Джилиан Флин
Не казвай сбогом (14)

Ейми Елиът Дън

15 септември 2010 г.

Пиша някъде в Пенсилвания. Югозападният край. Мотел до магистралата. Стаята ни гледа към паркинг и ако надникна зад твърдите бежови завеси, ще видя как хората се тълпят под флуоресцентното осветление. Мястото е такова, че тук винаги се тълпят хора. Емоциите ми отново се колебаят. Случи се твърде много и твърде бързо и сега съм в Югозападна Пенсилвания, а съпругът ми предизвикателно спи насред пакетчета чипс и бонбони, които купи от автомата в коридора. Вечерта. Сърди ми се, че не се включих в забавлението. Мислех, че съм се преструвала убедително — ура, ново приключение! — но явно не е така.

Сега, като се замисля, сякаш чакахме нещо да се случи. Като че ли двамата с Ник седяхме в огромен звукоизолиран буркан, а после капакът падна — и хоп — вече имаше какво да правим.

Преди две седмици се намирахме в обичайното си за безработни хора състояние: полуоблечени и ужасно отегчени, се готвехме да закусим мълчаливо и да прочетем целия вестник — сега четем дори притурката за автомобили.

В десет часа мобилният телефон на Ник звънна и по гласа му познах, че е Го. Когато говори с нея, звучи въодушевен, момчешки. С мен никога не говори така. Отиде в спалнята, затвори вратата и ме остави с две току-що приготвени яйца по бенедиктински в чиниите. Оставих неговото на масата и седнах отсреща, чудейки се дали да го чакам, за да се нахраня. На негово място щях да му дам знак да яде или да вдигна пръст — почакай ме минутка. Щях да забележа, че другият човек, съпругът ми, е излязъл от кухнята с чинии с яйца. Неприятно ми беше да си мисля това. Защото скоро зад вратата щях да чуя притеснено мърморене, разстроени възклицания и нежни уверения и да започна да се питам дали Го няма някакви проблеми с момче у дома. Го е късала много пъти. Дори при разделите, които са предизвикани от самата нея, се налага Ник дълго да й гука и да й държи ръката.

Затова си лепнах обичайното изражение „горката Го“, когато Ник се появи, а яйцата вече бяха твърди в чиниите, но в мига, в който го погледнах, разбрах, че не става дума за обичайните проблеми на Го.

— Майка ми — каза той и седна. — По дяволите! Майка ми има рак. Четвърти стадий, разпространил се е в костите и черния дроб. А това е лошо, това е…

Зарови лице в ръцете си, а аз се приближих и обгърнах раменете му с ръка. Когато вдига поглед, очите му бяха сухи. Спокойни. Никога не бях виждала съпруга си да плаче.

— Това е твърде много за Го след баща ми и неговия алцхаймер.

— Алцхаймер ли? Откога?

— Ами… от известно време. Отначало мислеха, че е някаква ранна деменция. Но е нещо повече, по-зле е.

Веднага си казах, че явно нещо не е наред с нас, нещо непоправимо може би, след като съпругът ми не ми е казал. Понякога ми се струва, че това е някаква негова лична игра — че провежда необявено съревнование по непроницаемост.

— Защо не си ми казал?

— Не обичам много да говоря за баща си.

— Но все пак…

— Ейми, моля те. — Изражението му показа, че се държа неразумно, при това беше толкова сигурен, че започнах да се чудя дали наистина не съм неразумна. — И сега това. Го казва, че мама се нуждае от химиотерапия, че после ще бъде много-много зле. Ще й трябва помощ.

— Не трябва ли да започнем да търсим човек, който да се грижи за нея у дома? Медицинска сестра?

— Застраховката й не го позволява.

Гледаше ме, скръстил ръце, и знаех какво ме предизвиква да направя — да предложа да платим, а ние не можехме да платим, понеже бях дала парите на родителите си.

— Добре тогава, скъпи, какво искаш да направим? — попитах.

Стояхме един срещу друг — като в сблъсък, за който не сме осведомени. Протегнах се да го докосна, а той само погледна ръката ми.

— Трябва да се пренесем там — впери в мен гневните си широко отворени очи. Махна с пръсти, като че иска да се отърве от нещо лепкаво. — Ще поживеем там година-две и ще постъпим както трябва. Нямаме работа, нямаме пари, нищо не ни задържа тук. Дори ти трябва да го признаеш.

— Дори аз трябва? — Вече се съпротивлявах. Усетих прилив на гняв, но го преглътнах.

— Така ще постъпим. Ще постъпим правилно. Поне веднъж ще помогнем на моите родители.

Разбира се, че така трябваше да направим, и разбира се, че ако не ми беше представил проблема толкова враждебно, и аз щях да кажа същото. Той обаче дойде при мен едва ли не вече настроен, че самата аз съм проблемът, който трябва да бъде решен. Че аз съм неприятното гласче, което трябва да бъде заглушено.

Съпругът ми беше най-лоялният човек на планетата, докато… вече не е. Виждала съм как очите му буквално потъмняват, когато се почувства предаден от приятел, дори да е скъп и отдавнашен приятел. И никога повече не споменава този приятел. После той ме изгледа като ненужен товар. Смразих се от този поглед.

* * *

И така, решено е, бързо и без почти никакво обсъждане: напускаме Ню Йорк. Заминаваме за Мисури. За някаква къща в Мисури, до реката, където ще живеем. Направо е сюрреалистично, а аз не злоупотребявам с тази дума.

Знам, че всичко ще бъде наред. Просто не съм си го представяла така. Когато си представях живота си. Не че е лошо, просто… Ако ми дадете един милион възможности да отгатна как би се стекъл животът ми, пак нямаше да позная. Намирам това за плашещо.

Събирането на багажа е минитрагедия: Ник, решителен и виновен, със стиснати устни, приготвя всичко, без да ме поглежда. Камионът стои часове наред, задръства движението на тясната ни уличка и мига с аварийните си светлини — опасност, опасност, опасност — докато Ник снове нагоре-надолу по стълбите, конвейер от един човек, и пренася кашони с книги и кухненски принадлежности, столове, масички. Ще вземем старинния си диван — широкия ни стар „Честърфийлд“, който татко нарича домашния ни любимец, понеже много си го обичаме. Него опаковаме последен — потна и неудобна задача за двама човека. Свалянето на тази огромна чудесия долу (Чакай, трябва да си почина. Повдигни отдясно. Чакай, много бързаш. Внимавай, пръстите ми, пръстите ми!) ще бъде нещо като твърде необходимо упражнение по тийм билдинг. След дивана отиваме да си вземем нещо за обяд от деликатесния магазин зад ъгъла, сандвичи с бейгъл^[1] за из път. Студена сода.

Ник ми позволява да взема дивана, но другите ни обемисти вещи остават тук. Един негов приятел ще наследи леглото, ще дойде по-късно в празния ни дом, където ще са останали само кабели и прах — и ще вземе леглото ни, а после ще си живее нюйоркския живот в нашето нюйоркско легло, ще яде китайска храна посред нощ и ще прави мързелив секс с презерватив с момичета с мръснишки речник от пиар отдела. (В дома ни ще се настани шумна двойка, съпрузи адвокати, които са безсрамно и нагло възторжени от превъзходната сделка, която правят. Мразя ги.)

Пренасям по едно нещо на всеки четири, които Ник смъква с пуфтене. Движа се бавно, тътрузя крака, все едно ме болят костите и ме е обзело трескаво слабосилие. Всичко ме боли. Той хвърчи покрай мен, качва се и слиза, поглежда ме намусено, пита рязко „Добре ли си?“ и отминава, преди да съм отговорила, а аз оставам със зяпнала уста анимационна героиня с черна дупка вместо уста. Не съм добре. Ще бъда добре, но в момента не съм добре. Искам съпругът ми да ме прегърне, да ме утеши, да ме поглези поне мъничко. Само за секунда.

Ник се суети с кашоните отзад в камиона. Гордее се колко хубаво пакетира. Той зарежда (зареждаше) миялната машина, той подреждаше куфарите ни за почивките. Но към три часа става ясно, че сме подарили или продали твърде много свои вещи. Огромната каросерия на камиона е само наполовина пълна. Това е единственият ми повод за задоволство през този ден — онова горещо и подло задоволство в стомаха, което усещаш като топче живак. „Добре — мисля си — добре.“

— Можем да вземем леглото, ако наистина искаш — казва Ник, зареял поглед покрай мен надолу по улицата. — Има достатъчно място.

— Не, ти го обеща на Уоли, той трябва да го вземе — отговарям превзето.

Сбърках. Просто кажи: Сбърках, съжалявам, хайде да вземем леглото. Твоето старо легло, което ти носи утеха, трябва да е с теб на новото място. Усмихни ми се и бъди мил с мен. Днес. Бъди мил с мен.

Ник въздъхва.

— Добре, щом така искаш. Ейми? Така ли е?

Стои леко задъхан, облегнал се е на купчина кашони, най-горната от които е надписана с флумастер: „Ейми, зимни дрехи“.

— Това ли е последната ти дума за леглото, Ейми? Понеже ти предлагам в момента. Ще се радвам да ти го опаковам.

— Колко великодушно от твоя страна — отговарям едва чуто, както подмятам повечето забележки: като кълбенце парфюм от старо шише. Аз съм страхливка. Не обичам конфронтацията. Вземам един кашон и го понасям към камиона.

— Какво каза?

Клатя глава. Не искам да ме види, че плача, защото само ще се ядоса още повече. Десет минути по-късно по стълбите се чува трополене — дум! дум! дум! Ник мъкне дивана самичък.

* * *

Не можех дори да погледна назад, докато напускаме Ню Йорк, понеже камионът нямаше заден прозорец. В страничното огледало проследих с поглед силуета на града (отдалечаващия се силует на града — нали така пишат във викторианските романи, когато обречената героиня е принудена да напусне семейството си), но нито една от хубавите сгради — нито Крайслър, нито Емпайър Стейт, нито Флатайрън се появиха в малкия светещ правоъгълник.

Родителите ми се отбиха предната вечер, подариха ни семейния часовник с кукувичката, който толкова обичах като дете, тримата се разплакахме прегърнати, а Ник пъхна ръце в джобовете си и обеща да се грижи за мен.

Обеща да се грижи за мен, но въпреки това се страхувам. Имам усещането, че нещо ще се обърка, много ще се обърка и че нещата ще се влошат още повече. Не се чувствам като съпруга на Ник. Изобщо не се чувствам като човек: аз съм нещо, което товариш и разтоварваш, нещо като диван или часовник с кукувичка. Предмет, при това дори не полезен. Аз съм нещо, което можеш да хвърлиш на сметището, да пуснеш в реката, ако се наложи. Вече не се чувствам реална. Сякаш мога да изчезна.