Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Ник Дън

Изчезнала от пет дни

Облегнах се на вратата. Още долавях уханието на Анди и исках да задържа този миг, за да мога сега, след като тя си тръгна, да се насладя още мъничко на мисълта за нея. На лавандуловия й шампоан, на лавандуловия й лосион. Лавандула за късмет, обясни ми тя веднъж. Имам нужда от късмет.

— На колко години е? — пита Го с ръце на кръста.

— Това ли е най-важното?

— На колко години е, Ник?

— На двайсет и три.

— На двайсет и три. Блестящо.

— Го, недей…

— Ник, даваш ли си сметка колко си откачен? — пита тя с ръце на кръста. — Откачен и тъп? — Последната дума — детинска дума — ме удря силно, все едно отново съм десетгодишен.

— Положението не е идеално — признавам тихо.

— Идеално положение ли! Ти си… ти изневеряваш, Ник! Какво става с теб? Винаги си бил от добрите. Или аз открай време съм идиотка?

— Не — погледнах към вратата, към същото място, където гледах като малък, когато ме караше да седна на дивана и ми казваше, че съм способен да се държа по-добре, не както току-що се бях държал.

— Ти си мъж, който изневерява на жена си — това не можеш да го поправиш — каза Го. — Боже, дори татко не изневеряваше. Ти си толкова… жена ти е изчезнала, Ейми е бог знае къде, а ти се забавляваш с тази малка…

— Го, много ми е забавна тази нова версия на историята, в която ти си на страната на Ейми. Никога не си я харесвала, още от самото начало, а откакто се случи всичко това, сякаш…

— Съчувствам на изчезналата ти съпруга, Ник. Загрижена съм. Да, така е. Помниш ли, когато ти казах, че се държиш странно? Поведението ти… е налудничаво.

Тя закрачи из стаята, дъвчейки нокътя си.

— Полицията ще научи за това, а аз дори не знам… — каза тя. — Ужасно съм уплашена, Ник. За пръв път наистина съм уплашена за теб. Не мога да повярвам, че още не са научили. Сигурно ще извадят разпечатки на разговорите ти.

— Говоря от телефон за еднократна употреба.

Тя се стъписа.

— Още по-зле. Това е като… умисъл.

— Умишлена изневяра, Го. Да, виновен съм в това.

Тя замълча за секунда, отпусна се тежко на дивана, за да осмисли всичко. Честно казано, изпитах облекчение, че го научи.

— От колко време? — попита тя.

— Малко повече от година. — Накарах се да вдигна очи от пода и да погледна право в нея.

— Повече от година? И не си ми казал.

— Страхувах се, че ще ми кажеш да престана. Че ще си помислиш лоши неща за мен и тогава ще трябва да спра. А не исках. Нещата с Ейми…

— Повече от година — повтори Го. — А аз нищо не заподозрях. Осем хиляди пиянски разговора, а ти не ми се довери достатъчно, за да ми кажеш… Не знаех, че си способен на това — да скриеш изцяло нещо от мен.

— Само това.

Го сви рамене — как да ти вярвам сега?

— Обичаш ли я? — Помъчи се въпросът да прозвучи шеговито, за да ми покаже колко слабо вероятно е да е вярно.

— Да. Наистина ми се струва, че я обичам. Обичам я.

— Съзнаваш ли, че ако наистина излизаш с нея, ако се виждате редовно, ако живееш с нея, тя ще открие у теб същите недостатъци? Ще забележи неща, които ще я подлудяват. Ще има изисквания, които няма да ти харесват. Ще ти се ядосва?

— Не съм на десет, Го. Знам как се развиват връзките.

Тя отново сви рамене — нима?

— Трябва ни адвокат — заяви Го. — Добър адвокат с пиар умения, понеже… телевизиите, някои кабелни програми, душат наоколо. Трябва да се погрижим медиите да не те превърнат в противен любовчия, защото ако това се случи… Тогава край.

— Това е малко крайно. — Обикновено се съгласявам с нея, но не можех да понеса да слушам тези думи от Го. Трябваше да ги опровергая.

— Ник, положението е сериозно. Ще се обадя тук-там.

— Както искаш, ако така ще се почувстваш по-добре.

Тя бучна два твърди пръста в гърдите ми.

— Не се дръж така с мен, Ланс. „О, момичетата все преувеличават.“ Това са глупости. Загазил си, приятел. Извади си главата от пясъка и започни да ми помагаш да оправим нещата.

Под ризата усещах мястото, където ме мушна с пръст, дълго след като хапчето я унесе и тя, слава богу, си легна.

* * *

Сънувах Ейми: пълзеше по пода на кухнята на четири крака и се опитваше да се добере до задната врата, но не виждаше нищо заради кръвта и се движеше много бавно, твърде бавно. Красивата й глава беше странно обезобразена, вдлъбната отдясно. От един дълъг кичур капеше кръв, Ейми стенеше моето име.

Събудих се и осъзнах, че е време да се прибера у дома. Трябваше да огледам мястото — местопрестъплението — трябваше да се изправя пред него.

Го беше тръгнала, колата й я нямаше. Озърнах се за бележка някъде на открито, та тъпият й брат да я прочете: „Днес колата ми трябва, вземи колата на мама!“, с ключ до нея и стрелка към ключа, обаче не намерих нищо такова — явно още ми беше бясна. Сам намерих ключовете от колата на мама на кукичка до стария телефон на стената и подкарах нейната тойота „Камри“ към вкъщи.

Никой не беше излязъл на жегата. Кварталът ни беше пуст и самотен като в деня, когато изчезна Ейми. Пристъпих през прага и се накарах да си поема въздух. Странно, че толкова нова къща може да изглежда като обитавана от привидения, и то не по романтичния начин от викторианските романи, а наистина зловещо, отвратително. Къща с история, а е само на три години. Криминалистите бяха огледали всичко — всички повърхности бяха поръсени с нещо, лепкави и изцапани. Седнах на дивана и ме лъхна непознат мирис — на пикантен афтършейв. Макар да беше топло, отворих прозорците, за да влезе малко въздух. Блийкър изтича надолу по стълбите, взех го и го погалих, докато не замърка. Някой полицай му беше напълнил купичката. Мил жест, след като бяха преобърнали къщата наопаки. Внимателно оставих котарака на долното стъпало, после се качих до спалнята и разкопчах ризата си. Легнах напряко на леглото и зарових лице във възглавницата си — същата тъмносиня възглавница, в която се бях взирал в деня на годишнината ни.

Телефонът ми звънна. Го. Вдигнах.

— Ще повтарят шоуто на Елън Абът от снощи. За Ейми е. И за теб. Изглежда зле. Искаш ли да дойда?

— Не, ще го гледам сам, благодаря.

И двамата замълчахме и зачакахме другия да се извини.

— Добре, ще говорим после.

Шоуто на Елън Абът е предаване по кабела, което се занимава с изчезнали или убити жени, а звездата му е неизменно гневната водеща — бивш прокурор и защитник на гражданските права. Предаването започна с Елън, с прическа и гланц за устни, вперила гневен поглед към камерата, докато описваше Ейми: „Тази вечер: изчезването на красива млада жена, вдъхновила написването на поредицата книги «Невероятната Ейми». Домът й е в безпорядък. Съпругът й е Ланс Никълъс Дън, безработен писател, в момента собственик на бар, който е купил с парите на жена си. Искате ли да разберете колко беше притеснен той? Следващите кадри са направени след изчезването на жена му на 5 юли — в деня на петата годишнина от сватбата им“.

На екрана се появи моя снимка от пресконференцията, с тъпашката усмивка. И още една, как махам с ръка и се усмихвам като кралица на красотата (всъщност махах на Мерибет, а се усмихвах, понеже винаги се усмихвам, когато махам с ръка).

После показаха направена с мобилния телефон снимка на двама ни с Шона Кели, майсторката на картофен пай. Буза до буза, с перленобели усмивки. После на екрана се появи самата Шона, с тен, сериозна и изваяна, а Елън я представи на Америка. Целият плувнах в пот.

Елън: И така, Ланс Никълъс Дън — можете ли да опишете поведението му, Шона? Видели сте го, докато всички са търсели изчезналата му съпруга, и Ланс Никълъс Дън е бил… какъв?

Шона: Беше много спокоен, много дружелюбен.

Елън: Извинете, извинете. Спокоен и дружелюбен ли? Съпругата му е изчезнала, Шона. Що за човек може да бъде дружелюбен и спокоен?

Нелепата снимка отново се появи на екрана. Кой знае защо изглеждахме още по-ведри.

Шона: Той дори малко пофлиртува…

Трябваше да се държиш по-мило с нея, Ник. Трябваше да опиташ проклетия пай.

Елън: Пофлиртува ли? Докато съпругата му е била бог знае къде, а Ланс Дън е… Е, много съжалявам, Шона, но тази снимка е просто… Не се сещам за по-подходяща дума от отвратителна. Невинен мъж не изглежда така…

След това Елън Абът, превърнала разпалването на омраза в професия, заповтаря, че нямам алиби: „Защо Ланс Никълъс Дън няма алиби до обяд? Къде е ходил онази сутрин?“ — провлече тя с акцента си на тексаски шериф. Гостите в студиото й се съгласиха, че нещата не изглеждат добре.

Обадих се на Го и тя каза:

— Е, мина почти седмица, преди да се настроят срещу теб. — После двамата поругахме малко. Проклетата Шона, скапана кучка.

— Направи нещо наистина полезно днес, действай — посъветва ме Го. — Сега хората ще те наблюдават.

— Не бих могъл да стоя на едно място, дори да исках.

* * *

Отидох с колата до Сейнт Луис, почти изпаднал в ярост, превъртайки в главата си откъса от телевизионното предаване, отговаряйки на всички въпроси на Елън, за да й затворя устата. Елън Абът, скапана кучко, днес издирих един от преследвачите на Ейми. Деси Колингс. Намерих го, за да науча истината. Аз, съпругът герой. Ако имах запис на въздействаща музика, щях да го пусна. Аз, свестният работещ тип, оженил се за разглезеното богато момиче. Медиите трябва да захапят това: маниакалните преследвачи са по-интригуващи от обикновените убийци на съпруги.

Докато прекосявах квартала с колата си, се наложи да променя мнението си за Деси от заможен на изключително, отвратително богат. Този тип живееше в къща в Ладю, която струваше сигурно най-малко пет милиона. Варосана тухлена постройка, черни лакирани капаци на прозорците, газени лампи и бръшлян. Бях се облякъл специално за срещата с приличен костюм и вратовръзка, но сега си дадох сметка, че костюм за четиристотин долара в този квартал се набива на очи повече, отколкото ако бях по джинси. От задната част на къщата се чу потракване на официални обувки, а вратата се отвори с мек всмукващ звук като врата на хладилник. Към мен навън се търкулна кълбо от студен въздух.

Деси изглеждаше така, както винаги ми се бе искало да изглеждам аз: красив и много свестен тип. Заради нещо в очите му или в челюстта. Имаше хлътнали бадемови очи като на мече и трапчинки на двете бузи. Ако ни видите един до друг, ще решите, че той е добрият.

— О! — възкликна той, взирайки се в лицето ми. — Вие сте Ник. Ник Дън. Слава богу, толкова се притеснявах за Ейми. Влизайте, влизайте.

Въведе ме в строга дневна — така декораторът си беше представял мъжественото внушение. Много тъмни и неудобни кожени мебели. Деси ме покани с жест да седна на един стол с много твърда облегалка. Помъчих се да се почувствам удобно, както ме подкани домакинът, но установих, че единствената поза, която позволява столът, е на провинил се ученик — внимавай и седни с изправен гръб.

Деси не ме попита какво търся в дневната му. Нито обясни как така веднага ме е познал. Макар че ми се случваше все по-често — косите погледи и приглушеният шепот.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита Деси, притиснал длани. Направо на въпроса.

— Не, благодаря.

Той седна срещу мен. Беше облечен безукорно в тъмносиньо и кремаво. Дори връзките на обувките му сякаш бяха изгладени. На него всичко му стоеше добре. Не беше незначителното конте, което се надявах да видя. Беше самото въплъщение на джентълмен: човек, който може да цитира велик поет, да поръча рядък скоч, да купи на жената най-подходящото старинно бижу. Всъщност изглеждаше като човек, който интуитивно знае какво искат жените — седнал срещу него, имах чувството, че костюмът ми е смачкан, че обноските ми стават нескопосани. У мен се надигна неустоимо желание да говорим за футбол и за пръдни. Типове като него винаги ме вбесяват.

— Ейми. Някакви следи? — попита Деси.

Изглеждаше ми познат, може би приличаше на някой актьор.

— Нищо сериозно.

— Отвлечена е… от вкъщи, така ли?

— Да, от дома ни.

И в този момент се сетих кой е той: беше се появил сам на първия ден от издирването, онзи тип, който постоянно крадешком поглеждаше към снимката на Ейми.

— Вие идвахте в доброволческия център, нали? През първия ден.

— Да, така е — отвърна Деси сдържано. — Тъкмо щях да ви го кажа. Иска ми се да се бяхме запознали тогава, да изкажа съчувствието си.

— Дошли сте отдалеч.

— Мога да кажа същото за вас — усмихна се той. — Вижте, наистина харесвам Ейми. Когато научих какво се е случило, трябваше да предприема нещо. Просто… ужасно е, че го казвам, Ник, но когато узнах от новините, си помислих: ама разбира се.

— Разбира се ли?

— Разбира се, че някой ще я поиска — отговори той. Имаше дълбок глас, интимен. — Знаете ли, тя открай време е такава. Кара хората да я пожелават. Винаги. Сещате се за онова клише, нали — „мъжете я искат, а жените искат да са като нея“. За Ейми важеше напълно.

Деси скръсти големите си ръце в скута на панталона. Не можех да разбера дали не ме манипулира. Казах си, че трябва да внимавам. Това е правило за всички интервюта, които се очертават като трудни: не минавай в настъпление, докато не се наложи, най-напред виж дали сами няма да се обесят.

— Имали сте доста напрегната връзка с Ейми, нали така? — попитах.

— Не беше само заради външността й — отговори Деси. Облегна се на коляно с отнесен поглед. — Разбира се, много съм мислил за това — първата любов. Определено съм мислил за това. Умозрителната ми природа. Прекалената ми склонност към философстване. — Усмихна се прекалено скромно. Показаха се трапчинките му. — Нали знаете, когато Ейми те обича, когато се интересува от теб… вниманието й е толкова топло, вдъхва ти увереност… напълно те обгръща. Като гореща вана.

Извих вежди.

— Имайте малко търпение — каза той. — Човек се чувства добре в кожата си. Много добре, може би за пръв път. А после тя забелязва недостатъците ти, разбира, че ти си поредният обикновен човек, с когото трябва да се оправя — и ти наистина си Способния Анди, обаче в реалността Способния Анди никога не би могъл да бъде с Невероятната Ейми. И интересът й угасва, а ти преставаш да се чувстваш добре, отново усещаш предишната студенина, все едно си гол на пода в банята, а единственото ти желание е отново да се пъхнеш в топлата вана.

Познавах чувството — бях на пода на банята вече три години — отвратих се, че съм изпитвал същото чувство като този човек.

— Е, сигурен съм, че разбирате какво имам предвид — каза Деси и ми се усмихна с намигване.

Ама че странен човек, помислих си. Кой сравнява съпругата на друг мъж с вана, в която иска да се потопи? Изчезналата съпруга на друг мъж?

Зад него имаше дълга масичка от полирано дърво, върху която се мъдреха няколко снимки със сребърни рамки. В средата видях доста голяма ученическа снимка на Деси и Ейми по тенис екипи — двамата бяха толкова абсурдно стилни, толкова богати и излъскани, все едно гледах кадър от филм на Хичкок. Представих си го като юноша, как се шмугва в стаята на Ейми в общежитието, как пуска дрехите си на пода, пъхва се в хладните чаршафи и поглъща хапчетата в пластмасови капсули. И чака някой да го намери. Беше някакво наказание, ярост — но не като случилото се в моята къща преди пет дни. Разбирах защо полицията не се интересува толкова от случая. Деси проследи погледа ми.

— О, не можете да ме вините! — усмихна се той. — Кой би изхвърлил толкова съвършена снимка?

— На момиче, с което не се е виждал двайсет години? — попитах, преди да успея да се овладея. Давах си сметка, че тонът ми е по-агресивен от необходимото.

— Познавам Ейми — рязко отговори Деси. Седна на ръкохватката на дивана и си пое дълбоко въздух. — Познавах я. Познавах я много добре. Няма ли никакви следи? Трябва да попитам… дали баща й… той… тук ли е?

— Разбира се, че е тук.

— И сигурно е бил в Ню Йорк… когато се е случило?

— Бил е в Ню Йорк. Защо питате?

Деси сви рамене — просто от любопитство, без конкретна причина. Помълча половин минута, вперил поглед в очите ми, предизвиквайки ме да отместя своя. Никой от двама ни не примигна.

— Всъщност, Деси, дойдох тук, за да видя какво можете да ми кажете вие.

Опитах да си представя, че Деси отвлича Ейми. Дали нямаше някоя къща край езеро недалеч? Обикновено такива типове имат. Не беше ли възможно този изискан мъж наистина да държи Ейми в удобното приземие на някоя от своите вили — тя да крачи по килима, да спи на някое прашно канапе в някакъв ярък, популярен за шейсетте години цвят — лимоново или коралово. Искаше ми се Бони и Гилпин да бяха тук, да бяха чули собственическия му тон, когато каза: „Познавам Ейми“.

— Аз ли? — засмя се богато Деси. Идеалното описание за звука. — Нищо не мога да ви кажа. Както изтъкнахте… не я познавам.

— Но вие току-що казахте, че я познавате.

— Е, със сигурност не колкото вас.

— Преследвали сте я в гимназията.

— Преследвал ли съм я? Ник. Тя ми беше гадже.

— Но после ви е зарязала. А вие не сте искали да се откажете.

— Е, може да съм й звъннал няколко пъти. Но нищо необичайно.

— А обичайно ли е да опитате да се самоубиете в спалнята й в общежитието?

Той отметна глава и присви очи. Отвори уста и понечи да каже нещо, после забоде поглед в ръцете си.

— Не съм сигурен, че разбирам за какво говорите, Ник — каза най-накрая.

— Говоря за това, че сте преследвали жена ми. В гимназията. Ето това е.

— За това ли става дума наистина? — засмя се той. — Мили боже, а аз си помислих, че събирате пари, за да обявите награда или нещо подобно. И с радост бих помогнал, между другото. Както ви казах, винаги съм желал доброто на Ейми. Дали я обичам? Не. Всъщност вече не я познавам. От време на време си пишем. Но идването ви тук е интересно. Бъркате проблема. Защото, честно да ви кажа, Ник, по телевизията, а и тук, по дяволите, изобщо не ми приличате на скърбящ и разтревожен съпруг. Изглеждате ми… самодоволен. Между другото, полицаите вече говориха с мен, вероятно благодарение на вас. Или на родителите й. Странно, че не знаехте — човек би допуснал, че споделят всичко със съпруга, ако е извън подозрение.

Стомахът ми се сви.

— Тук съм, защото исках лично да видя изражението ви, докато говорите за Ейми. И трябва да ви кажа, че то ме притеснява. Ставате малко… печален.

— Е, един от двама ни би трябвало — отговори Деси, отново съвсем разумно.

— Скъпи? — долетя глас от задната част на къщата и отново се чу потропване на скъпи обувки към дневната. — Как беше заглавието на онази книга…

Жената беше смътно подобие на Ейми, Ейми в замъглено от пара огледало — същият тен, много сходни черги, но с четвърт век по-възрастна, а плътта и чертите се бяха поотпуснали като фин плат. Все още беше прекрасна, жена, която превъзходно носи бремето на годините. Изглеждаше като фигурка от оригами — заострени лакти, щръкнала ключица. Носеше светлозелена рокля и притежаваше същото въздействие като Ейми — влезе ли в стаята, просто обръщаш глава към нея. Усмихна ми се доста хищно.

— Здравейте, аз съм Жаклин Колингс.

— Майко, това е съпругът на Ейми, Ник — представи ме Деси.

— Ейми — отново се усмихна жената. Имаше дълбок глас, който сякаш идваше от дъното на кладенец и беше необикновено еклив. — Историята много ни заинтригува. Да, много. — Извърна се хладно към сина си. — Ние просто не преставаме да мислим за изключителната Ейми Елиът, нали?

— Сега е Ейми Дън — поправих я.

— Разбира се — съгласи се Жаклин. — Извинете, Ник, много съжалявам за нещата, които преживявате. — Вгледа се в мен за миг. — Извинете, аз… Не си представях Ейми с такова… американско момче. — Сякаш не говореше нито на мен, нито на Деси. — Мили боже, той дори има вдлъбната брадичка.

— Дойдох само да проверя дали нямате някаква информация — казах. — Знам, че той е писал доста писма на съпругата ми през годините.

— А, писмата! — гневно се усмихна Жаклин. — Много интересен начин да си прекарваш времето, не мислите ли?

— Ейми е споделила с вас за тях, така ли? — попита Деси. — Учуден съм.

— Не — извърнах се към него. — Тя винаги ги изхвърляше, без да ги отваря.

— Всичките ли? Винаги? Сигурен ли сте? — попита Деси, все още усмихнат.

— Веднъж извадих едно от кофата и го прочетох. — Отново се обърнах към Жаклин. — За да видя какво точно става.

— Браво на вас — измърка тя към мен. — Точно същото бих очаквала от съпруга си.

— Двамата с Ейми си пишем открай време — каза Деси с тона на майка си, който подсказва, че каквото и да ти каже, няма да искаш да го чуеш. — Беше си нашето нещо. Имейлите ми се струват толкова… евтини. Пък и никой не ги пази. Много са безлични. А аз съм загрижен за поколенията по принцип. Всички велики любовни писма — от Сартър до Симон дьо Бовоар, от Самюъл Клемънс до жена му Оливия… Не знам, винаги съм смятал, че ще е огромна загуба, ако…

— Пазиш ли моите писма? — попита Жаклин. Стоеше до камината, гледаше ни отвисоко и плъзгаше дългата си слаба ръка по полицата.

— Разбира се.

Тя се извърна към мен и изискано сви рамене.

— Просто съм любопитна.

Потръпнах и понечих да се протегна към камината, за да се стопля, но си спомних, че е юли.

— Тази всеотдайност през годините ми се струва доста необикновена — отбелязах. — При положение че тя не ви отговаря.

Очите на Деси проблеснаха при тези мои думи.

— О! — каза само той като човек, изненадващо забелязал фойерверк.

— Ник, струва ми се странно, че идвате тук и разпитвате Деси за взаимоотношенията му или за липсата на такива взаимоотношения със съпругата ви — отбеляза Жаклин Колингс. — С Ейми не сте ли близки? Гарантирам ви, че Деси не е имал истинска връзка с нея от десетилетия. От десетилетия.

— Просто проверявам лично, Жаклин. Понякога се налага човек да го направи.

Тя се запъти към вратата, обърна се и съвсем леко ми кимна с глава веднъж, за да ми даде да разбера, че е време да си вървя.

— Колко предприемчиво от ваша страна, Ник. Направи си сам. И верандата ли си сковахте сам? — Тя се засмя и ми отвори вратата. Погледнах към шията й и се запитах защо не носи перлена огърлица. Жени като нея винаги имат дебели перлени нанизи на шията си. Обаче усетих мириса й — женски мирис, вагинален и странно похотлив.

— Интересно ми беше да се запознаем, Ник — каза тя. — Дано Ейми се прибере у дома жива и здрава. А дотогава, ако отново ви се прииска да влезете във връзка с Деси… — тикна тя в ръката ми дебела кремава визитна картичка — свържете се с адвоката ни, ако обичате.