Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Втора част
Момче среща момиче

Ейми Елиът Дън

На самия ден

Толкова по-щастлива съм като мъртва.

Водя се изчезнала, но скоро ще решат, че съм мъртва. За краткост ще казваме, че съм мъртва. Въпрос на часове е, но вече се чувствам по-добре: отпуснати стави, отпочинали мускули. В даден момент днес сутринта си дадох сметка, че лицето ми е странно, различно. Огледах се в огледалото за обратно виждане — ужасният Картидж остана на седемдесет километра зад гърба ми, самодоволният ми съпруг безделничеше в противния си бар, а в същото време на тънка жичка точно над противната му и нищо неподозираща глава висеше същински хаос — и установих, че се усмихвам! Ха! Това е нещо ново!

Списъкът със задачите ми за днес — един от многото такива списъци, които изготвих през последната година — е до мен на предната седалка и точно до номер 22 има петънце кръв: порязах се. Но Ейми се страхува от кръв, ще си кажат читателите на дневника. (Да, дневникът, ще стигнем и до него.) Не, изобщо не се страхувам, ни най-малко, но през последната година все това повтарям. Повторих на Ник вероятно пет-шест пъти колко ме е страх от кръв, а когато той каза: „Не помня да те е било страх от кръв“, отговорих: „Казах ти, толкова пъти ти повтарям!“. Ник не помни проблемите на другите, затова просто допусна, че е вярно. Припадъка в центъра по кръводаряване си го биваше. Наистина го направих, не просто написах, че съм го направила. (Не се тревожете, ще подредим всичко: истина, неистина и почти истина.)

Номер 22: Да се порежа е отдавна в списъка ми. Но вече е истина и ръката ме боли. Много. Нужна е много специална дисциплина човек да се пореже, и то надълбоко, чак до мускула. Ако искаш много кръв, но не чак толкова, че да припаднеш, да те намерят в локва кръв часове по-късно и да се налага да даваш обяснения. Отначало допрях до китката си макетен нож, но като видях всички онези пресечени вени, се почувствах като сапьор от екшън филм: срежеш ли неправилната жичка, умираш. В крайна сметка резнах вътрешната страна на ръката си над лакътя, стиснала със зъби една кърпа, за да не изпищя. Дълъг и дълбок срез. Десет минути поседях с кръстосани крака на пода в кухнята и оставих кръвта да се стича, докато не образува хубава дълбока локва. После почистих толкова зле, колкото би почистил Ник, след като ми разбие главата в някоя стена. Искам къщата да разкаже историята на конфликт между истината и лъжата: дневната изглежда инсценирана, но кръвта е избърсана, така че не може да е Ейми!

Затова самонараняването си струваше. Въпреки това часове по-късно раната пари под ръкава ми, под турникета. (Номер 30: Старателно превържи раната, за да не капе кръв, където не трябва. Увий макетния нож и го прибери в джоба си, за да го изхвърлиш по-късно.)

Номер 18: Подготви дневната. Събори отоманката. Отметнато.

Номер 12: Увий първата следа и я постави на не съвсем видно място, така че полицията да я намери още преди зашеметения съпруг да се досети да я потърси. Трябва да влезе в полицейския доклад: искам той да бъде принуден да започне търсенето на съкровища (егото му ще го накара да довърши). Отметнато.

Номер 32: Преоблечи се в най-обикновени дрехи, прибери си косата в шапка, спусни се по брега на реката и избягай по него, на сантиметри от водата, докато стигнеш до края на комплекса. Направи го, макар да знаеш, че семейство Тевърър, единствените съседи с гледка към реката, ще бъдат на църква. Постъпи така, понеже никога не се знае. Ти винаги правиш една крачка повече от другите, такава си.

Номер 29: Сбогувай се с Блийкър. Помириши за последен път смрадливия му котешки дъх. Напълни му голяма купичка, в случай че другите забравят да го нахранят, когато започне историята.

Номер 33: Излез от доджа.

* * *

Мога да ви разказвам още за това как направих всичко, но искам най-напред да ме опознаете. Не Ейми от дневника, която е фиктивна (Ник казваше, че не съм истински писател, но пък защо ли изобщо го слушам?), а мен, действителната Ейми. Каква жена е способна да направи подобно нещо? Нека ви разкажа една история, истинска история, за да разберете.

Първо — изобщо не е трябвало да се раждам.

Преди мен майка ми е имала пет спонтанни аборта и две мъртвородени бебета. По едно на година, през есента, като сезонно задължение, като смяната на посевните култури. Всички били момичета, всички били наричани Хоуп[1]. Сигурна съм, че по предложение на баща ми — неговия оптимистичен импулс, неговата ведра добросъвестност: „Не можем да се откажем от надеждата, Мерибет!“. Но всъщност точно това са направили — разделяли са се с Хоуп отново и отново.

Лекарите казали на родителите ми да престанат да опитват, но те не ги послушали. Двамата не се отказват. Опитвали, опитвали и най-накрая съм се появила аз. Майка ми не очаквала, че ще оживея, не можела да мисли за мен като за истинско бебе, живо дете, момиченце, което ще си дойде у дома. Щяла съм да бъда Хоуп номер осем, ако нещата се бяха развили както преди. Обаче аз съм дошла на този свят с ярък, оглушителен рев. Родителите ми били толкова изненадани, дали си сметка, че не са обсъждали име, не и истинско име, не за истинско дете. И през първите ми дни в болницата не ме кръстили никак. Всяка сутрин майка ми чувала как вратата се отваря и медицинската сестра застава на прага (винаги съм си я представяла старомодна, с разлюлени бели поли и една от онези шапчици като кутия с храна за вкъщи от китайски ресторант). Медицинската сестра заставала на прага, а майка ми питала, без дори да се обърне:

— Тя още ли е жива?

Когато съм останала жива, ме кръстили Ейми, понеже това е обикновено момичешко име, популярно момичешко име, име, които още хиляда други бебета са получили през онази година, затова боговете може би нямало да забележат, че и това мъничко бебенце се е сгушило между другите. Мерибет твърдеше, че сега би ме кръстила Лидия.

Отраснах, чувствайки се специална, горда. Аз бях момиченцето, което се бе сражавало със забвението и беше спечелило. Шансът бил около един процент, но аз съм успяла. Междувременно съм съсипала утробата на мама — моят личен предродилен поход на Шърман[2]. Мерибет не можеше да има повече бебета. Като дете изпитвах трепетно удоволствие от това — само аз, само аз, само аз.

Майка ми пиеше горещ чай в дните, в които всички нейни Хоуп се бяха родили и едновременно умрели, седеше в люлеещ се стол, увита с одеяло, и казваше, че „просто отделя десет минути за себе си“. Нищо драматично, тя е твърде чувствителна, за да пее погребални песни, но ставаше умислена, откъсваше се, а аз не исках да го позволя. Покатервах се в скута й, навирах в лицето й рисунка с пастели или пък внезапно се сещах за писмено разрешение, което тя трябва да ми подпише. Баща ми се опитваше да ми отвлече вниманието, да ме заведе на кино или да ме подкупи със сладкиши. Колкото и да хитруваше, никога не успяваше. Аз отказвах да дам на майка си въпросните десет минути.

Винаги съм била по-добра от всичките Надежди, аз съм онази, която успя. Но и винаги съм завиждала, винаги — седем мъртви танцуващи принцеси. Тях ги смятат за съвършени, без изобщо да се стараят, без да са съществували дори един-единствен миг, а аз съм закотвена тук, на земята, и всеки ден трябва да се старая и всеки ден е риск да бъда не съвсем съвършена.

Изтощително е да живееш така. Живях по този начин до трийсет и две.

И после, за около две години, всичко беше наред. Благодарение на Ник.

* * *

Ник ме обичаше. С шест о-та: ооооообичаше. Обаче не обичаше мен, истинската мен. Ник обичаше момиче, което не съществува. Аз често се преструвах, че имам някаква самоличност. Нищо не мога да направя, винаги съм била такава: както някои жени редовно сменят стила си на обличане, така аз сменям самоличностите. Коя самоличност ми е приятна сега, за коя копнея, коя е модерна? Мисля, че всички го правят, но просто не си го признават или пък се задоволяват с една самоличност, понеже са твърде мързеливи или глупави да осъществят промяната.

Онази вечер на партито в Бруклин играех ролята на момичето със стил, момиче, което мъже като Ник желаят: готиното момиче. За мъжете това винаги е основният комплимент, нали? Тя е готино момиче. Щом съм готина, значи съм секси, умна, забавна жена, която обожава футбол, покер, неприлични шеги и оригването, която играе видеоигри, пие евтина бира, обича тройките и аналния секс и се тъпче с хамбургери и хотдог, все едно участва в световно по надяждане, като същевременно някак чудодейно съумява да не пълнее, понеже готините момичета са преди всичко сексапилни. Сексапилни и изпълнени с разбиране. Готините момичета никога не се ядосват, те само се усмихват разочаровано и с обич и оставят мъжете си да правят каквото искат. Давай, прави с мен каквото искаш, нямам нищо пролив, аз съм готино момиче.

Мъжете наистина вярват, че такова момиче съществува. Може би се заблуждават, понеже много жени са склонни да се преструват, че са такива. Дълго се обиждах, когато ме наричаха така. Виждах как мъжете — приятели, колеги, непознати — се прехласват по преструвките на такива ужасни жени и ми се искаше да седна да поговоря с тези мъже на спокойствие и да им кажа: излизате на среща с една обикновена жена, излизате на среща с жена, която е гледала твърде много филми, написани от мъже със странно социално поведение, склонни да вярват, че такава жена съществува и току-виж дори ги целунала. Иде ми да стисна горкичкия човечец за реверите или за чантата и да му кажа: всъщност кучката не обича хотдог с чили чак толкова — никой не обича! А готините момичета са още по-жалки: те дори не се преструват, че са жената, която искат да бъдат, преструват се на жената, която мъжът иска от тях да бъдат. О, ако не сте готина, моля ви, не си мислете, че вашият мъж не желае да си има готина жена. Може да е малко по-различна версия — може той да е вегетарианец, така че неговото готино момиче трябва да харесва сейтан и да обича кучета, или пък може да е авангарден художник, така че неговото готино момиче да е татуирана повлекана с очилца, която обича комикси. Витрината е различна, но повярвайте ми, мъжът иска готино момиче, което в основни линии харесва всяко проклето нещо, което харесва и той, и никога не се оплаква. (Как да разберете, че не сте готиното момиче? Понеже той казва неща като: „Харесвам силните жени“. Ако ви го каже, значи се чука с друга. Понеже „аз харесвам силните жени“ е кодова фраза за „мразя силните жени“.)

Чаках търпеливо, с години, махалото да се отмести в другата посока, мъжете да започнат да четат Джейн Остин, да се научат да плетат, да се престорят, че обичат космоса, да организират партита за четене на албуми с изрезки и да се натискат един с друг, а ние да ги гледаме похотливо. Тогава бихме казали: да, той е готин тип.

Обаче не се случва. Вместо това жените в цялата страна заговорничат за собственото ни общо падение! Много скоро готиното момиче ще се превърне в обичайно явление. Мъжете вярват, че то съществува, а не е някаква мечта, едно на милион. Всяко момиче би трябвало да бъде такова, а ако не сте, значи нещо не ви е наред.

Изкусително е да бъдеш готиното момиче. Човек като мен, който обича да печели, е подмамен от желанието да бъде момичето, което всеки мъж желае. Когато се запознах с Ник, веднага разбрах, че той точно това иска, и бях готова заради него да опитам. Поемам своята част от вината. Работата е там, че отначало бях луда по него. Намирах го за перверзно екзотичен, доброто старо момче от Мисури. Освен това с него беше адски приятно. Той извикваше у мен неща, които не подозирах, че съществуват: лекота, хумор, непринуденост. Сякаш ме изпразваше и ме пълнеше с пера. Помогна ми да стана готиното момиче — с никого другиго не бих могла да бъда такава. Не бих поискала. Не мога да кажа, че поне отчасти не ми хареса: ядях сухи пасти, ходех боса, престанах да се тревожа. Гледах тъпи филми и се тъпчех с пълни с химикали храни. Просто не му мислех много, това беше разковничето. Пиех кока-кола и не се тревожех за рециклирането на кутийката, нито за киселинния пудинг в стомаха ми — толкова силен, че може да излъска монета. Когато ходехме на глупав филм, не се притеснявах от оскърбителния сексизъм, нито от отсъствието на изпълнители на главни роли от малцинствата. Дори не се интересувах дали филмът има някакъв смисъл. Не се притеснявах какво следва. Нищо нямаше значение, живеех за момента и усещах как ставам по-плитка и по-глупава. Но бях и щастлива.

Преди Ник никога не се бях чувствала като човек, защото винаги съм била продукт. Невероятната Ейми трябва да бъде блестяща, креативна, мила, грижовна, остроумна и щастлива. „Искаме само да си щастлива.“ Ранд и Мерибет го повтаряха непрекъснато, но така и не обясниха как. Толкова много поуки, възможности и предимства, а така и не ме научиха как да бъда щастлива. Помня, че другите деца винаги ме озадачаваха. Отивах на рожден ден, гледах ги как се кискат и правят физиономии и се мъчех да правя същото, но не проумявах защо е нужно. Седях, ластикът на стегнатата картонена веселяшка шапчица се врязваше в брадичката ми, зъбите ми посиняваха от зърнистата глазура на тортата и се мъчех да проумея какво му е забавното.

С Ник най-сетне проумях. Понеже той наистина беше забавен. Все едно излизаш с видра. Той беше първият естествено щастлив човек, когато познавах и който ми беше равен. Беше блестящ, превъзходен, забавен и очарователен. Хората го харесваха. Жените го обожаваха. Мислех, че ще бъдем съвършената двойка, най-щастливата двойка. Не че любовта е съревнование. Но не разбирам защо двама души трябва да са заедно, ако това не ги прави щастливи.

Може би бях най-щастлива през онези няколко години, докато се преструвах на друга. Нито преди, нито после съм се чувствала така и не мога да реша какво значи това.

А после трябваше да сложа край, защото не беше истинско, не бях аз. Не бях аз, Ник! Мислех, че го знаеш. Мислех, че е част от играта. Мислех, че сме се споразумели: не питай и не казвай! Толкова се стараех да се държа естествено и леко, но не можех да продължавам. Оказа се, че и той не може: остроумното бърборене, умните игри, романтиката и ухажването. Всичко започна да се срива. Мразех Ник, задето се изненада, когато си станах аз. Мразех го, задето не разбираше, че това трябва да приключи, задето наистина вярваше, че се е оженил за онова същество, за онова творение на въображението на милиони мастурбиращи мъже с изцапани със сперма пръсти, самозадоволени. Наистина изглеждаше смаян, когато го помолих да се вслуша в мен. Не можеше да повярва, че не ми е приятно да му духам, когато ме помоли, и да се обезкосмявам цялата отдолу. Че всъщност не ми е приятно, когато не се появява да пийнем с приятели. И онова налудничаво нещо, което написах в дневника си? Не ми трябват жалки сценарии, свързани с танцуващи маймунки, които да повтарям пред приятелите си, стига ми да го оставя да бъде такъв, какъвто е. Това бяха чисти глупости, идиотщините на готиното момиче. Не разбирам: ако позволиш на един мъж да отмени плановете ви или да откаже да прави неща за теб, губиш. Не получаваш каквото искаш. Съвсем ясно е. Да, той може и да е щастлив, може да ти казва, че си най-готиното момиче на света, но ти го казва, понеже нещата са станали така, както ги иска той. Твърди, че си готина, за да те заблуди! Така постъпват мъжете — опитват се да те убедят, че си готиното момиче, за да се подчиниш на желанията им. Както продавачът на коли казва: „Колко ще платиш за тази красавица?“, при положение че ти дори още не си се съгласил да я купиш. И онази ужасна фраза на мъжете: „Знам, че не би имала нищо против, ако аз…“. Напротив, имам против. Просто го кажи. Не отстъпвай, глупачке.

Ето защо трябваше да спре. Всеотдайността към Ник, усещането за безопасност с Ник, щастието с Ник ме накараха да проумея, че има една Истинска Ейми, че тя е много по-добра, по-интересна и по-сложна и предизвикателна от Готината Ейми. Обаче Ник искаше Готината Ейми. Можете ли да си представите — най-накрая разкривате своята истинска същност пред съпруга си, пред сродната си душа, а той не ви харесва? Ето така се появи омразата. Много съм размишлявала над това и според мен оттук се започна.

Бележки

[1] Надежда (англ.). — Б.пр.

[2] Ген. Шърман опустошава с войската си големи територии от южните щати по време на своя поход в края на Гражданската война между Севера и Юга. — Б.ред.