Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Любовта е несекваща изменчивост: в нея се преплитат лъжи, омраза, дори убийство. Тя е неизбежното разцъфване на противоположностите, великолепна роза с лек мирис на кръв.

Пиер Корней, „Илюзията“

Първа част
Момче изгубва момиче

Ник Дън

Изчезнала от седем дни

Замисля ли се за жена си, винаги си представям главата й. Формата, оттам тръгвам. Когато я зърнах за пръв път, най-напред забелязах тила й и в извивките му открих нещо прелестно. Приличаше на лъскав твърд царевичен кочан или на речна вкаменелост. Тя имаше изящна глава, както би се изразил някой от викторианско време. Човек лесно си представяше формата на черепа.

Навсякъде бих познал главата й.

И онова, което е вътре. За него също си мисля — за ума й. За мозъка, за всички онези гънки, за мислите й, които се стрелкат напред-назад през гънките като обезумели пъргави гъсенички. Детински си представям, че отварям черепа й, развивам масурите на мозъка и го проучвам, опитвайки се да уловя и да стисна мислите й. За какво си мислиш, Ейми? Въпросът, който съм задавал многократно по време на брака ни, макар и негласно, макар и не на човека, който би могъл да отговори. Допускам, че подобни въпроси надвисват като буреносни облаци над всеки брак. За какво си мислиш? Как се чувстваш? Кой си ти? Какво си причинихме взаимно? Какво ще правим?

* * *

Очите ми се отвориха точно в шест сутринта. Не беше птиче потрепване на клепачите, не беше нежно примигване към пълната осъзнатост. Събудих се механично. С призрачно потракване сякаш от клепачите на кукла на вентролог — светът беше черен, а после изведнъж: време е за шоу! Часовникът показваше 6:00 — точно срещу лицето ми, първото нещо пред погледа ми. Почувствах се различно. Рядко се събуждах на кръгъл час. Обикновено ставам в по-нащърбени часове: 8:43, 11:51, 9:26. В живота ми нямаше будилници.

Точно в този момент, 6:00, слънцето се изкатери над короните на дъбовете и прояви пълната си лятна същност на разгневено божество. Отражението му проблесна по реката към къщата ни — дълъг и сияен пръст, който сочеше към мен през рехавите пердета на спалнята. Обвинително: Забелязан си. Ще бъдеш забелязан. Повъртях се в леглото, нюйоркското ни легло в новата ни къща, която все още наричахме „новата къща“, макар че живеехме там вече две години. Къща под наем на брега на река Мисисипи, типична за новобогаташко предградие, къща, за каквато си мечтаех като дете от квартала с домовете на различни нива и овехтели килими. Къща, която тутакси ти се струва позната: най-общо внушителна, непредизвикателна, нова, нова, нова къща, която съпругата ми би възненавидяла — и наистина ненавиждаше.

Да си извадя ли душата, преди да вляза вътре? Първата й реплика, щом пристигна. Беше компромисно решение: Ейми настояваше да живеем под наем, не да купуваме в родното ми градче в Мисури, понеже твърдо се надяваше, че няма да се задържим там дълго. Само че единствените къщи под наем бяха струпани в този провалил се строителен комплекс: миниатюрен призрак на градче от къщи, собственост на банката, съсипани от рецесията и обезценени, квартал, който бе затворил врати още преди да ги отвори. Беше компромис, обаче Ейми не го възприемаше така, ни най-малко. За нея това бе наказателен каприз от моя страна, злобно и себично завъртане на ножа. Да я замъкна като пещерен човек в град, който агресивно е отбягвала, и да я принудя да живее в къща, която преди би превърнала в обект на присмеха си. Е, може би не е компромисно решение, ако само единият от двамата го смята за такова, но нашите компромиси си бяха такива. Един от нас винаги се сърдеше. Обикновено Ейми.

Не винете мен за това недоволство. Недоволството Мисури. Обвинявайте икономиката, лошия късмет, моите родители, вашите родители, интернет, хората, които използват интернет. Преди бях писател. Пишех за телевизията и киното, пишех книги. Навремето, когато хората четяха неща на хартия, когато всички се интересуваха какво мисля. Пристигнах в Ню Йорк в края на 90-те години, последното издихание на славните дни, макар че тогава още никой не го знаеше. Ню Йорк гъмжеше от писатели, от истински писатели, защото там имаше списания, истински списания, безброй. Това беше във времето, когато интернет все още беше като екзотичен домашен любимец, когото държиш в ъгъла на издателския свят — подхвърляш му нещо за ядене, гледаш го как танцува на късичката си каишка: о, какъв сладур, със сигурност няма да ни убие през нощта. Помислете само: беше времето, когато току-що завършили колежа младежи идваха в Ню Йорк и им плащаха, за да пишат. Нямахме представа, че се захващаме с професия, която след едно десетилетие ще изчезне.

Единайсет години имах работа, после изведнъж вече нямах. Из цялата страна започнаха да затварят списания, повалени от внезапно плъзналата зараза на икономическия провал. Свършено беше с писателите (такива като мен: амбициозни романисти, вглъбени мислители, хора, чийто мозък не щрака достатъчно бързо, за да водят блогове, да дават линкове или да пишат в туитър, в основни линии стари и упорити самохвалци). Приличахме на дамски шапкари или на производители на камшици за кочияши: минало ни беше времето. Три месеца след като ме уволниха, Ейми също изгуби работата си. (Сега усещам как тя наднича над рамото ми, как се усмихва насмешливо на времето, когато обсъждах кариерата и личното си нещастие, а нейните преживявания отхвърлях само с едно изречение. Типично за мен, така би казала тя. Такъв си е Ник… Все това повтаряше. Такъв си е Ник… и каквото и да следваше, какъвто и точно да бях, все беше лошо.) Ние бяхме двама безработни зрели хора: седмици наред се мотаехме по чорапи и пижами из хола, не обръщахме внимание на бъдещето, разхвърляхме неотворени писма по масите и канапетата, ядяхме сладолед в десет сутринта и дремвахме продължително следобед.

Не щеш ли, един ден звънна телефонът. Обаждаше се близначката ми. Марго се върна у дома след уволнението си година по-рано — винаги беше една крачка пред мен, дори в злополучието. Обаждаше се от добрия стар Норт Картидж, Мисури, от къщата, в която бяхме отраснали, и докато слушах гласа й, си я представях десетгодишна, с коса като тъмно кепе и гащеризон с къси крачоли, седнала на верандата на баба и дядо с отпуснато като стара възглавница тяло и потопила във водата кльощавите си крачета — наблюдаваше как реката тече над белите й като риби стъпала невероятно съсредоточено, напълно вглъбена в себе си още от малка.

Гласът на Го беше топъл и къдрав, въпреки че новините бяха студени. Нашата несломима майка умираше. Баща ни почти си беше отишъл — неговият (зъл) ум и неговото (нещастно) сърце бяха помътени и криволичеха към зейналата сива бездна на отвъдното. Изглежда обаче майка ни щеше да го изпревари. С около шест месеца, може би година. Го беше ходила сама да се види с лекаря, старателно си беше водила бележки с немарлив почерк и хълцайки, се мъчеше да разчете какво е записала. Дати и дози.

— По дяволите, нямам представа какво пише тук, дали не е деветка? Смислено ли ти се струва? — попита тя и аз я прекъснах. Предоставяше ми се задача — като плод върху протегнатата длан на сестра ми. Едва не се разплаках от облекчение.

— Ще се върна, Го. Ще се преместим у дома. Не трябва да се справяш с всичко сама.

Тя не ми повярва. Чувах дишането й отсреща.

— Сериозно говоря, Го. Защо не? Тук нямам нищо.

Дълга въздишка.

— Ами Ейми?

Не се замислих много-много по този въпрос. Просто си представях, че ще опаковам нюйоркската си съпруга с нейните нюйоркски интереси и нюйоркска гордост и ще я откъсна от нюйоркските й родители, че ще оставим зад гърба си забързания и вълнуващо футуристичен Манхатън, ще я пренеса в малко градче на брега на Мисури и всичко ще бъде наред.

Тогава още не разбирах колко глупаво, колко оптимистично и, да, колко себично разсъждавах. И до какво нещастие ще доведе това.

— Ейми ще бъде добре. Ейми… — Тук трябваше да кажа: „Ейми обича мама“, но не можех да кажа на Го, че Ейми обича нашата майка, понеже след толкова много време Ейми почти не я познаваше. Няколкото техни срещи бяха озадачили и двете. Дни наред след тях Ейми анализираше разговорите — „и какво искаше да каже с…“ — като че ли майка ми беше някаква примитивна селянка, пристигнала от племето си в тундрата с няколко къса сурово месо и шепа копчета, за да ги размени за нещо, което Ейми дори не предлагаше за продан.

Ейми не искаше да опознае семейството ми, не искаше да види родното ми място, а аз, кой знае защо, реших, че е добра идея да се преместим там.

* * *

Сутрешният ми дъх затопли възглавницата и аз мислено смених темата. Не беше време за съмнения или съжаления, а за действия. Долу чувах излязъл от дълго забвение шум — Ейми приготвяше закуска. Хлопането на дървени шкафове (бум-бум), тракането на стъклени и метални съдове (трак-трак), разместването и подреждането на метални тенджери и тигани (дрън-дрън)! Свиреше цял кулинарен оркестър, вихрено и шумно устремен към финала, а тиганът за палачинки се удари в пода, търкулна се и се блъсна в стената с цимбален трясък. Твореше се нещо чутовно, вероятно френски палачинки, защото те са специални, а днес Ейми би искала да сготви нещо специално.

Беше петата ни годишнина.

Отидох бос до стълбите и се ослушах, заровил палци в плюшения мокет (който тя принципно ненавиждаше), опитвайки се да преценя дали съм готов да отида при жена си. Ейми беше в кухнята и не подозираше за колебанията ми. Тананикаше си нещо меланхолично и познато. Наострих уши — някаква фолк песен, приспивна мелодия? — и в този миг осъзнах, че е темата от филма „Военнополева болница“. Самоубийството е безболезнено. Заслизах по стълбите.

Застанах на прага, наблюдавайки жена си. Русата й коса с цвят на жълто масло беше вдигната, конската й опашка се полюшваше весело като въженце за скачане, а тя разсеяно смучеше изгореното връхче на пръста си и си тананикаше. Тихичко, понеже притежаваше несравнимо умение да обърква текстовете на песните. Веднъж, още докато бяхме гаджета, по радиото пуснаха песен на Фил Колинс: „Невидимо докосва тя“, а вместо това Ейми пееше: „Навреме му подава шапката“. Когато я попитах никога ли не се усъмнява — поне мъничко, евентуално, смътно — дали текстът й е верен, тя отговори, че според нея жената от песента обича истински мъжа, защото нежно му подава шапката. Знам, че в този момент я харесах, истински я харесах — момичето, което имаше обяснение за всичко.

Има нещо притеснително в това да си припомниш мил спомен, а сърцето ти да остане студено. Ейми погледна към цвърчащата в тигана палачинка и близна нещо от китката си. Изглеждаше победоносна, така присъщо на една съпруга. Ако я притиснех в обятията си, щеше да ухае на горски плодове и на пудра захар. Когато ме забеляза да я наблюдавам по мърляви боксерки и с чорлава коса, тя се облегна на кухненския плот и каза:

— Здравей, красавецо.

В гърлото ми се надигна жлъчен ужас. „Добре, давай“, казах си.

* * *

Много закъснях за работа. Двамата със сестра ми направихме голяма глупост, когато се върнах у дома. Осъществихме нещо, за което открай време говорехме. Отворихме бар. Заехме пари от Ейми, осемдесет хиляди долара, които някога бяха нищо за нея, но после станаха всичко. Заклех се да й ги върна с лихвите. Нямаше да се превръщам в съпруг, който взема пари назаем от жена си — усещах как татко свива устни само при мисълта за такова нещо. Е, хора всякакви — гласеше най-осъдителната му фраза, чиято втора част оставаше недоизречена: — А ти си от онези, които не харесвам.

Решението обаче наистина беше практично, умен делови ход. Двамата с Ейми се нуждаехме от нова работа — тази щеше да е моята. И тя щеше да си избере нещо някой ден — или пък не — а междувременно щяхме да имаме доходи, осигурени с последните остатъци от попечителския й фонд. Подобно на грамадната къща, която бях наел, барът имаше символична роля в детските ми спомени — беше място, където ходят само възрастни и правят там каквото правят възрастните. Може би затова толкова настоявах да го купя, след като ми бе отнета прехраната. Като напомняне, че аз в крайна сметка съм възрастен и зрял човек, полезно човешко същество, нищо че съм изгубил работата, която ме превърна в такъв. Нямаше отново да допусна същата грешка: многобройните някога орди от автори за списанията щяха да си останат бракувани: от интернет, рецесията, американската читателска публика, която предпочита да гледа телевизия, да играе видеоигри или да осведомява електронно приятелите си за неща като „Дъждът е гаден!“. Само че никое електронно устройство не може да ти поднесе чаша бърбън в топъл ден в прохладен полутъмен бар. Светът винаги ще се нуждае от питие.

Барът ни е ъглов и се отличава с хаотична и разпокъсана естетика. Най-хубавото в него е масивният викториански бар в дъното с гравирани в дървото драконови глави и ангелски лица — пищна дърворезба в тази скапана епоха на пластмасата. Останалата част от помещението всъщност е жалка и е нещо като изложение на най-долнопробните представители на дизайна от всяко десетилетие: покрит с линолеум под от времето на Айзенхауер с извити нагоре ъгълчета като изгоряла препечена филийка, съмнителна дървена ламперия по стените като декор на домашно порно от 70-те години, халогенни лампи на пода — случайна лепта към спалното в пансиона ми от 90-те години. Цялостното впечатление е учудващо уютно — прилича не толкова на бар, колкото на нечия приятно занемарена съборетина. И приветлива: имаме общ паркинг с местната зала за боулинг и когато някой отвори широко нашата врата, тракането на кеглите аплодира влизането на клиента.

Кръстихме бара „Бар“.

— Хората ще решат, че е плод на ирония, а не на творческа немощ — разсъди сестра ми.

Да, мислехме се за умни нюйоркчани — въобразяваме си, че името е шега, която никой всъщност няма да схване, не и като нас. Не в смисъл на метапроумяване. Представяхме си как местните бърчат нос: „Защо сте го кръстили «Бар»?“. Обаче първият ни клиент, жена с прошарена коса, очила с бифокални стъкла и розов анцуг, заяви:

— Името ми харесва. Като в „Закуска в Тифани“, където котката на Одри Хепбърн се казваше Котка.

След този случай чувството ни за превъзходство намаля, което беше добре.

Спрях на паркинга и изчаках от залата за боулинг да се разнесе тракането на кеглите — благодаря ви, благодаря ви, приятели — после излязох от колата. Полюбувах се на околността, все още не ми беше омръзнала питомната гледка: четвъртитата поща от светли тухли от отсрещната страна на улицата (вече затворена в събота), непретенциозната бежова офис сграда по-надолу (вече затворена и точка). Изобщо не лъхаше на благоденствие. По дяволите, не беше дори оригинално, понеже имаше два града Картидж — нашият формално е Северен Картидж, все едно е град близнак, а всъщност е на стотици километри от другия и е по-малък от него: чудато градче от 50-те години, раздуло се до средно голямо предградие и кръстило това прогрес. Тук обаче беше отраснала майка ми, тук беше отгледала мен и Го. Не беше което и да е скучно предградие, имаше си история. Поне моята история.

Докато вървях към бара по обраслия с плевели паркинг, погледнах надолу по пътя и видях реката. Ето това ми харесваше в градчето открай време — не сме безопасно построени на някой склон, който гледа към Мисисипи, ние сме на самия бряг на реката. Можех да изляза на улицата, да се спусна около метър и да се озова на път за Тенеси. По всяка сграда в центъра на града има черти, отбелязващи нивото на реката по време на наводненията през шейсет и първа, седемдесет и пета, осемдесет и четвърта, деветдесет и трета, две и седма, две и осма, две и единайсета година. И така нататък.

В момента реката не беше придошла, но се движеше напрегнато, на силни и провлечени течения. Покрай нея се движеше дълга колона мъже, заболи поглед в краката си, с напрегнати рамене, упорито запътили се наникъде. Както ги зяпах, един ненадейно вдигна поглед, но лицето му остана в сянка — черен овал. Извърна се.

Обзе ме внезапна и силна нужда да вляза вътре. Не бях извървял и двайсет крачки, а по шията ми бяха избили капки пот — слънцето все още беше гневно око на небето. Забелязан си.

Коремът ми се сви и ускорих ход. Нуждаех се от питие.