Джилиан Флин
Не казвай сбогом (61)

Ник Дън

Четиринайсет седмици след завръщането

Не се изнесох. Исках всичко това да бъде изненада за жена ми, която никога не се изненадва. Исках да сключа договор за книгата и после да й дам ръкописа на излизане. За да усети сковаващия ужас, когато знаеш, че светът всеки момент ще се наклони и ще излее върху ти цялата си помия, а ти нищо не можеш да направиш. Не, тя може никога да не отиде в затвора и винаги ще бъде нейната дума срещу моята, обаче доводите ми са убедителни. Историята ми има емоционален отзвук, макар и да няма правен.

Така че нека всеки избере на чия страна да застане. На страната на Ник или на страната на Ейми. Нека да стане още по-голяма игра — какво ми пука. Да продадем малко фланелки.

* * *

Краката не ме държаха, когато отидох да съобщя на Ейми. Вече не бях част от историята й.

Показах й ръкописа, заглавието му: „Психарката“. Наша си шега. И двамата обичаме нашите си шеги. Очаквах да ми издере бузите, да ми скъса дрехите, да ме ухапе.

— О! Прекрасно улучваш момента — каза тя бодро и ме удостои с широка усмивка. — Да ти покажа ли нещо?

* * *

Накарах я да го направи отново, пред мен. Да се изпишка на лентата, докато клекнал на пода на банята, наблюдавах струята на урината й да мокри лентичката, която стана бременно синя.

После я заведох до колата и отидохме в лекарския кабинет, където гледах как й взимат кръв — понеже всъщност тя не се страхува от кръвта — и чакахме два часа да излязат резултатите.

Ейми беше бременна.

— Ясно е, че не е мое — казах.

— О, твое е — усмихна ми се тя и опита да се гушне в мен. — Поздравления, татенце!

— Ейми… — подех, понеже беше вярно, не бях докосвал жена си след завръщането й. И тогава проумях: кутията със салфетките, пластмасовият стол, телевизорът и порното, и моята сперма в някой фризер. Бях оставил онова предупреждение, че ще унищожат материала, на масата, за да предизвикам вината й, а после то изчезна, понеже жена ми както винаги беше предприела действия — не да се освободи от спермата, а да я запази. За всеки случай.

Усетих огромен балон от радост — не можах да се сдържа — а после радостта се превърна в металически ужас.

— Трябва да предприема някои неща за сигурността си, Ник — каза тя. — Понеже, трябва да призная, почти невъзможно е човек да ти има доверие. Като начало, очевидно е, че ще трябва да изтриеш книгата си. И за да приключим завинаги с този въпрос, ще ни трябват клетвени показания — да се закълнеш, че ти си купил вещите в бараката, че ти си ги скрил там и че ако някога си подозирал, че се опитвам да те натопя, сега вече ме обичаш, аз те обичам и всичко е наред.

— А ако откажа?

Тя сложи ръка на корема си и се намръщи.

— Мисля, че ще е ужасно.

Години наред се борехме кой ще получи контрол над брака ни, над любовната ни история, над житейската ни история. И тя ме надигра по всички показатели. Аз създадох ръкопис, а тя създаде живот.

Можех да се боря за попечителство, но знаех, че ще загубя. Битката щеше да хареса на Ейми — един бог знае какво беше приготвила вече. Щом приключеше, нямаше дори да бъда татко за уикендите. Щях да общувам с детето си в някаква стая под погледа на надзорник, който пие кафе наблизо и ме наблюдава. Или пък нямаше да е дори това: внезапно щях да се окажа обвинен в насилие и тормоз и може би никога нямаше да видя детето си, щях да знам, че го държат далеч от мен и че майка му шепне лъжи в малкото розово ушенце.

— Между другото, момче е — каза тя.

В крайна сметка се оказах затворник. Ейми ме държеше в ръцете си завинаги и докато иска, понеже трябваше да спася сина си, трябваше да опитам да отключа, разглобя и отстраня всичко, което правеше тя. Буквално щях да пожертвам живота си за своето дете и щях да го направя с радост. Щях да възпитам сина си като добър човек.

Изтрих историята си.

* * *

Бони вдигна след първото позвъняване.

— При палачинките? След двайсет минути? — попита тя.

— Не.

Осведомих Ронда, че ще ставам баща и затова не мога да участвам повече в разследването — че всъщност смятам да оттегля показанията си относно недоверието към съпругата си, която ме е натопила, и че освен това съм готов да призная участието в историята с кредитните карти.

Отсреща ми отговори дълга пауза.

— Аха — каза Бони. — Аха.

Представях си я как прокарва ръка през рядката си коса, как дъвче вътрешността на бузата си.

— Грижи се за себе си, Ник — каза тя най-накрая. — Грижи се добре и за малкото същество. — После се засмя. — За Ейми не давам пет пари.

После отидох в къщата на Го, за да й съобщя лично. Опитах се да го представя като радостна новина. Бебе, не може да се разстройваш за едно бебе. Положението може да не ти харесва, но не можеш да мразиш бебето.

Имах чувството, че Го ще ме цапардоса. Застана толкова близо, че усещах дъха й. Бодна ме с показалец.

— Просто си търсиш извинение да останеш — прошепна тя. — Вие двамата сте зависими един от друг. Заедно ще избухнете, ясно? Ще се взривите. Наистина ли смяташ, че можеш да правиш това през следващите, колко, да кажем осемнайсет години? Не мислиш ли, че тя ще те убие?

— Не и докато съм мъжът, за когото се е омъжила. Известно време не бях, но мога да бъда.

— А не се ли страхуваш, че ти ще я убиеш? В татко ли искаш да се превърнеш?

— Не разбираш ли, Го? Това е гаранцията, че няма да се превърна в татко. Трябва да бъда най-добрият съпруг и баща на света.

Тогава Го избухна в сълзи — за пръв плачеше, откакто бяхме деца. Седна на пода, все едно краката не я държаха. Аз седнах до нея и опрях глава до нейната. Тя най-сетне овладя и последното си ридание и ме погледна.

— Ник, помниш ли, когато ти казах, че дори ако… пак ще те обичам? Че ще те обичам, независимо какво следва след това ако?

— Да.

— Е, още те обичам. Но сърцето ми се къса. — Тя издаде ужасно ридание, детинско ридание. — Не биваше да става така.

— Странен обрат — признах, мъчейки се да представя нещата лековато.

— Тя няма да ни раздели, нали?

— Не — отговорих. — Не забравяй, че и тя се преструва на по-добър човек, отколкото е.

* * *

Да, аз най-сетне съм достоен партньор на Ейми. На следващата сутрин се събудих до нея и се вгледах в тила й. Помъчих се да отгатна мислите й. Поне този път не се чувствах така, все едно гледам към слънцето. Издигнах се до нивото на лудост на жена си. Понеже усещам, че тя отново ме променя: бях страхливо момче, после мъж, добър и лош — а сега най-накрая съм героят. Мога да живея с тази история. По дяволите, на този етап не мога да си представя своята история без Ейми. Аз съм нейният съперник, тя е моят антагонист.

Ние сме една продължителна и страховита кулминация.