Джилиан Флин
Не казвай сбогом (40)

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от девет дни

Събудих се нервна, съсипана. Не бива да ме намерят тук, това си помислих — експлозия от думи като светкавица в съзнанието ми. Разследването не напредва достатъчно бързо, парите ми пък точно обратното — свършват бързо, а пеленгаторите на алчността на Джеф и Грета са щръкнали в готовност. И воня на риба. Има нещо у Джеф и онова наше надбягване до брега към увития в роклята ми колан с парите. Има и нещо в начина, по който Грета постоянно следи Шоуто на Елън Абът. Неспокойна съм. Или ме гони параноя? Звуча като Ейми от дневника: ще ме убие ли съпругът ми, или си въобразявам!? За пръв път наистина ми дожалява за нея.

Два пъти се обаждам на горещата линия, отворена за Ейми Дън, говоря с двама различни човека и давам различни сведения. Трудно ми е да преценя колко бързо ще се свържат с полицията — доброволците ми се сториха съвсем незаинтересувани. Отивам до библиотеката в мрачно настроение. Трябва просто да си събера нещата и да замина. Да почистя всичко с белина, да избърша отпечатъците от пръстите си отвсякъде, да изсмуча с прахосмукачката космите си. Да залича Ейми и да замина. Направя ли го, ще бъда в безопасност. Дори ако Грета и Джеф подозират коя съм, нищо не ме застрашава, докато не бъда физически заловена. Ейми Елиът Дън е като Йети — желана и митологична, а те двамата са озаркски мошеници, чийто несвързан разказ ще бъде тутакси отхвърлен като неблагонадежден. Ще замина още днес. Това решение вземам, докато влизам със сведена глава в студената и почти празна библиотека с трите незаети компютъра и влизам в Мрежата, за да проверя какво прави Ник напоследък. След бдението непрекъснато се въртят новини за него — едни и същи факти отново и отново, все по-шумно, но без никаква нова информация. Днес обаче има нещо различно. Написвам името на Ник в търсачката и блоговете направо полудяват, защото съпругът ми се е напил и е дал едно безумно интервю в някакъв бар на непознато момиче с малка портативна видеокамера. Боже, този глупак никога няма да се научи.

ПРИЗНАНИЕТО НА НИК ДЪН НА ВИДЕО!!!

ПИЯНСКИТЕ ИЗЯВЛЕНИЯ НА НИК ДЪН!!!

Сърцето ми подскача толкова високо, че мъжецът ми затреперва. Съпругът ми отново се е прецакал. Видеоматериалът се зарежда и ето го Ник. Очите му са сънени, каквито стават, когато е пиян, клепачите му са натежали, усмивката му е крива: той говори за мен и изглежда почти като човешко същество. Изглежда щастлив.

— Съпругата ми е най-готината жена, която познавам — казва. — Колко мъже могат да се похвалят с това? Ожених се за най-готиното момиче, което познавам.

Нещо трепва в корема ми. Не съм очаквала това. Едва не се усмихвам.

— Какво толкова й е готиното? — пита момичето извън кадър. Гласът й е писклив, по младежки ентусиазиран.

Ник се впуска да разказва за търсенето на съкровища — че ни било традиция, че аз винаги съм помнела смешните шеги, споделени само между нас двамата, че в момента търсенето на съкровища било единственото, което му останало от мен, затова трябвало да го довърши. Такава била мисията му.

— Днес сутринта стигнах до края — казва. Гласът му звучи прегракнало. Нали говори пред тълпата. Когато се прибере у дома, ще си направи гаргара с топла солена вода, както все го кара майка му. Ако аз си бях у дома, щеше да ме помоли да затопля малко вода и аз да му я приготвя, защото той никога не улучва нужното количество сол. — И осъзнах много неща. Знаете ли, тя е единственият човек на света, способен да ме изненада. Винаги знам какво ще кажат всички останали, понеже повтарят едно и също. Ние гледаме едни и същи телевизионни предавания, четем едни и същи неща, рециклираме всичко. Обаче Ейми… Тя е съвършена сама по себе си. Има огромна власт над мен.

— Къде е тя сега според теб, Ник?

Съпругът ми свежда очи към брачната си халка и я завърта два пъти.

— Добре ли си, Ник?

— Честно ли? Не. Разочаровах жена си във всичко. Толкова много неща сбърках. Просто се надявам да не е прекалено късно. За мен. За нас.

— Ти си на края на силите си. В емоционално отношение.

Ник поглежда право в камерата.

— Искам съпругата си. Иска ми се да беше тук сега. — Поема си дълбоко въздух. — Не ме бива много да изразявам чувствата си, знам го. Но я обичам. Горещо се надявам да е добре. Трябва да е добре. За толкова много неща имам да й се реванширам.

— За какво например?

Той се засмива — леко раздразнителен смях, който дори аз намирам за привлекателен. В по-добри времена го наричах „смях като от токшоу“: мимолетното свеждане на очите, почесването на ъгълчето на устната с палец, поемането на дъх през смях, до което всяка обаятелна филмова звезда прибягва непосредствено преди да разкаже някоя убийствена история.

— Не е ваша работа. — Усмихва се. — Просто имам да й се реванширам за много неща. Не бях съпругът, който трябваше да бъда. Преживяхме няколко трудни години и аз… просто не издържах. Престанах да се старая. Чувал съм да го повтарят хиляди пъти: ние просто престанахме да се стараем. Всеки знае, че това означава край на брака — така е по учебник. Аз обаче наистина спрях да се старая. Вината беше моя. Не бях мъжът, който трябваше да бъда.

Клепачите на Ник натежават, а дикцията му е толкова лоша, че носовият му изговор си проличава силно. Не просто си е пийнал — още едно питие, и ще се отреже напълно. Бузите му са порозовели от погълнатия алкохол. Връхчетата на пръстите ми пламват, припомняйки си колко топла ставаше кожата му след няколко питиета.

— Как бихте й се реванширали? — Камерата се заклаща за кратко, докато момичето взема питието си.

— Как ще й се реванширам. Най-напред ще я намеря и ще я доведа у дома. Главата си залагам. А после? Ще й осигурявам всичко, от което се нуждае. Отсега нататък. Защото стигнах до края в търсенето на съкровища и паднах на колене. Смирих се. Съпругата ми за пръв път ми показва нещата толкова ясно. Никога не съм бил толкова сигурен какво трябва да сторя.

— Ако в момента можехте да говорите с Ейми, какво щяхте да й кажете?

— Обичам те. Ще те намеря. Ще…

Познавам репликата на Даниъл Дей Луис от филма „Последният мохикан“: „Остани жива. Аз ще те намеря“. Ник не може да не опорочи искреността с кратко вметване от филмов диалог. Усещам го как едва се задържа на ръба. Но се възпира.

— Ще те обичам завинаги, Ейми.

Колко прочувствено. Колко нетипично за съпруга ми.

* * *

Трима ужасно дебели планинци на скутери ме делят от сутрешното ми кафе. Задниците им са провиснали отстрани на седалките, но въпреки това трябва да се натъпчат с поредния „Ег Макмъфин“. Има точно трима човека пред мен в „Макдоналдс“

Всъщност пет пари не давам. Проявявам ведро любопитство въпреки промяната в плана. Видеозаписът вече е плъзнал по мрежата и реакциите са учудващо положителни. Предпазливо оптимистични: Може би в крайна сметка този тип не е убил жена си. Това е буквално повсеместният рефрен. Защото когато Ник зареже предпазливостта и даде воля на някакви чувства, всичко е налице. Който гледа това видео, никога не би заподозрял, че той се преструва. Не става дума за стоически аматьорски театър. Съпругът ми ме обича: или поне ме е обичал снощи. Докато аз съм правела разни кроежи за съдбата му в тясното си бунгало, вонящо на мокри хавлии, той ме е обичал. Не е достатъчно. Съзнавам го, разбира се. Не мога да променя плана си. Обаче ме кара да се замисля.

* * *

Когато спирам колата пред бунгалото си, заварвам Дороти да чука на вратата. Косата й е мокра от пот и е зализана назад като на мошеник от Уолстрийт. Има навика да трие с пръст горната си устна и после да облизва потта, затова, когато се обръща към мен, е засмукала показалеца си като маслен кочан.

— Ето я и кръшкачката — казва.

Закъсняла съм с наема на бунгалото. С два дни. Направо ми иде да прихна: да закъснея с наема.

— Много съжалявам, Дороти. След десет минути ще ти донеса парите.

— Ще почакам, ако не възразяваш.

— Не съм сигурна дали ще остана. Може да се наложи веднага да тръгна.

— Въпреки това ми дължиш за два дни. Осемдесет долара, ако обичаш.

Влизам в бунгалото и свалям изтънелия колан с парите. Преброих ги сутринта върху леглото си, бавничко отделях всяка банкнота като на възбуждащ финансов стриптийз и изненадващият финал беше, че кой знае как, вече са ми останали само седем хиляди двеста четирийсет и девет долара. Много е скъпо да си жив.

Когато отварям вратата и подавам парите на Дороти (останали са ми седем хиляди сто петдесет и девет долара), забелязвам Грета и Джеф на верандата на Грета, откъдето наблюдават паричната трансакция. Като че ли стоят на верандата само и само да могат да ме следят по-добре. И двамата ми махват, здрасти миличка, и аз им махвам вяло в отговор. Затварям вратата и започвам да си събирам багажа. Странно е колко малко притежавам на този свят и колко много притежавах преди. Нямам бъркалка за яйца, нито супник. Имам чаршафи и кърпи, но нямам свястно одеяло. Имам и ножица, за да си подрязвам косата. Усмихвам се, понеже Ник нямаше ножица, когато заживяхме заедно. Нямаше ножица, нямаше ютия, нямаше телбод и си спомням, че го попитах как изобщо се смята за цивилизован човек, след като не притежава ножица, а той отговори, че не е цивилизован, естествено, вдигна ме на ръце, метна ме върху леглото и ми се нахвърли, а аз се засмях, понеже все още бях Готиното момиче. Засмях се, вместо да се замисля какво означава това.

Не бива да се жените за мъж, който няма хубава ножица. Така ви съветвам. Иначе ще се случат лоши неща.

Сгъвам и прибирам дрехите си в малка раничка — същите три комплекта дрехи, които купих и държах в подготвената за бягството кола преди един месец, за да не ми се налага да вземам нещо от вкъщи. Хвърлям вътре четката си за зъби, гребена, лосиона и така нататък. Отнема ми съвсем малко време.

Слагам си гумени ръкавици и избърсвам всичко. Вдигам сифоните, за да проверя отдолу за косми. Съмнявам се, че Джеф и Грета знаят коя съм, но ако е така, не желая да оставям доказателство и не спирам да си повтарям: Така ти се пада, задето се отпусна, така ти се пада, задето не мислиш непрекъснато, непрекъснато. Заслужаваш да те заловят, щом постъпваш толкова глупаво. А ако има твои косми на рецепцията, тогава какво… ако има твои отпечатъци в колата на Джеф или в кухнята на Грета, тогава какво… Как изобщо ти хрумна, че можеш да престанеш да се тревожиш! Представям си как полицията претърсва всички бунгала, не намира нищо, а после като на филм се появява кадър в близък план на един мой мишокестеняв косъм, плавал по бетонното дъно на басейна, докато чака подходящия момент да ме заклейми.

После мислите ми се насочват в друга посока: разбира се, че никой няма да ме потърси тук. Единственото, с което разполага полицията, е твърдението на няколко местни планинци, че са видели Ейми Елиът Дън в комплекс от евтини порутени бунгала насред пустошта. Дребни човечета, които искат да се почувстват по-значими, така ще решат полицаите.

Настойчиво почукване на вратата. Както чукат родителите, преди да отворят широко: аз командвам тук. Стоя насред стаята и се питам дали да отварям. Чук-чук-чук. Вече разбирам защо толкова много филми на ужасите прибягват до този похват — загадъчното почукване на вратата. Защото то има тежестта на кошмар. Не знаеш какво има отвън, но знаеш, че ще отвориш. Човек си мисли, каквото си помислих аз: лошите никога не чукат. Здрасти, скъпа, знаем, че си у дома, отвори!

Свалям гумените си ръкавици, отварям вратата и разбира се, се изправям срещу Джеф и Грета в сумрака, а оранжевата светлина от паркинга хвърля сенки по лицата им.

— Здравей, хубавице, може ли да влезем? — пита Джеф.

— Тъкмо идвах при вас — казвам, мъчейки се да звуча забързана, притеснена. — Заминавам довечера или през нощта. Обадиха ми се от вкъщи и трябва да се прибера.

— В Луизиана или в Савана? — пита Грета. С Джеф са си говорили за мен.

— Луизи…

— Няма значение — прекъсва ме Джеф. — Пусни ни да влезем за секунда да се сбогуваме.

Пристъпва към мен и аз се чудя дали да закрещя, или да затръшна вратата, но и двете няма да свършат работа. По-добре да се престоря, че всичко е наред, и да се надявам наистина да е така.

Грета затваря вратата и се обляга на нея, а Джеф отива в спалнята ми, после в кухничката и дърдори за времето. Отваря врати и шкафчета.

— Трябва да почистиш всичко, иначе Дороти ще ти задържи депозита — осведомява ме той. — Много е педантична. — Отваря хладилника и надниква в него и в камерата. — Не можеш да оставиш дори шише кетчуп. Това не го разбирам. Кетчупът не се разваля. — Отваря дрешника и повдига сгънатите там чаршафи от бунгалото, после ги разклаща. — Винаги, ама винаги разклащам чаршафите — осведомява ме той. — За да съм сигурен, че нещо не е останало между тях: чорап, бельо, каквото и да е.

Отворя чекмеджето на нощното ми шкафче, коленичи и се взира чак до дъното.

— Май си се справила добре — отбелязва, изправя се усмихнат и изтрива ръце в джинсите си. — Всичко си прибрала. — Оглежда ме от глава до пети и обратно: — Къде са, миличка?

— Кое?

— Парите ти — свива рамене той. — Не ме затруднявай. На нас двамата наистина ни трябват.

Зад мен Грета мълчи.

— Имам около двайсет долара.

— Лъжеш — срязва ме Джеф. — Плащаш за всичко в брой, дори наема. Когато играхме миниголф, плати в брой, а купчината пари, които криеш, изобщо не намалява. Така че дай ми ги, после изчезни и повече никога няма да се видим.

— Ще се обадя на полицията.

— Ами добре, обади се.

Джеф чака, скръстил ръце с палци върху мишниците.

— Очилата ти са фалшиви — отбелязва Грета. — Пробвах ги онзи ден на басейна, нямат диоптри.

Нищо не казвам, само я гледам и се надявам да се откаже. Двамата ми се струват достатъчно неспокойни, за да променят намерението си внезапно, да кажат, че само ме поднасят, после тримата да се засмеем с ясното съзнание, че това не е вярно, но единодушно да се преструваме.

— И косата ти — корените вече прораснаха и са руси, много по-красиви са от този цвят като на хамстер, дето си избрала. А прическата ти е ужасна, между другото — казва Грета. — Ти се криеш. Не знам дали от мъж или от нещо друго, но няма да се обадиш на полицията. Така че просто ни дай парите.

— Джеф ли те накара? — питам я.

— Аз го накарах.

Тръгвам към вратата, която Грета е препречила.

— Пусни ме да изляза.

— Дай ни парите.

Посягам към бравата, а Грета замахва, избутва ме до стената с ръка върху лицето ми, а с другата вдига роклята ми и дръпва колана с парите.

— Недей, Грета, сериозно ти говоря. Престани!

Горещата й потна длан е върху лицето и притиска носа ми, един от ноктите й дращи окото ми. После тя отново ме блъсва към стената, главата ми се удря, зъбете ми прехапват връхчето на езика. Цялата схватка е много безшумна.

Държа токата на колана си, но не виждам и не мога да се боря с Грета, окото ми сълзи силно и след малко тя успява да изтръгне колана, издран от ноктите ми. Блъска ме отново, дръпва ципа и мушва пръсти вътре.

— Мили боже! — възкликва. — Ама тук има… — брои — … повече от хиляда, две или три. Мили боже! Мамка му, момиче, банка ли си ограбила?

— Като нищо — обажда се Джеф. — Незаконно присвояване.

Ако беше на филм, на някой от филмите на Ник, щях да цапардосам Грета по носа, да я поваля окървавена и в несвяст на пода, после да фрасна със замах и Джеф, но истината е, че не умея да се бия, освен това те са двама и не си струва. Ще ги нападна, а те ще ме стискат за китките, докато се съпротивлявам като дете, или здравата ще се ядосат и ще ме спукат от бой. Досега никой не ме е удрял. Страх ме е да не ме наранят.

— Нали щеше да звъниш в полицията? Хайде де, обади се — подканя ме Джеф.

— Майната ти — прошепвам.

— Съжалявам — казва Грета. — Отсега нататък да внимаваш повече, ясно? Не бива да си личи, че си момиче, което пътува самичко и се крие.

— Ще се оправиш — уверява ме Джеф и ме потупва по ръката на излизане.

Върху нощното шкафче имам две монети: от двайсет и пет и от десет цента. Всичките ми пари на този свят.