Джилиан Флин
Не казвай сбогом (11)

Ник Дън

Изчезнала от един ден

Избухнаха светкавици и аз изтрих усмивката, но не достатъчно бързо. Усетих по шията ми нагоре да плъзва вълна от топлина и капки пот да избиват по носа ми. Глупаво, Ник, глупаво! И после, тъкмо се овладях, пресконференцията приключи и вече беше твърде късно да създам друго впечатление.

Излязох заедно със семейство Елиът навел ниско глава, а светкавиците продължаваха да щракат. Почти бях стигнал до изхода, когато Гилпин притича през стаята към мен и ми махна да спра:

— Имаш ли минутка, Ник?

* * *

Докато вървяхме към стаята отзад, той ме осведоми за последните новости:

— Проверихме онази къща в комплекса ви, в която е влизано, явно там са живели хора, така че взехме проби за лабораторията. Установихме, че и в друга къща в края на комплекса ви е имало самонастанили се.

— Точно това ме притеснява: навсякъде лагеруват хора. Целият град е завзет от гневни безработни.

Допреди година Картидж беше градче, свързано с една компания, а компанията беше „Ривъруей Мол“, градче сама по себе си, в която някога работеха 3000 местни жители, една пета от населението. Беше построен през 1985 година — мол, който целеше да привлича клиенти от целия Среден запад. Още си спомням откриването: отидохме с мама, татко и Го, наблюдавахме празненството най-отзад в тълпата на огромния, покрит с катран паркинг, понеже баща ни винаги искаше да може да си тръгне бързо откъдето и да било. Дори на бейзболните мачове паркирахме до изхода и си тръгвахме в осмия ининг, а двамата с Го, както може да се предположи, мрънкахме с изцапани с горчица лица, раздразнителни и напечени от слънцето: „Никога не оставаме до края“. Онзи път обаче това, че бяхме толкова назад, беше добре, понеже така можехме да наблюдаваме цялостния развой на събитията: нетърпеливите зрители, които едновременно пристъпваха от крак на крак, кмета върху подиум на червени, бели и сини ивици, отекващите над нас рекламни думи — гордост, развитие, благоденствие, успех, воините от бойното поле на консуматорството, въоръжени с подвързани в пластмасови обложки чекови книжки и платнени пазарски чанти. Отварянето на вратите. Щурмът в климатизираната вътрешност, музиката около ескалаторите, усмихнатите продавачи, които ни бяха съседи. Баща ми дори ни пусна да влезем тогава, нареди се на опашка и ни купи нещо: влажни картонени чашки с оранжада.

Почти три десетилетия „Ривъруей Мол“ цъфтеше. После връхлетя рецесията, помете магазините в мола един след друг и накрая целият мол фалира. Сега са останали сто и осемдесет хиляди квадратни метра ехо. Нито една компания не дойде да го поеме, нямаше предприемчиви хора, които да обещаят възраждане, никой не знаеше какво да прави с мола, нито какво ще стане с всички хора, които работеха там, включително майка ми, която изгуби работата си в магазина за обувки — двайсет и четири години коленичене, пробване на обувки, подреждане на кутии отлетяха ей така. Фалитът на мола на практика съсипа Картидж. Хората изгубиха работата си, изгубиха домовете си. Никой не виждаше нищо хубаво да се задава на хоризонта. Няма да дочакаме края. Само че май този път Го и аз щяхме. Всички щяхме.

* * *

Гилпин отвори вратата на същата стая, в която ме разпитваха предната вечер. В средата на масата се намираше сребристата кутийка с подаръка от Ейми.

Вперих поглед в кутийката в средата на масата, която изведнъж ми се стори зловеща в новата обстановка. Ужасих се. Защо не я открих по-рано? Трябваше да я намеря по-рано.

— Хайде, искаме да погледнете това — подкани ме Гилпин.

Отворих кутийката колебливо, като че ли очаквах вътре да има отрязана глава. Намерих само син плик с надпис „Първа следа“. Гилпин се подсмихна.

— Представи си объркването ни: разследваме случай с изчезнал човек, а намираме плик с надпис „Първа следа“.

— Това е от търсенето на съкровища, което жена ми…

— Ясно. За годишнината ви, тъстът ви спомена.

Отворих плика и извадих плътно небесносиньо листче — любимата хартия на Ейми — сгънато на две. Жлъчка се надигна в гърлото ми. Тези търсения на съкровища винаги се свеждаха до един въпрос: коя е Ейми. (Какво си мисли жена ми? Какво е било важно за нея през изминалата година? Кои мигове са я направили щастлива? Ейми, Ейми, Ейми, да помислим за Ейми.)

Прочетох първата следа със стиснати зъби. Като имах предвид състоянието на брака ни през последната година, това щеше да ме представи в ужасна светлина. Предостатъчно беше.

Представи си, че съм твоя студентка,

а ти — красив и умен мой преподавател,

съзнанието ми се разтваря (бедрата също!).

Ако ти бях ученичка, нямаше да има нужда от цветя,

а само от палава среща в приемния ти час.

Така че, моля те, побързай, и този път

може би нещо ти от мен ще научиш.

Беше пътеводител за един друг живот. Ако нещата се бяха развили според представите на жена ми, вчера тя щеше да стои край мен, докато чета листчето, и щеше да ме наблюдава очаквателно, излъчвайки гореща надежда: Моля те, разгадай го. Разгадай ме.

Накрая щеше да попита: „Е?“. А аз щях да кажа:

— О, всъщност това го знам! Сигурно има предвид кабинета ми. В общинския колеж. Преподавам там на хонорар. Хм. Това трябва да е, нали? — Присвих очи и препрочетох написаното. — Тази година Ейми е снизходителна.

— Искате ли да ви закарам? — попита Гилпин.

— Не, ще се отбия на път за Ранд и Мерибет.

— Идвам с вас.

— Мислите ли, че е важно?

— Ами показва къде е ходила ден-два преди да изчезне. Така че не е маловажно. — Той разгледа хартията и плика. — Знаете ли, мило е. Като във филм: търсене на съкровища. Ние със съпругата ми си разменяме картички и понякога излизаме да хапнем. Вие явно го правите както трябва. Пазите романтиката.

После Гилпин сведе поглед към обувките си, смути се и издрънча с ключовете да тръгваме.

* * *

Колежът великодушно ми беше предоставил един тесен като кутийка кабинет, колкото да се поберат бюро, два стола и няколко етажерки. Двамата с Гилпин си проправихме път сред студентите от летните школи: комбинация от невероятно млади хлапета (отегчени, но и заети, пръстите им тракаха есемеси или избираха музика) и сериозни по-възрастни хора, вероятно бивши служители от мола, които се опитваха да се преквалифицират.

— Какво преподавате? — попита Гилпин.

— Журналистика.

Едно момиче, което изпращаше есемес, вървейки, едва не се блъсна в мен. Дръпна се настрани, без дори да вдигне поглед. А това ме накара да се почувствам странно, отвратително стар.

— Мислех, че вече не се занимавате с това.

— Който не може да го прави, преподава — усмихна се аз.

Отключих кабинета си и влязох в прашното помещение с мирис на застояло. Бях си взел отпуск за лятото, от седмици не бях идвал тук. На бюрото ми имаше плик с надпис „Втора загадка“.

— Ключът ви винаги ли е на ключодържателя? — попита Гилпин.

— Да.

— Значи Ейми трябва да го е взела, за да влезе?

Разкъсах плика.

— Имаме още един у дома. — Ейми правеше дубликати на всичко, понеже аз все губех ключове, кредитни карти, мобилни телефони, но не исках да го казвам на Гилпин и да си навлека поредната подигравка за по-малкото братче. — Защо питате?

— Просто исках да се уверя, че не се е налагало да се обръща към портиер или някой друг.

— Тук не съм забелязал типове като Фреди Крюгер.

— Не съм гледал тези филми — отговори Гилпин.

В плика този път имаше две сгънати листчета. На едното беше нарисувано сърце, а на другото пишеше „Втора следа“.

Две бележки. Различно. Коремът ми се сви. Един бог знае какво беше написала Ейми. Искаше ми се да не бях позволил на Гилпин да дойде, но после се зачетох в първите думи:

Скъпи съпруже,

Реших, че това е идеалното място — тези достолепни зали на знанието! — за да ти кажа, че според мен ти си блестящ мъж. Не ти го казвам достатъчно често, но съм смаяна от ума ти: от странните статистики и анекдоти, необикновените факти, плашещата ти способност да цитираш от всеки филм, бързата ти мисъл, красивия начин, по който си служиш с думите. Мисля, че след години съвместен живот съпрузите понякога забравят колко забележителен човек е партньорът им. Помня как ме заслепи на първата ни среща и искам да те уверя, че все още съм заслепена и че това е едно от нещата, които най-много харесвам у теб: ти си блестящ!

Устата ми се напълни със слюнка. Гилпин четеше над рамото ми и въздъхна.

— Мила жена — прокашля се той. — Хммм, тези ваши ли са?

С гумичката на един молив той вдигна чифт дамско бельо (всъщност бяха гащички — дантелени, оскъдни, червени — но познавам жени, които се ужасяват от тази дума… потърсете в Гугъл „мразя думата гащички“). Висяха на копчето на климатика.

— Боже! Много неловко!

Гилпин чакаше обяснението ми.

— Веднъж двамата с Ейми… Е, нали прочетохте бележката й. Ние, нали се сещате, понякога трябва да поосвежиш нещата.

Гилпин се ухили.

— А, разбирам: похотливият професор и палавата студентка. Разбирам. Вие двамата наистина вършите нещата както трябва.

Посегнах да взема бикините, но Гилпин беше извадил плик за улики от джоба си и ги пъхна вътре.

— За всеки случай — необяснимо каза той.

— О, моля ви, недейте… Ейми ще умре от… — Спрях се навреме.

— Не се тревожете, Ник, просто спазвам процедурата. Няма да повярвате какви неща ни се налага да вършим. За всеки случай, за всеки случай. Нелепо е. Какво пише за следващата следа?

Оставих го отново да прочете бележката през рамото ми, леко разсеян от невероятно свежото му ухание.

— И какво означава? — попита той.

— Нямам представа — излъгах.

* * *

Шофирах двайсет минути по магистралата, за да отида да се видя със семейство Елиът в „Дейс Ин“. Влязох във фоайето, пълно с членове на Асоциацията на счетоводителите от Средния запад — навсякъде имаше пътни чанти на колелца, а притежателите им посръбваха безплатни напитки от пластмасови чашки и общуваха: насилен гърлен смях и бъркане в джобовете за визитни картички. В асансьора пътувах заедно с четирима мъже, всичките оплешивяващи, с панталони в цвят каки и ризи за голф, а над големите женени шкембета се полюшваха ланци.

Мерибет отвори вратата, разговаряйки по мобилния си телефон, посочи към телевизора и ми прошепна:

— Имаме студено плато, ако искаш, скъпи — после влезе в банята, затвори вратата и продължи да говори.

Появи се няколко минути по-късно, точно навреме за местните новини в пет часа от Сейнт Луис, които започнаха с изчезването на жена му.

— Идеална снимка — промърмори Мерибет към екрана, откъдето ни гледаше Ейми. — Хората ще разберат как наистина изглежда.

Аз намирах снимката — с фокус на лицето й от периода на краткия й флирт с актьорската игра — красива, но объркана. Снимките на Ейми създават впечатлението, че тя те гледа като от едновремешните портрети на обитавани от духове къщи, че очите се движат наляво-надясно.

— Трябва да им дадем и няколко естествени снимки — казах. — Ежедневни.

Двамата Елиът кимнаха едновременно, но не казаха нищо, само гледаха. Когато новината приключи, Ранд наруши тишината:

— Повдига ми се.

— Разбирам — увери го Мерибет.

— Ти как си, Ник? — попита той приведен, сложил ръце върху коленете си, сякаш се канеше да стане от дивана, но не можеше.

— Честно казано, съм пълна развалина. Чувствам се напълно безполезен.

— Надявам се разбираш, че трябва да те попитам — какво ще кажеш за служителите си? — най-сетне се изправи Ранд. Приближи се до минибара, наля си джинджифилова лимонада, после се обърна към двама ни с Мерибет. — Някой? Нещо? Каквото и да е.

Аз поклатих глава, а Мерибет помоли за газирана вода.

— С малко джин, скъпа? — попита Ранд, извисявайки плътния си тембър на последната дума.

— Да, с удоволствие. — Мерибет затвори очи, наведе лицето си между коленете, пое си дълбоко дъх, после се изправи точно в предишната си поза, все едно прави йогистко упражнение.

— Дадох им списъци на всички — отговорих. — Но това е безполезно, Ранд. Не смятам, че там трябва да търсят.

Ранд прокара ръка през устата си и потърка нагоре, при което кожата около очите му се набръчка.

— Разбира се, ние правим същото със своя бизнес, Ник.

Ранд и Мерибет винаги наричаха поредицата книги „Невероятната Ейми“ бизнес, което неизменно ми се струваше глупаво: ставаше дума за детски книжки за едно идеално момиченце, изобразено на корицата на всяка книжка, нещо като комиксова версия на моята Ейми. Но според тях това, разбира се, беше бизнес, голям бизнес. Почти две десетилетия книжките бяха част от програмата в началното училище най-вече заради тестовете в края на всяка глава.

В трети клас например Невероятната Ейми разбира, че приятелят й Брайън дава твърде много храна на костенурката на класа. Опитва се да му обясни, но Брайън продължава да тъпче животинчето и на Ейми не й остава друг избор, освен да се обърне към учителката: „Госпожо Тибълс, неприятно ми е да доноснича, но не съм сигурна как да постъпя. Опитах се да поговоря с Брайън, но сега… мисля, че ми е нужна помощта на възрастен човек…“. В крайна сметка:

1) Брайън казва на Ейми, че е неблагонадеждна приятелка и престава да й говори.

2) Кротката й приятелка Сузи казва на Ейми, че не е трябвало да го издава, а тайно от Брайън да извади излишната храна.

3) Най-голямата съперница на Ейми, Джоана, заявява, че Ейми просто завижда, понеже иска тя да храни костенурката.

4) Ейми не отстъпва — смята, че е постъпила правилно.

Кой е прав?

Е, не е трудно, понеже Ейми винаги е права, във всяка история. (Не мислете, че не съм повдигал този въпрос в споровете си с истинската Ейми, понеже съм го правил, и то неведнъж.)

Тестовете — написани от двама психолози, които са и родители като вас! — дават възможност да бъдат очертани личностните качества на детето: дали детето ви е намусено хлапе като Брайън, което не търпи критика? Или е безхарактерен нагаждач като Сузи? Или е интригант като Джоана? Или е безукорно като Ейми? Книгите станали невероятно популярни сред оформящата се прослойка на юпитата: превърнали се в колекционерска страст на младите родители. Кубчето на Рубик в детското възпитание. Семейство Елиът забогатели. Според статистиката в даден момент във всяка училищна библиотека в Америка имало книжка от поредицата „Невероятната Ейми“.

— Да не би да се опасявате, че може да има връзка с бизнеса ви? — попитах.

— Има няколко човека, които наистина не е зле да бъдат проверени — поде Ранд.

Засмях се:

— Да не мислите, че Джудит Виърст е отвлякла Ейми заради Алегзандър, за да няма той повече „ужасни кошмарни неприятни отвратителни дни“?

Ранд и Мерибет извърнаха към мен еднакво изненаданите си лица. Беше адски безвкусно твърдение от моя страна — мозъкът ми постоянно бълваше неуместни мисли в неподходящия момент. Мисловни газове, които не можех да контролирам. Както когато мислено започвам да си тананикам „Бони Марони“ всеки път, когато видя полицайката Бони. „Тя е слаба като макарон…“ — започваше да тананика мозъкът ми, докато детектив Ронда Бони ме осведомяваше, че претърсват дъното на реката за изчезналата ми съпруга. Защитен механизъм, повтарях си, просто странен защитен механизъм. Много ми се искаше да престане.

Деликатно размърдах крака и деликатно заговорих, сякаш думите ми са тежка купчина порцеланови съдове:

— Извинете, не знам защо го казах.

— Всички сме изморени — каза Ранд.

— Ще накараме ченгетата да издирят Виърст — опита да се пошегува Мерибет. — И онази кучка Бевърли Клиъри. — Не беше толкова шега, колкото прошка.

— Може би трябва да ви кажа — подех, — ченгетата… обичайно е в такива случаи…

— Най-напред да разследват съпруга, знаем — прекъсна го Ранд. — Казах им, че си губят времето. Въпросите, които ни задаваха…

— … бяха оскърбителни — довърши Мерибет.

— Значи са говорили с вас за мен? — Приближих се до минибара и небрежно си налях джин. Изгълтах три яки глътки, но още ми се гадеше. — За какво ви разпитваха?

— Дали някога си наранявал Ейми, дали тя е споменавала да си я заплашвал — заизрежда Мерибет. — Дали си женкар, дали Ейми е споменавала, че си й изневерявал. Като че ли би направила такова нещо. Казах му, че не се ровим в живота на хората.

Ранд положи ръка на рамото ми.

— Ник, преди всичко искаме да ти кажем следното: знаем, че ти никога не би наранил Ейми. Дори разказах на полицията как спаси онази мишка от капана в къщата на брега. — Той погледна към Мерибет, като че ли жена му не знаеше историята, и тя му отвърна с прехласнатото си внимание. — Цял час се мъчи да приклещиш проклетото животно в ъгъла, а после буквално го изгони от града. Това да ти прилича на човек, който би посегнал на жена си?

Усетих прилив на силна вина, на самоненавист. За миг ми се стори, че най-сетне ще се разплача.

— Обичаме те, Ник — увери ме Ранд и ме стисна за пореден път.

— Така е, Ник — повтори Мерибет. — Ти си ни като син. Ужасно съжаляваме, че трябва да се справяш не само с изчезването на Ейми, но и с този… облак от подозрение.

Не ми хареса фразата „облак от подозрение“. Предпочитах „рутинно разследване“ или „просто формалност“, но никой не се изрази така.

— Озадачи ги резервацията ти за ресторанта вчера — каза Мерибет подчертано небрежно.

— Каква резервация?

— Казал си им, че си направил резервация за „Хаустънс“, но те проверили и се оказало, че няма никаква резервация. Това истински ги е заинтригувало.

Не бях направил резервация и не бях купил подарък. Понеже ако планирах да убия Ейми онзи ден, нямаше да се нуждая от никаква резервация, нито от подарък, който да й връча. Все решения на крайно прагматичен убиец.

Аз съм прагматичен до крайност — приятелите ми несъмнено биха могли да уверят в това полицията.

— А, не, не, не съм направил резервация. Не са ме разбрали. Ще им кажа.

Тежко се отпуснах на канапето срещу Мерибет — не исках Ранд отново да ме докосва.

— А, добре тогава — каза Мерибет. — Тя организира ли ти… търсене на съкровища тази година? — попита и очите й отново се зачервиха. — Преди да…

— Да, днес ми дадоха първата следа. Двамата с Гилпин намерихме втората следа в кабинета ми в колежа. Все още се опитвам да отгатна следващата.

— Може ли да погледнем? — попита тъща ми.

— Не е у мен — излъгах.

— Ти ще… ще се опиташ ли да я отгатнеш, Ник? — попита Мерибет.

— Да, Мерибет, ще я отгатна.

— Просто ми е неприятна мисълта, че неща, които тя е докосвала, си стоят някъде ей така…

Телефонът ми звънна, еднодневката, погледнах екранчето и после го изключих. Трябваше да се отърва от това чудо, но още не можех.

— Трябва да отговаряш на всяко обаждане, Ник — каза Мерибет.

— Знам кой беше — от сдружението на завършилите колежа, събират пари.

Ранд седна до мен на канапето. Старите и твърде употребявани възглавници потънаха под тежестта ни, така че в крайна сметка се наклонихме един към друг и ръцете ни се докоснаха, което устройваше Ранд. Той беше от хората, които биха ти налетели с обяснението „обичам да прегръщам“, без да се интересува дали е взаимно.

Мерибет отново подхвана делово:

— Ние смятаме, че е възможно да е отвлечена от някой вманиачен почитател на „Невероятната Ейми“ — Тя се извърна към мен като пледиращ адвокат. — Имали сме много такива през годините.

Ейми обичаше да разказва за маниаци, обсебени от мисълта за нея. Описваше ми преследвачите на чаша вино и снижила глас в различни периоди от брака ни — мъже, които все още бяха някъде там, постоянно мислеха за нея и я желаеха. Подозирах, че тези истории са раздути: мъжете винаги се оказваха опасни само до определена степен — колкото да се разтревожа, но не достатъчно, че да въвлека полицията. С две думи, игра, в която можех да бъда героят, изпъчил гърди и бранещ честта на любимата си. Ейми беше твърде независима, твърде модерна, за да признае истината — искаше й се да изпълнява ролята на крехка девица.

— Скоро ли?

— Не, напоследък не — отговори Мерибет и задъвка устната си. — Обаче имаше едно емоционално, много неуравновесено момиче в гимназията.

— В какъв смисъл неуравновесено?

— Беше обсебена от Ейми. От Невероятната Ейми. Казваше се Хилари Ханди и беше възприела ролята на най-добрата приятелка на Ейми от книжката. Сузи. Отначало ни се стори мило. Обаче после на нея вече не й беше достатъчно и искаше да бъде Невероятната Ейми, а не обикновената Сузи. Затова започна да имитира нашата Ейми. Обличаше се като нея, изруси си косата, висеше пред къщата ни в Ню Йорк. Веднъж вървях по улицата, а това странно същество дотича при мен, хвана ме под ръка и каза: „Сега аз ще ти бъда дъщеря. Ще убия Ейми и ще стана твоята нова Ейми. Защото за теб всъщност няма значение, нали? Стига да си имаш една Ейми“. Като че ли дъщеря ни е някакво разказче, което тя може да пренапише.

— В крайна сметка извадихме ограничителна заповед, понеже тя беше бутнала Ейми по някакви стълби в училище — каза Ранд. — Много неуравновесено момиче. Това не се оправя.

— След нея беше Деси — продължи Мерибет.

— Да, и Деси — потвърди Ранд.

Дори аз знаех за Деси. Ейми учела в Уикшър Академи в Масачузетс — виждал съм снимките: Ейми със спортни поли и ленти за коса, винаги на есенен фон, като че ли училището не се намира в град, а в месец. Октомври. Деси Колингс живеел в момчешкия пансион, свързан с „Уикшър“. Ейми го описваше като блед романтичен тип, а помежду им имало типичен ученически флирт: хладни игри на топка и твърде разгорещени танци, лилави корсажи и разходки с ретро „Ягуар“. Малко в духа на средата на миналия век.

Ейми излизала с Деси доста сериозно цяла година. Обаче той започнал да я плаши: говорел така, все едно са сгодени, знаел точно колко деца ще имат и от какъв пол. Щели да бъдат четири, все момчета. Което подозрително приличало на семейството на самия Деси, а когато той довел и майка си да се запознае с годеницата му, Ейми ужасно се притеснила от огромната си прилика с тази жена. Тя я целунала хладно по бузата и спокойно й прошепнала: „Късмет“. Ейми така и не разбрала дали това е предупреждение, или заплаха.

След като скъсала с Деси, той продължил да се навърта край кампуса на Уикшър — призрачна фигура с тъмен блейзър, облегната на някой гол зимен дъб. Една февруарска вечер Ейми се върнала от танци и го заварила в леглото си гол, проснат върху завивките и замаян от съвсем лека свръхдоза хапчета. Малко след това Деси напуснал училището.

Обаче продължил да й се обажда от време на време и няколко пъти годишно й изпращаше дебели пликове, които тя изхвърляше неотворени, след като ми ги покаже. Пощенското клеймо беше от Сейнт Луис. На четирийсет минути път. „Това е просто ужасно и нещастно съвпадение“ — каза ми тя. Деси имаше роднини по майчина линия в Сейнт Луис — толкова знаеше Ейми и не искаше да разбира нищо повече. Веднъж разрових боклука, извадих едно омазано с някакъв сос писмо и го прочетох. То се оказа съвсем банално: приказки за тенис, за пътуване и за други детински неща. За шпаньоли. Опитах да си представя този слабичък денди с папийонка и с очила с костени рамки да нахлува в къщата ни и да грабва Ейми с меките си пръсти с маникюр. Да я мята в багажника на своя ретро спортен автомобил и да я откарва да пазаруват антики във Вермонт. Деси. Дали изобщо някой би го заподозрял?

— Всъщност Деси живее недалеч оттук — отбелязах. — В Сейнт Луис.

— Ето, виждаш ли? — възкликна Ранд. — Защо ченгетата не тръгнат по тази следа?

— Някой трябва да го направи. Аз ще опитам. Но най-напред трябва да претърсим Картидж.

— Полицаите определено смятат, че е някой… близо до вкъщи — отбеляза Мерибет. Задържа погледа си върху мен малко по-дълго, после потръпна, сякаш за да се отърси от някаква мисъл.