Джилиан Флин
Не казвай сбогом (42)

Ейми Елиът Дън

Изчезнала от десет дни

Случилото се снощи едва не ме тласна отново към мисълта за самоубийство. Цяла нощ дремах на шофьорското място в колата си в далечния край на паркинга пред грамаден комплекс от заведения за бързо хранене на брега на река Мисисипи, а топлият вятър носеше мирис на сол и на месо от животновъдна ферма. Колата ми се струваше все по-тясна с всеки изминал час — трябваше да се свия в ембрионална поза, за да се помъча да поспя. Всъщност така и не мигнах: вратата беше заключена, но все чаках някой да потропа на прозореца и знаех, че вдигна ли поглед, ще видя или кривите зъби на някой сладкодумен сериен убиец (нямаше ли да е ирония на съдбата наистина да ме убият?), или строго ченге, което ще настоява да му покажа документ за самоличност (щеше да е още по-лошо да ме намерят на паркинг като някаква скитница). Неоновите табели на ресторантите тук никога не гаснат и паркингът е осветен като футболно игрище — което пак ми навява мисли за самоубийство, за това, че затворниците, които може да посегнат на живота си, денонощно стоят на включени лампи, въобще — ужасна мисъл. Резервоарът ми е под минимума, което е още по-ужасна мисъл: мога да шофирам само около час в която и да е посока, затова трябва внимателно да избера накъде да тръгна. На юг е Арканзас, на север е Айова, на запад се връщам обратно в Озаркските планини. Или можех да поема ни изток, да пресека реката и да вляза в Илинойс. Накъдето и да тръгна, се натъквам на реката. Или тя ме следи, или аз — нея.

Обадих се. Не можах да издържа дори двайсет и четири часа без помощ, след като изгубих парите си (не ги изгубих, откраднаха ми ги). Благодарение на родителите ми, които непрекъснато ме глезеха, не съм способна да живея без пари. Не съм виновна. Все едно отново да пуснеш на воля в Бутан снежен леопард, който си хранил от ръка. Затова избрах: да се обадя. Не искам да се самоубивам, не и след като Ник ще влезе в затвора. Вече съм напълно сигурна в това. Новата аз не иска да умира — много е палава. Новата ми същност се опитва да овладее историята, някои от последните обрати й харесват и иска да види какво предстои да се случи. Ник обича ли истински Ейми? Искрено ли е желанието му да се реваншира? Ще му прости ли светът? Ще бъде ли намерена Ейми? Не сменяйте канала!

Измивам се в тоалетната на „Макдоналдс“ — със зелен гел и влажни кърпички — и се преобличам с евтина лятна рокля. Време е да тръгвам. Всъщност изпитвам учудващо нетърпение. Животът в онази дупка започваше да ме измъчва: общата пералня, в чийто барабан винаги залепваше нечие бельо, което колебливо отлепвах с два пръста като с пинсети; неизменно и необяснимо мокрият ъгъл на килима в стаята ми; капещата чешма в банята.

Шофирам четирийсет минути на север до мястото на срещата — крайречно казино, което се казваше „Хорсшу Али“. Появява се изневиделица — мигаща неонова грамада посред рядка горичка. Пристигам вече на изпарения — клише, което досега не съм използвала — паркирам колата и оглеждам мястото: същинска миграция на старци, плъпнали като ранени насекоми с патерици и бастуни, помъкнали бутилки с кислород към ротативките. Сред групите старчоци сноват издокарани младежи, които са гледали прекалено много филми за Лас Вегас и нямат представа колко са жалки в опита си да имитират елегантността на бандата на Оушън с евтините си костюми насред горите в Мисури. Много биха искали да вечерят с пържола, но могат да си позволят единствено бюфет с мазни зеленчуци, които ще оставят тъмни петна по крачолите на панталоните им.

Влизам под светещ билборд, който рекламира — само за две нощи — повторното събиране на някаква ду-уоп група от петдесетте години. Вътре казиното е тясно и безлично. Ротативките дрънчат и тракат с весели електронни мелодийки, абсолютно неподходящи за тъпите и навъсени лица на хората, които седят пред машините и пушат цигари над увисналите на шиите им кислородни маски. Пени след пени, след пени, след пени, дрън-дрън-дрън! Парите, които харчат, отиват за бедното общинско училище, в което учат отегчените им внуци. Пени след пени. Група провалени младежи ме подминават, клатушкайки се бавно — явно след ергенско парти, защото устните им още са влажни от шотовете. Дори не ме забелязват, пресипнали и светлокестеняви като Марк Хамил^[1]. Говорят за момичета: дайте ни момичета… обаче освен мен другите струват пари. Младежите давят разочарованието си в алкохол и се стараят да не убият някой колега моторист на път за къщи.

Съгласно плана чакам в един страничен бар вляво от входа на казиното и наблюдавам как групата от застаряващи момчета свири пред голяма публика от белокоси старци, които пляскат силно и ровят с разкривените си пръсти в купичките с безплатни фъстъци. Кльощавите певци с лъскави смокинги се въртят бавно и предпазливо на изкуствените си стави — танц на умиращите.

Отначало казиното ми се струваше добра идея — непосредствено до магистралата, пълно с пияници и възрастни хора, които не се славят с остро зрение. Сега обаче чувствам мястото пренаселено и ставам неспокойна, усещам камерите във всеки ъгъл, вратите, които могат тутакси да се затворят.

Тъкмо се каня да си вървя, когато той се доближава с бавна крачка.

— Ейми.

* * *

Обадих се на предания Деси да ми се притече на помощ (и да ми съдейства). Деси, с когото всъщност никога не съм губила връзка — независимо какво казвах на Ник и на родителите си — изобщо не ме притеснява. Винаги съм знаела, че някой ден ще ми потрябва. Добре е да имаш подръка поне един мъж, когото можеш да използваш за нещо. Деси е истински рицар на бял кон. Той обича жени в беда. През годините след „Уикшър“, когато си говорехме и аз го разпитвах за приятелката му в момента, което и да беше момичето, той отговаряше: „О, за съжаление не е много добре“. Аз обаче знам, че Деси обича това — хранителните разстройства, пристрастеността към болкоуспокояващи, мъчителната депресия. Той е най-щастлив, когато бди край нечие болнично легло. Седнал отстрани с овесена каша, портокалов сок и нежно прегракнал гласец. Горкичката.

И ето го тук, ослепителен с белия си летен костюм. (Деси подменя гардероба си всеки месец — подходящото за юни не върши работа през юли. Винаги съм се възхищавала на дисциплината и прецизността в облеклото на Колингс.) Изглежда добре. Аз не. Давам си болезнено ясна сметка за влажните си очила и за излишната тлъстинка в кръста.

— Ейми. — Той докосва бузата ми и ме придърпва в обятията си. Не в прегръдките, Деси не прегръща, по-скоро те обвива в нещо, предназначено специално за теб. — Миличка. Не можеш да си представиш. Това обаждане. Мислех, че ще полудея. Подозирах, че си измисляш! Мечтаех си да си жива и после ти се обади. Добре ли си?

— Вече съм добре — отговарям. — Сега се чувствам в безопасност. Беше ужасно.

После избухвам в сълзи, което не е съгласно плана, но изпитвам огромно облекчение, освен това плачът е напълно подходящ за момента и аз оставям сълзите да текат на воля. Стресът постепенно ме напуска: напрежението от осъществяването на плана, страхът да не ме хванат, загубата на парите, предателството, грубостта, дивашкото усещане, че за пръв път от години съм сама.

Изглеждам много хубава след двуминутен плач — ако е по-дълъг, носът ми потича и подпухвам, обаче до тази граница устните ми стават по-пухкави, очите ми — по-големи, бузите ми поруменяват. Броя, докато плача върху лененото рамо на Деси: едно, Мисисипи, две, Мисисипи… пак тази река — и овладявам сълзите след минута и четирийсет и осем.

— Изглеждаш много… различно — отбелязва Деси най-накрая. — Лицето ти е доста напълняло. И горката ти коса е… — Все пак се овладява. — Ейми, не съм предполагал, че ще изпитвам такава признателност. Разкажи ми какво се случи.

Поднасям му същинска готическа история за обсебеност и ярост, за типичната за Средния запад просташка жестокост, босонога бременност и животинско господство. За изнасилване, хапчета, алкохол и юмруци. За острите върхове на каубойски ботуши в ребрата, страх и предателства, родителска апатия, изолация и за последните показателни думи на Ник: „Никога няма да ме напуснеш. Ще те убия. Ще те намеря където и да си. Ти си моя“. Разказвам, че на всяка цена е трябвало да изчезна в името на собствената си безопасност и безопасността на нероденото си дете и че се нуждая от помощта на Деси. Моят спасител. Историята ми трябва да задоволи копнежа му по съсипани жени — в момента бях по-нещастна от всички. Преди време в пансиона му разказах за нощните посещения на баща си в моята стая и как, облечена с розовата си нощничка с волани, съм впервала поглед в тавана, докато той приключи. Деси се влюби в мен след тази лъжа, знам, че и сега си представя как ме люби, как нежно и деликатно прониква в мен и гали косата ми. Знам, че си представя как тихо ще плача, докато му се отдавам.

— Не мога да се върна към предишния си живот, Деси. Ник ще ме убие. Никога няма да се чувствам в безопасност. Бебето няма да е в безопасност. Но не мога да допусна и той да влезе в затвора. Исках само да изчезна. Не си дадох сметка, че полицията ще заподозре него.

Поглеждам изискано към групата на сцената, където подобен на скелет седемдесетгодишен старчок пее за любов. Недалеч от нашата маса един тип с изпънат гръб и подстригани мустаци мята чашата си в кошчето за боклук до нас и бележи (научих тази дума от Ник). Иска ми се да бях избрала по-приятно място. Типът вече открито ме зяпа, наклонил глава на една страна и преувеличено озадачен. Ако беше герой от анимационно филмче, щеше да се почеше по главата и да издаде гумен звук, подобен на стържене. По някаква причина си казвам: прилича на ченге. И му обръщам гръб.

— За Ник не трябва да се безпокоиш — напътства ме Деси. — Остави това на мен, аз ще се погрижа — протяга той ръка, стар жест. Деси е пазителят на моите тревоги — ритуална игра, която играехме като малки. Аз се преструвам, че слагам нещо в ръката му, той го обхваща с пръсти и на мен наистина ми става по-добре. — Всъщност няма да се погрижа. Надявам се Ник да умре заради онова, което ти е сторил. В едно разумно общество точно така би станало.

— Е, ние сме безумно общество, затова трябва да продължа да се крия. Трябва да защитя детето си. — Полагам длан върху корема си. — Мислиш ли, че е ужасно от моя страна?

Вече знам отговора.

— Не, разбира се, миличка. Правиш каквото си била принудена да сториш. Би било лудост да постъпиш другояче.

Не ме пита нищо за бременността. Знаех си, че няма да попита.

— Само ти знаеш — казвам му.

— Ще се погрижа за теб. Какво мога да направя?

Сепвам се престорено, дъвча устна, отмествам поглед, после отново поглеждам към Деси.

— Нуждая се от пари за известно време. Мислех да започна някаква работа, но…

— О, не, не, не го прави. Ти си навсякъде, Ейми — по всички новини, по списанията. Някой ще те познае. Дори с тази… — докосва той косата ми… — нова спортна прическа. Ти си красива жена, а красивите жени не изчезват лесно.

— За съжаление май си прав. Просто не искам да смятам, че се възползвам от теб. Нямах къде другаде да отида…

Келнерката, невзрачна брюнетка, маскирана като красива брюнетка, идва и оставя напитките ни на масата. Извръщам се от нея и установявам, че мустакатият любопитко е застанал до бара и ме наблюдава с полуусмивка. Не знам какво да правя. Предишната Ейми за нищо на света не би стъпила тук. Мисълта ми е помътена от диетичната кола и от собствената ми телесна миризма.

— Поръчах ти джин с тоник — казвам.

Той леко се смръщва.

— Какво? — питам, но вече знам.

— Това е пролетното ми питие. Сега пия „Джак Даниълс“ с джинджър ейл.

— Тогава ще ти поръчаме такъв коктейл, а аз ще изпия джина ти.

— Не, всичко е наред, не се тревожи.

Натрапникът отново се появява в периферното ми зрение.

— Този тип с мустаците… не ме ли зяпа?

Деси го стрелва с поглед и поклаща глава.

— Гледа… певците — произнася той думата двусмислено. — Нуждаеш се не само от малко пари. Цялото това хитруване ще ти омръзне. Да не можеш да погледнеш хората в очите. Да живееш сред… — той разпери ръце, за да обхване в жеста цялото казино — хора, с които, допускам, нямаш нищо общо. Да живееш под стандарта си.

— Това ме очаква през следващите десет години. Докато не остарея достатъчно, историята не се забрави и аз не се почувствам спокойна.

— Ха! Склонна си да го правиш цели десет години, така ли, Ейми?

— Шшшт, не произнасяй името ми!

— Кейти, Джени, Меган или каквото е там… Говориш безумия!

Келнерката се връща, Деси й подава банкнота от двайсет долара и я отпраща. Тя си тръгва ухилена. Държи двайсетачката като чудо невиждано. Отпивам от питието си. Бебето няма да има нищо против.

— Според мен Ник няма да предяви обвинение, ако се върнеш.

— Моля?

— Дойде вкъщи. Мисля, че разбира вината си…

— Дошъл е при теб? Кога?

— Преди няколко дни. Преди да говоря с теб, слава богу.

През последната седмица Ник проявява към мен повече интерес, отколкото през последните няколко години. Винаги ми се е искало някой мъж да се сбие заради мен — в истинска кървава битка — така че това е добро начало: Ник да отиде да разпитва Деси.

— Какво каза? Как ти се стори?

— Като задник от висш порядък. Искаше да го лепне на мен. Разказа ми някаква откачена история как аз…

Винаги ми е харесвала лъжата как Деси се е опитал да се самоубие заради мен. Той наистина беше съсипан от раздялата ни, стана досаден и плашещ и постоянно висеше из кампуса с надеждата да го приема обратно. Като нищо би могъл да посегне на живота си.

— Какво каза Ник за мен?

— Изглежда съзнава, че вече не може да ти навреди, понеже светът е осведомен и загрижен за Ейми. Трябва да ти позволи да се върнеш жива и здрава, а ти можеш да се разведеш и да се ожениш за подходящия мъж. — Отпива от питието си. — Най-накрая.

— Не мога да се прибера у дома, Деси. Дори ако хората повярват на всичко за грубостите на Ник. Пак ще мразят мен — аз ги измамих. Ще бъда най-големият аутсайдер на света.

— Ще бъдеш моят аутсайдер и аз ще те обичам въпреки всичко и ще те пазя от всичко. Край на тревогите ти.

— Няма да можем да общуваме с никого.

— Ще напуснем страната, ако искаш. Ще живеем в Испания, Италия или където пожелаеш, ще ядем манго на слънце. Ще спим до късно, ще играем скрабъл, ще разлистваме книги безцелно и ще плуваме в океана.

— А когато умра, все още ще бъда нелепа бележка под линия, изрод. Не. Имам си гордост, Деси.

— Е, няма да допусна да живееш на паркинг за каравани. Няма. Ще дойдеш с мен и ще те настаним в къщичката край езерото. Там е много уединено. Ще ти нося продукти и всичко необходимо, по всяко време. Можеш да се криеш самичка, докато решим какво да правим.

Къщичката край езерото на Деси всъщност беше огромна, а да ми „носи продукти“ означаваше да ми стане любовник. Усещах нуждата, излъчваше я като телесна топлина. Гърчеше се неспокойно под костюма и адски му се искаше това да се случи. Деси беше колекционер: имаше четири коли, три къщи, множество дрешници с костюми и обувки. Щеше да му е приятно да знае, че съм на сигурно място, под стъклен похлупак. Върховната фантазия на белия рицар: измъква обруганата принцеса от окаяното й положение и я поставя под своя закрила в златния замък, до който единствен той има достъп.

— Не мога да го направя. Ами ако полицията някак разбере и дойде да ме търси?

— Ейми, полицията те мисли за мъртва.

— Не, засега трябва да съм сама. Можеш ли само да ми дадеш малко пари?

— А ако откажа?

— Тогава ще разбера, че предложението ти за помощ не е било искрено. Че си като Ник и искаш само да ме контролираш, независимо по какъв начин.

Деси мълчеше и преглътна напитката си със стиснати челюсти.

— Това е чудовищно обвинение.

— Това е чудовищна постъпка.

— Не те контролирам, притеснявам се за теб. Поживей в къщата край езерото. Ако смяташ, че те притискам, ако се почувстваш неудобно, си тръгни. Най-лошото, което може да се случи, е да си починеш и да се отпуснеш няколко дни.

Мустакатият неочаквано се озовава на нашата маса с несигурна усмивка на лицето.

— Госпожо, дали имате някаква връзка със семейство Енлоу? — пита той.

— Не — отговарям и се извръщам.

— Извинете, но приличате на…

— Ние сме от Канада, а сега ни извинете — срязва го Деси, а типът завърта очи, промърморва „божичко“ и се отправя обратно към бара. Но не спира да ме поглежда.

— Трябва да тръгваме — отбелязва Деси. — Ела в къщата на езерото, още сега мога да те заведа там. — Изправя се.

В къщата на Деси сигурно има превъзходна кухня, стаи, в които мога да се шляя и да танцувам като в „Звукът на музиката“ — сигурно са адски просторни. Най-вероятно има безжичен интернет и кабелна телевизия — за нуждите на командния ми център — и огромна вана, плюшени халати и легло, което не заплашва да се разпадне всеки момент.

Е, щях да имам и Деси, обаче той беше управляем.

Онзи тип на бара още ме зяпа, но вече не толкова добронамерено.

Навеждам се и нежно целувам Деси по устните. Май съм взела решение.

— Ти си прекрасен човек, съжалявам, че те поставям в такова положение.

— Аз искам да бъда в това положение, Ейми.

* * *

Докато излизаме и минаваме покрай един адски потискащ бар, където във всеки ъгъл бръмчат телевизори, виждам на екрана Пачаврата.

Пачаврата дава пресконференция.

С Деси спираме и вперваме поглед в един телевизор в ъгъла.

Анди изглежда дребничка и безвредна. Прилича на детегледачка, при това не на сексапилна детегледачка, а на момиче от квартала, което си играе с децата. Знам, че не е истинската Анди, защото съм я следила. В действителност тя носи прилепнали потници, които подчертават гърдите й, и прилепнали джинси, а косата й е дълга и чуплива. На живо изглежда като покана за чукане.

Сега е облечена с измачкана лятна рокля, косата й е прибрана зад ушите и явно е плакала — личи по розовите торбички под очите. Изглежда изтощена, напрегната и всъщност е много красива. По-хубава, отколкото смятах преди. Не съм я виждала толкова отблизо. Има лунички.

— О, мамка му! — възкликва една жена пред приятелката си с коса като евтино каберне.

— О, нееее, наистина бях започнала да съчувствам на този тип! — отговаря приятелката.

— В хладилника ми има гадости, които са по-стари от това девойче. Ама че задник!

Анди застава зад микрофона и свежда поглед към листа с изявлението си, който трепери в ръката й. Горната й устна е влажна и лъщи на светлината на прожекторите. Изтрива потта с показалеца си.

— Хмм… Ето какво искам да кажа: имах връзка с Ник Дън от април 2011 година до 5 юли тази година, когато съпругата му Ейми Дън изчезна. Ник ми беше преподавател в колежа в Картидж, сближихме се и започнахме връзка.

Млъква и се прокашля. Тъмнокоса жена зад нея, не много по-възрастна от мен, й дава вода, която Анди изпива бързо, а чашата трепери в ръката й.

— Много се срамувам, че имах връзка с женен мъж. Това противоречи на моите ценности. Наистина бях убедена, че съм влюбена… — разплаква се тя и гласът й потрепва — … в Ник Дън и че той е влюбен в мен. Той ми каза, че връзката със съпругата му е приключила и двамата скоро ще се разведат. Не знаех, че Ейми Дън е бременна. Ще сътруднича на полицията в разследването относно изчезването на Ейми Дън и ще направя всичко по силите си да помогна.

Гласчето й е тънко, детинско. Тя вдига поглед към камерите отпред, видимо се стряска и отново свежда очи. Две ябълки почервеняват на кръглите й бузи.

— Аз… аз… — разридава се тя и майка й — жената сигурно е майка й, имат еднакви твърде големи очи — слага ръка върху рамото й Анди продължава да чете: — Много съжалявам и се срамувам от стореното. Искам да се извиня на семейството на Ейми за болката, която им причиних. Съдействам на полицията в разследването… О, това вече го казах.

Анди се усмихва стеснително, а представителите на пресата се смеят насърчаващо.

— Горкичката! — възкликва червенокоската.

Тя е малка уличница и не заслужава състрадание. Не мога да повярвам, че някой съжалява Анди. Буквално отказвам да го повярвам.

— Аз съм студентка на двайсет и три години — продължава тя. — Моля ви само за малко уединение, за да преодолея този труден момент.

— Късмет — промърморвам, докато Анди отстъпва назад, някакъв полицай отказва да отговаря на въпроси и всички се отдръпват от камерите. Улавям се, че съм се наклонила наляво, сякаш за да ги последвам.

— Горкичкото агънце — съжалява я по-възрастната жена. — Изглеждаше ужасена.

— Май в крайна сметка той го е направил.

— Бил е с нея повече от година.

— Боклук!

Деси ме побутва и се ококорва въпросително: знаеше ли за връзката? Добре ли си? Вероятно изражението ми е бясно — горкото агънце, как пък не! — но се преструвам, че е заради изневярата. Кимам и се усмихвам неохотно. Добре съм. Точно преди да си тръгнем, виждам родителите си, хванати за ръце както винаги, пристъпват заедно към микрофона. Майка ми, изглежда, се е подстригала. Трябва ли да се подразня, че насред драмата около моето изчезване тя се е погрижила за външния си вид? Когато някой умре и роднините му продължат напред, винаги казват: еди-кой си би искал така. Аз не искам.

Майка ми заговаря:

— Нашето изявление е кратко и след него няма да отговаряме на въпроси. Първо, искам да ви благодаря за огромната подкрепа за семейството ни. Явно светът обича Ейми не по-малко от нас. Ейми, липсват ни сърдечният ти глас и веселостта ти, бързият ти ум и доброто ти сърце. Ти наистина си невероятна. Ще те върнем обратно в семейството. Сигурна съм. И второ, до тази сутрин не знаехме, че зет ни Ник Дън е имал извънбрачна връзка. Още от самото начало на този кошмар той не беше толкова разтревожен, ангажиран и загрижен, колкото би трябвало. Отдавахме го на шока, но сега, в светлината на новите разкрития, не смятаме така. Ето защо оттеглихме подкрепата си за Ник. Той не беше искрен пред полицията, не беше искрен и с нас. Разследването продължава и ние се надяваме Ейми да се върне при нас. Историята й трябва да продължи. Светът е готов за следващата глава.

Амин, казва някой.