Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Трета част
Момчето си връща момичето
(или обратно)

Ник Дън

Изчезнала от четирийсет дни

Пуснаха ме под гаранция в очакване на процеса. Обработиха ме и ме освободиха — формално влизане и излизане от затвора. Изслушването за гаранцията, снемането на отпечатъците и снимките, въртенето, тътрузенето и обискирането — всичко това ме накара да се почувствам като животно, като продукт, като нещо, създадено на конвейерна лента. Създаваха Ник Дън убиеца. След три месеца щеше да започне процесът ми (моят процес: думата все още заплашваше да ме срине напълно, да ме превърне в ненормалник с пронизителен кикот). Би трябвало да се чувствам привилегирован, задето ме пуснаха под гаранция — кротувах си дори когато стана ясно, че ще ме арестуват, затова прецениха, че няма опасност да избягам. Мисля, че Бони също бе казала добра дума за мен. Затова ще остана у дома през няколкото месеца, преди да ме отведат в затвора и щатът да ме умъртви.

Да, провървя ми, адски ми провървя.

Беше средата на август, което не спираше да ме озадачава: все още е лято, мислех си. Как е възможно да се случат толкова много неща, а дори да не е дошла есента? Беше безмилостно горещо. Време за риза, така го описваше мама, както винаги загрижена повече за удобството на децата си, отколкото за действителните температури. Време за риза, яке, палто, пухенка — годината според връхната дреха. За мен тази година щеше да е за белезници, после за съдебна зала, после евентуално за затворнически гащеризон. Или пък за траурен костюм, понеже всъщност не възнамерявах да ходя в затвора. Щях да се самоубия преди това.

Танър разполагаше с екип от петима детективи, които се опитваха да намерят Ейми, но досега нищо. Все едно да ловиш вода с решето. Всеки ден в продължение на три седмици изпълнявах противната си роля: записвах видеопослание за Ейми и го поствах в блога на младата Джули (тя поне остана лоялна). На тези записи обличах дрехи, които Ейми ми беше купила, решех косата си, както на нея й харесваше, и се опитвах да отгатна какви мисли се въртят в главата й. Гневът ми към Ейми беше като нагорещена жичка.

Новинарските екипи продължаваха да се паркират на моравата ми почти всяка сутрин. Бяхме като съперници в дуел — стояхме на разстояние месеци наред, измервахме се с поглед през ничията земя и помежду ни се възцари някакво извратено братство. Имаше един тип с глас на бияч от анимационен филм, към когото се привързах, макар да не знаех как изглежда. Излизаше с момиче, което много, ама много харесваше. Всяка сутрин гласът му отекваше през прозорците ми, докато анализираше срещите си с нея, но явно всичко се развиваше прекрасно. Исках да разбера как ще завърши историята.

Приключих със следобедния запис за Ейми. Носех зелената риза, която тя харесваше как ми стои, и разказвах историята на запознанството ни на онова парти в Бруклин, за ужасната си първа реплика, само една маслинка, която ме засрамваше всеки път, когато Ейми я споменаваше. Разказах как сме излезли от задушния апартамент на мразовития студ, хванати за ръце, за целувката с вкус на захар. Беше една от малкото истории, които разказвахме еднакво. Избъбрих всичко в ритъма на приспивна приказка: успокоително, познато, повтарящо се. И винаги завършвах с: „Прибери се у дома при мен, Ейми“.

Изключих камерата и се облегнах на дивана (винаги правех записа, седнал на дивана под нейния отвратителен часовник с кукувичката, защото знаех, че ако не й покажа часовника, тя ще се чуди дали най-сетне не съм го изхвърлил, щеше да повярва, че е така, и тогава каквито и думи да излизаха от устата ми, тихо щеше да възразява: „… обаче той е изхвърлил часовника ми с кукувичката“). Всъщност кукувицата скоро щеше да изскочи, пружината започваше да се навива над главата ми — звук, от който челюстите ми неизбежно се стягаха, когато новинарските екипи отвън нададоха силен и колективен рев като от океански вълни. Отпред имаше някого. Чух крясъка на гларусите и гласовете на няколко новинарски водещи.

Нещо не е наред, помислих си.

Звънецът на входната врата звънна три пъти подред: Ник-ник! Ник-ник! Ник-ник!

Не се поколебах. През последния месец бях престанал да се колебая: нека ме връхлита каквото и да е.

Отворих вратата.

Беше жена ми.

Върнала се беше.

Ейми Елиът Дън стоеше босонога на прага, облечена с тънка розова рокля, прилепнала към тялото й, все едно е мокра. Глезените й имаха тъмновиолетови пръстени. От едната й отпусната китка висеше въже. Косата й беше къса, неравна по краищата, все едно е била немарливо подстригана с ножица. Лицето й беше насинено, устните — подути. Опита да каже нещо, отвори уста — веднъж, два пъти — безмълвно, като изхвърлена на брега русалка.

— Ник! — проплака най-накрая — воят й отекна в празната къща — и се строполи в прегръдките ми.

Идеше ми да я убия.

Ако бяхме сами, ръцете ми сигурно щяха да обхванат шията й, пръстите ми щяха да намерят най-съвършените вдлъбнатинки в плътта й. Да усетят силния й пулс… Обаче не бяхме сами, намирахме се пред камерите и репортерите знаеха коя е тази странна жена и се разбуждаха за живот точно като кукувичката в часовника — няколко щраквания, няколко въпроса, после лавина от шумове и светлина. Камерите ни осветяваха, репортерите ни обграждаха с микрофоните си, всички повтаряха името на Ейми, крещяха, буквално крещяха. Затова направих каквото трябваше. Притиснах я до себе си и също изкрещях името й:

— Ейми! Мили боже! Мили боже! Скъпа! — зарових лице в шията й, ръцете ми я обгърнаха силно и оставих камерите да поснимат петнайсетина секунди, после прошепнах в ухото й: — Проклета кучка! — Погалих косата й, обгърнах лицето й с любящите си ръце и я дръпнах вътре.

* * *

Пред вратата звучеше бисът на нещо като рок концерт: Ейми! Ейми! Ейми! Някой хвърли шепа камъчета по стъклото. Ейми! Ейми! Ейми!

Жена ми прие всичко в реда на нещата и махна презрително към врявата навън. Обърна се към мен с изтощена, но победоносна усмивка — усмивката на жертвата на изнасилване, на оцелялата от нападение, на знойната мадама от стар телевизионен филм, усмивката, когато негодникът най-сетне е получил заслуженото възмездие и ние разбираме, че главната героиня ще може да продължи живота си. Стоп кадър.

Посочих към въжетата, накълцаната коса, засъхналата кръв.

— Е, каква е историята, съпруго моя?

— Върнах се — проплака тя. — Успях да си дойда при теб. — Понечи да ме прегърне. Аз се дръпнах.

— Каква е историята, Ейми?

— Деси — прошепна тя с трепереща долна устна. — Деси Колингс ме отвлече. Сутринта на нашата годишнина. Звънецът звънна и аз си помислих… не знам, че може би са цветя от теб.

Потръпнах. Разбира се, че ще измисли поредната гадост: аз почти никога не й изпращах цветя, а баща й изпращаше цветя на майка й всяка седмица, откакто се бяха оженили. Това са 2288 букета срещу 4.

— Цветя… или нещо — продължи тя. — Затова отворих, без да се замислям. Деси с онова негово изражение. Решително. Сякаш през цялото време се е готвел. А аз стисках дръжката на куклата Джуди. Намери ли марионетките? — усмихна ми се през сълзи. Изглеждаше толкова сладка.

— О, намерих всичко, което си оставила за мен, Ейми.

— Току-що бях намерила дръжката на куклата Джуди — беше паднала, без да забележа — затова я държах, когато отворих вратата. Опитах да го ударя, сборичкахме се и той ме удари силно. Силно. Следващото, което си спомням…

— Натопи ме за убийство и изчезна.

— Всичко мога да ти обясня, Ник.

Взрях се в нея за дълго. Видях ни под горещото слънце, проснати на пясъчния плаж с преплетени крака, видях семейните вечери в къщата на родителите й, когато Ранд все ми доливаше и ме потупваше по рамото, видях ни излегнали се на килима в тесния ми апартамент в Ню Йорк, говорим си и се взираме в ленивия вентилатор на тавана, видях и майката на детето си, и невероятния живот, който планирах за нас някога. Преживях един миг, който трая колкото два удара на сърцето ми, едно, две, после неистово ми се прииска тя да казва истината.

— Всъщност се съмнявам, че можеш да обясниш всичко — казах. — Но адски ще ми е приятно да те гледам как се мъчиш.

— Изпитай ме.

Тя се опита да хване ръката ми, а аз я отблъснах. Отдръпнах се от нея, поех си дъх и после се обърнах с лице. Човек винаги трябва да е с лице към съпругата ми.

— Хайде, Ник, изпитай ме.

— Разбира се. Защо всяка следа от търсенето на съкровища беше скрита на място, където съм имал… отношения с Анди?

Тя въздъхна и забоде поглед в пода. Глезените й бяха разранени.

— Дори не знаех за Анди, докато не разбрах от телевизията… докато бях завързана за леглото на Деси, скрита в къщата му край езерото.

— Значи е… съвпадение?

— Тези места бяха важни за нас — каза тя. Една сълза се плъзна по лицето й. — Твоят кабинет, където се възроди страстта ти към журналистиката.

Изсумтях.

— Ханибал, където най-сетне разбрах колко много означава за теб този район. Къщата на баща ти — да се изправиш пред човека, който толкова силно те е наранил. Къщата на майка ти, където сега живее Го, двете жени, които са те превърнали в толкова свестен човек. Но… не се учудвам, че ти се е приискало да споделиш тези места с някого… — наведе глава тя, — в когото си се влюбил. Винаги ти е харесвало да повтаряш.

— Добре, защо на всяко от тези места имаше дребни следи, които ме уличаваха в убийството ти? Бикини, чантата ти, дневникът ти. Обясни ми дневника, Ейми, с всички лъжи в него.

Тя само се усмихна и поклати глава, сякаш й е мъчно за мен.

— Всичко мога да обясня — каза.

Вгледах се в мокрото от сълзи лице и после сведох очи към кръвта.

— Ейми, къде е Деси?

Тя отново поклати гласа с тъжна усмивка.

Запътих се да звънна в полицията, но почукването на вратата ми показа, че ченгетата вече са тук.