Джилиан Флин
Не казвай сбогом (6)

Ейми Елиът Дън

5 юли 2008 г.

Дебела съм от любов! Прегракнала съм от плам. Отвратително пълна съм от обожание! Щастлива и заета пчеличка, обзета от брачно въодушевление. Наистина жужа край него, суетя се и все правя нещо. Превърнала съм се в нещо странно. Превърнала съм се в съпруга. Улавям се как направлявам кораба на разговорите — тромаво, неестествено — само за да произнеса името му гласно. Станала съм съпруга, превърнала съм се в досадница, помолиха ме да върна членската си карта като млада и независима феминистка. Не ми пука. Правя баланса на чековата му книжка, подстригвам го. Станала съм толкова ретро, че в един момент сигурно ще започна да казвам „тефтер“, ще излизам облечена с провиснало сако от туид и с начервени устни на път за „козметичката“. Нищо не ме притеснява. Струва ми се, че всичко ще се подреди прекрасно, всяка тревога ще се превърне в забавна история, която да си разказваме на вечеря. Днес убих един скитник, скъпи… ха-ха-ха! Ох, голям смях!

Ник е като хубаво силно питие: дава правилен поглед към всичко. Не различен, а правилен поглед. С Ник осъзнах, че наистина няма значение дали ще закъснея с няколко дни да платя тока, ако последният ми тест не се е получил както трябва (най-последният, не се шегувам: „Какво дърво бихте искали да бъдете?“. Аз, ябълково дърво! Това нищо не означава!). Няма значение, че последната книжка от поредицата „Невероятната Ейми“ е здравата и основателно оплюта, че рецензиите са люти, че след слабото начало продажбите главоломно паднаха. Няма значение в какъв цвят ще боядисам стаята ни, колко ще закъснея заради движението и дали разделно събраните ни отпадъци наистина се преработват разделно. (Мери се с мен, Ню Йорк, нали така?) Няма значение, защото съм намерила своята половинка. Това е Ник, спокоен и хладнокръвен, умен, забавен и непретенциозен. Неразтерзан, щастлив. Мил. С голям пенис.

Онова, което не харесвам у себе си, е изтласкано някъде назад в съзнанието ми. Може би това ми харесва най-много у него — начина, по който ме създава. Не чувствата, които създава, а самата мен. Забавна съм. Закачлива съм. Смела съм. Чувствам се естествено щастлива и напълно задоволена. Аз съм съпруга! Странно ми е да изговарям тези думи. (Сериозно, относно разделното събиране на отпадъците, Ню Йорк — стига де, това е само намигване.)

Вършим глупости, като например миналия уикенд, когато отидохме с колата до Делауер, понеже никой от нас не беше правил секс в Делауер. Нека да ви опиша какво стана, понеже е достойно за поколенията. Прекосихме границата на щата — „Добре дошли в Делауер!“, пишеше на една табела, а също: „Малко чудо“, а също: „Първият щат“, а също: „Домът на пазаруването без данъци“.

Делауер, щат с много самоличност.

Посочих на Ник първия черен път, който забелязах, и трополихме по него пет минути, докато не се озовахме отвсякъде заобиколени с борове. Не говорехме. Той избута седалката си назад. Аз си вдигнах полата. Не носех бельо, видях как устата и лицето му се отпуснаха и той доби отнесеното и решително изражение, както когато е възбуден. Покатерих се върху него с лице към предното стъкло. Притисната бях към волана, докато се движехме заедно, клаксонът тихичко се обаждаше, имитирайки ме, а ръката му шумно мажеше по стъклото. С Ник можем да свършим навсякъде — никой не страда от сценична треска и двамата доста се гордеем с това. После се прибрахме обратно вкъщи. Ядох телешка пастърма, вдигнала боси стъпала върху таблото. Обичаме къщата си. Къщата, построена от „Невероятната Ейми“. Бруклинска постройка от кафяв пясъчник, която моите родители ни купиха, точно на крайбрежната улица с оформен широкоекранен изглед към Манхатън. Екстравагантна е и ме кара да се чувствам виновна, но е идеална. Боря се с навиците си на богато и разглезено момиче, когато мога. Много от работата свършихме сами. Току-що бяхме боядисали стените — само за два уикенда: пролетно зелено, бледожълто и кадифеносиньо. На теория. Никой от цветовете не се оказа какъвто предполагахме, но въпреки това се престорихме, че ни харесват. Напълнихме къщата с джунджурии от битпазарите, купихме плочи за грамофона на Ник. Една вечер седяхме на стария персийски килим, пиехме вино и слушахме надрасканите грамофонни плочи. После небето притъмня, Манхатън светна и Ник каза: „Винаги съм си го представял така. Точно така си го представях“.

През уикендите си говорим под четири пласта завивки и със затоплени лица под огрения от слънцето жълт юрган. Дори дюшемето изглежда весело: има две стари скърцащи дъски, които се провикват, когато влезем през вратата. Обожавам я, обожавам това, че е наша, че имаме страхотна история, свързана със старата лапа на стойка или с разкривената глинена кана до кафеника, в която има една-единствена хартиена изрезка. По цял ден си мисля за приятните неща, които да направя за него — да купя ментов сапун, който той ще усеща в дланта си като топъл камък, или пък тънко филе от пъстърва, което да сготвя и да му поднеса — ода за дните, които е прекарал на речния параход. Знам, че се държа нелепо. Но ми харесва — никога не съм подозирала, че съм способна на това заради мъж. Носи ми облекчение. Примирам дори по чорапите му, които той успява да захвърли очарователно усукани, като че ли кутре ги е разнасяло от стая в стая.

Първата годишнина от сватбата ни е и аз съм дебела от любов, макар хората да ни повтарят, че първата година ще бъде много трудна, като че ли сме наивни хлапета, тръгнали на война. Не беше трудно. Създадени сме да бъдем съпрузи. Сега е първата ни годишнина и Ник ще си тръгне от работа на обяд. Очаква го моето търсене на съкровища. Всичките загадки са свързани с нас, с годината, която прекарахме заедно.

Когато скъпият ти съпруг се простуди,

това ястие му сервирай ти.

Отговор: Супата „Том Ям“ от тайландския ресторант на Президънт стрийт. Управителят ще е там днес следобед с една купичка супа и следващата загадка.

Също и „Макман“ в китайския квартал, статуята на Алиса в Сентръл Парк, панорамна обиколка на Манхатън. Накрая ще се озовем на рибния пазар на Фултън стрийт, откъдето ще си купим два прекрасни омара, аз ще държа кутията в скута си, а Ник нервно ще мърда в таксито до мен. Ще се втурнем към вкъщи и аз ще ги пусна в новата тенджера върху старата ни печка с целия финес, на който е способно момиче, прекарало много лета на Кейп, а Ник ще се киска и ще преструва, че се крие от страх зад кухненската врата.

Предложих просто да си вземем бургери. Ник искаше да излезем — някъде петзвездно, изискано, някъде с часовников механизъм от блюда и келнери, които току подхвърлят името на някоя важна клечка. Затова омарите са прекрасно средно решение, омарите са точно това, което всички ни повтарят (и повтарят, и повтарят), че представлява бракът: компромис!

Ядем омари с масло и правим секс на пода, докато някаква жена от старите ни джазови записи пее с глас, който сякаш идва от другия край на тунел. Бавничко и лениво ще се напием с хубав скоч, любимия на Ник. Ще му направя подарък — листовете за писма, които толкова искаше от „Крейн и Ко“. Хартия за писател и съпруга на писател, която може би няма нищо против едно-две любовни писма.

А после може би пак ще правим секс. И ще хапнем по един бургер късно през нощта. И ще пием още скоч. Ето я най-щастливата двойка в квартала! А разправят, че бракът искал много работа.