Джилиан Флин
Не казвай сбогом (33)

Ник Дън

Изчезнала от осем дни

Трябваше да се обадя на Танър, на своя чисто нов адвокат, да го събудя и да изрека думите, които ще го накарат да съжали, че е взел парите ми: „Мисля, че съпругата ми ме топи“. Не виждах лицето му, но си го представях — как завърта очи, гримасата, изтощението на човек, който не чува нищо, но си изкарва прехраната с лъжи.

— Е — каза той най-накрая след продължителна пауза, — пристигам там утре сутринта и ще оправим нещата… всичко на масата… А междувременно ти се дръж, ясно? Легни да се наспиш и се дръж.

Го изпи две хапчета за сън и ме остави малко след един през нощта, а аз буквално се държах — гневна топка на дивана. Будувах цяла нощ, ставах от време на време да изляза навън и да вперя гневен поглед в бараката, вдигнал ръце на кръста, все едно имам насреща си хищник, когото да уплаша. Не съм сигурен какво си въобразявах, че ще постигна, но просто не можех да се спра. Успявах да поседя най-много десет минути, после излизах навън и впервах поглед в бараката.

Тъкмо влизах вътре в три през нощта, когато почукване разтърси задната врата. Мили боже! Ченгетата щяха да минат отпред, нали така, а репортерите още не бяха надушили къщата на Го (това щеше да се промени след броени дни, дори часове). Стоях притеснен и нерешителен в дневната, когато тропотът се поднови, този път по-силен, и аз изругах тихо и се помъчих да се ядосам, а не да се плаша. Оправи тази работа, Дън!

Отворих вратата със замах. Беше Анди. Проклетата Анди, красива като картинка, издокарана специално за повода, все още непроумяваща, че ще надене примката право на шията ми.

Дръпнах я вътре и тя впери поглед в ръката ми, вкопчена в нейната.

— Ще наденеш примката на шията ми, Анди.

— Дойдох на задната врата — отговори тя. Когато я измерих с гневен поглед, не се извини, остана непоколебима. Буквално видях как чертите й се втвърдиха. — Трябва да говоря с теб, Ник. Казах ти. Казах ти, че трябва да те виждам, да говоря с теб всеки ден, а ти изчезна. Телефонът ме препраща направо към гласовата поща.

— Не ти се обаждам, понеже не мога да говоря, Анди. Боже, бях в Ню Йорк да си наема адвокат. Ще пристигне след броени часове.

— Наел си си адвокат. С това ли беше толкова зает, че не можа да ми отделиш десет секунди?

Идеше ми да я зашлевя. Поех си въздух. Трябваше да прекъсна всичко с Анди. Не само заради предупреждението на Танър. Съпругата ми ме познаваше: знаеше, че съм готов почти на всичко, само и само да избегна сблъсък. Ейми разчиташе да проявя глупост, да продължа още малко връзката си и накрая да бъда заловен. Това трябваше да свърши. Само че трябваше да го направя идеално. Да убедя Анди, че така е редно.

— Всъщност той ми даде много важен съвет — подех. — Съвет, който не мога да пренебрегна.

— Добре. Дали не е да престанеш да се държиш с мен като такъв задник?

Усетих как гневът ми се надига, че разговорът ни се превръща в подобие на караница между гимназисти. Трийсет и пет годишен мъж в най-тежката нощ от живота си, а се джафка с някакво ядосано момиченце. Разтърсих я силно и миниатюрна капчица пот капна на долната й устна.

— Аз… Проумей го, Анди. Това не е шега. Това е животът ми.

— Аз просто… се нуждая от теб — каза тя и сведе очи към ръцете си. — Знам, че постоянно го повтарям, но е така. Не мога да го направя, Ник. Не мога да продължавам така. Разпадам се. Непрекъснато съм ужасно уплашена.

Тя била уплашена. Представих си, че полицията пристига в този момент и ме заварва с момичето, с което съм бил през проклетата сутрин, когато е изчезнала жена ми. Аз я потърсих онзи ден — не бях ходил в апартамента й след първата нощ, но онази сутрин отидох право там, понеже сърцето ми от часове туптеше в ушите, докато се опитвах да изрека пред Ейми думите: „Искам развод. Влюбен съм в друга. Трябва да сложим точка. Не мога да се преструвам, че те обичам, не мога да направя тази история с годишнината — би било много по-нередно, отколкото самата изневяра“. (Да, знам — спорно е.) Но докато все още събирах смелост, Ейми ме изпревари с речта си, че още ме обича (лъжлива кучка!), и аз не събрах смелост. Почувствах се като върховен лъжец и страхливец и по силата на прословутия омагьосан кръг изпитах нужда от Анди, за да се почувствам по-добре.

Само че Анди вече не можеше да успокоява нервите ми. Тъкмо обратното.

Тя и в момента се прилепваше към мен, все едно нищо не се е случило.

— Виж, Анди — казах, въздъхнах дълбоко и не я поканих да седне, а я задържах на вратата. — Ти си много специален човек за мен. Справяш се удивително с цялата история.

Направи така, че да събудиш у нея загриженост за безопасността си.

— Аз… — поде тя с треперещ глас, — много ми е мъчно за Ейми. Това е чиста лудост. Не знам изобщо дали имам право да тъгувам за нея или да се притеснявам. А освен че ми е мъчно, се чувствам и виновна. — Тя облегна глава на гърдите ми. Аз се отдръпнах, задържах я на една ръка разстояние, за да я накарам да ме погледне.

— Е, това поне можем да оправим. Трябва да го оправим — казах, използвайки точните думи на Танър.

— Трябва да отидем в полицията — каза тя. — Аз съм твоето алиби за онази сутрин, трябва само да им кажем.

— Ти си моето алиби за около един час през онази сутрин. Никой не е виждал, нито е чувал Ейми след един часа на обяд. Полицаите могат да твърдят, че съм я убил, преди да се видя с теб.

— Това е отвратително.

Свих рамене. За секунда се зачудих дали да не й разкажа за Ейми — съпругата ми ме е натопила — но бързо прогоних тази мисъл. Анди не беше способна да играе играта на нивото на Ейми. Щеше да ми тежи на шията като воденичен камък. Отново положих ръце върху нейните и подех речта си:

— Виж, Анди, и двамата се намираме под огромен стрес, който до голяма степен се дължи на чувството ни за вина. Освен това, Анди, ние с теб сме свестни хора. Изпитваме влечение един към друг, струва ми се, понеже споделяме еднакви ценности. Да се отнасяме правилно с хората, да постъпваме правилно. А в момента и двамата знаем, че не постъпваме правилно.

Изражението й се промени — съкрушената обнадежденост, мокрите очи, нежното докосване изчезнаха и по лицето й потрепна нещо странно, сякаш някой спусна сенник, сякаш падна тъмна сянка.

— Трябва да сложим точка, Анди. Мисля, че и двамата го осъзнаваме. Много е трудно, но така е редно. Мисля, че точно този съвет бихме си дали, ако разсъждавахме трезво. Колкото и да те обичам, още съм женен за Ейми. Трябва да постъпя правилно.

— И ако я намерят? — Не каза жива или мъртва.

— Тогава ще го обсъждаме.

— Тогава ли! Ами дотогава?

Безпомощно свих рамене — дотогава нищо.

— Какво, Ник? Дотогава трябва да се разкарам, така ли?

— Много грозно казано.

— Но това имаше предвид — подсмихна се тя.

— Съжалявам, Анди. Не мисля, че в момента е редно да съм с теб. Опасно е за теб, опасно е и за мен. Тормози съвестта ми. Просто така се чувствам.

— Нима? А знаеш ли как се чувствам аз? — От очите й рукнаха сълзи. — Чувствам се като тъпа колежанка, която си започнал да чукаш, понеже си отегчен от жена си, и това ти е било невероятно удобно. Прибираше се у дома при Ейми, вечеряше с нея, играеше си с малкия си бар, купен с нейните пари, а после се отбиваше при мен и се изпразваше между гърдите ми, горкичкият, понеже злобната ти жена никога не би ти позволила да го направиш.

— Анди, знаеш, че не е…

— Ти си задник. Що за човек си ти?

— Анди, моля те. — Овладей положението, Ник. — Мисля, че тъй като не си имала възможност да поговориш за тези неща, в съзнанието ти всичко се е пораздуло, станало е малко по-…

— Майната ти. Мислиш ме за тъпо хлапе, за жалка студентка, с която можеш да се разпореждаш? Останах до теб в цялата тази история, докато всички повтаряха, че може да си убиец, а щом ти припари под задника… Не, не. Не ми говори за съвест, за приличие, за вина и за това, че искаш да постъпиш правилно. Разбираш ли? Понеже си един страхлив и себичен боклук.

Тя се запъти към вратата, ридаейки, вдишвайки големи глътки влажен въздух и издишвайки стенания, а аз се помъчих да я спра, да я стисна за ръцете.

— Анди, не исках да…

— Не ме докосвай! Не ме докосвай!

Тръгна към задната врата и аз си представих какво ще се случи, понеже омразата и объркването струяха от нея като топла вълна… Знаех, че ще отвори бутилка вино, може би две, после ще разкаже на приятелка или на майка си и накрая новината щеше да се разпространи като инфекция.

Застанах пред нея и й препречих пътя към вратата — Анди, моля те — тя се пресегна да ме зашлеви, аз стиснах ръката й за секунда, колкото да се предпазя, а после ръцете ни заедно започнаха да се вдигат нагоре-надолу като побъркани партньори в танц.

— Пусни ме, Ник, иначе кълна се…

— Остани само още минутка, послушай ме…

— Пусни ме!

Приближи лице към моето, като че ли се канеше да ме целуне. Ухапа ме. Дръпнах се назад, а тя се стрелна към вратата.