче Ник — веднага се усещаше, че с него нещо не е наред. Студен, дръпнат, пресметлив — оставаш с чувството, че прекрасно съзнава колко пари има Ейми“.

(Камбъл лъже: лигите й течаха, когато беше близо до Ник, тя го обожаваше. Обаче със сигурност й допада мисълта, че той се е оженил за мен само заради парите.)

Шона Кели, жителка на Картидж: „Озадачаваше ме пълната му незаинтересуваност към издирването на жена му. Просто си бъбреше с хората, колкото да минава времето. Флиртуваше с мен, без изобщо да ме познава. А когато се опитвах да насоча разговора към Ейми, не проявяваше интерес“.

(Сигурна съм, че тази отчаяна бяла повлекана изобщо не е опитвала да насочва разговора към мен.)

Стивън Бъкли — Стъкс, стар приятел на Ник Дън: „Беше много мила. Душичка. А Ник? Той не ми се струваше много разтревожен, че Ейми е изчезнала. Такъв си е: егоцентричен, малко надут. Като че ли много се е издигнал в Ню Йорк и сега ние трябва да му се кланяме“.

(Презирам Стъкс Бъкли. Що за име е това?)

Ноел Хоторн, която май току-що си е направила нови кичури: „Мисля, че той я е убил. Никой освен мен няма да се осмели да го каже. Насилваше я, унижаваше я и най-накрая я е убил“.

(Вярно куче.)

Грета ме стрелва с кос поглед, притиснала с ръце бузите си и с просветващо на светлината на телевизора лице:

— Дано не е вярно — казва. — Че я е убил. Предпочитам да мисля, че може да се е измъкнала, да е избягала от него и да се крие някъде на сигурно място.

Размърда крака напред-назад като ленив плувец. Не мога да разбера дали не си играе с мен.

Бележки

[1] Роман на английската писателка Ана Сюъл (1820–1878). — Б.ред.

[2] Поредица от книги за деца от американския писател Уолтър Фарли (1915–1989). — Б.ред.

[3] Мюзикъл по мотиви от романа на Чарлс Дикенс „Приключенията на Оливър Туист“. — Б.ред.