Джилиан Флин
Не казвай сбогом (17)

Ник Дън

Изчезнала от четири дни

В четири сутринта двамата с Ранд седим в празния щаб на доброволците, издирващи Ейми Дън, и пием кафе, а Ейми ни гледа от плаката, окачен на стената. Снимката й изведнъж ми се струва отчаяна.

— Просто не разбирам защо не ти е казала нищо, ако се е страхувала — казва Ранд. — Защо не е казала на теб?

Ейми е идвала в мола да си купи пистолет преди около месец, така ни каза приятелчето Лони. Била малко сконфузена, малко нервна. „Може и да е глупаво от моя страна… но наистина мисля, че ми трябва пистолет.“ Казала на Лони, че някой я уплашил. Не му разкрила подробности, но когато Лони я попитал какъв пистолет иска, отговорила: „Който спира нападателя бързо“. Той не й намерил („Не ми е работа, човече“), но сега му се искало да го бе сторил. Държеше снимката й внимателно, сякаш не искаше да я изцапа, и изглеждаше искрено разстроен.

— От кого може да се е страхувала? — попита Ранд.

— Разкажи ми пак за Деси, Ранд — подканих го. — Виждал ли си го?

— Идвал е в къщата няколко пъти — намръщено си припомни Ранд. — Изглеждаше мило хлапе, много грижлив беше с Ейми — все едно е принцеса. Обаче никога не съм го харесвал. Дори когато нещата помежду им бяха добре — млада любов, първата любов на Ейми — дори тогава не съм го харесвал. С мен се държеше много грубо, не мога да си обясня защо. Много собственически прегръщаше Ейми през цялото време. Това ми се струваше странно, много странно — как така няма да се опита да бъде мил с нас! Повечето млади мъже се стараят да се държат добре с родителите.

— Аз се стараех.

— И успяваше — усмихна се той. — Беше малко нервен, но това е нормално. Много мило. Деси винаги се е държал неприятно.

— Деси живее на по-малко час път от нашия град.

— Така е. А Хилари Ханди? — попита Ранд, триейки очи. — Не искам да звуча като сексист, обаче тя ме плаши повече от Деси. Понеже този тип в мола, Лони, той не каза, че тя се е страхувала от мъж.

— Не, каза само, че се е страхувала — потвърдих. — А и онова момиче Ноел Хоторн — онази, която ни е съседка. Казала на полицията, че с Ейми са близки приятелки, а не са. Изобщо не бяха приятелки. Съпругът й твърди, че тя е в истерия. Че гледа снимките на Ейми и плаче. Тогава си помислих, че гледа снимките в интернет, обаче… ако наистина се е снимала с Ейми? Ако преследва Ейми?

— Опита се да говори с мен, когато бях малко зает вчера — каза Ранд. — Цитира ми някакви неща от „Невероятната Ейми“. По-точно от „Невероятната Ейми и най-добрата й приятелка“. „Най-добрият приятел е онзи, който ни помага, когато сме в най-голяма нужда.“

— Звучи ми като Хилари — признах. — Много зряло.

* * *

Срещнахме ченгетата малко след шест сутринта в едно заведение на магистралата за брифинг: нелепо беше ние да им вършим работата. Шантава работа: ние намирахме следите. Време беше да се обадим на ФБР, да видим дали те ще се справят.

Пълничка келнерка с кехлибарени очи взе поръчките ни, сипа ни кафе и понеже явно ме позна, се позадържа наблизо, докато Гилпин не я изгони. Тя обаче беше упорита като конска муха — докато ни доливаше кафе, раздигаше съдовете и магически бързо ни поднасяше храната, чу всичките ни приказки: Това е неприемливо… не искам повече кафе, благодаря… невероятно е, че… да, добре, ръжен става…

Преди да приключим, Бони ни прекъсна:

— Момчета, разбирам, че е естествено да ви се иска да участвате. Но това, което сте направили, е опасно. Трябва да оставите на нас да вършим тези неща.

— Точно там е работата обаче — вие не нищо не правите — казах. — Никога нямаше да получите тази информация за пистолета, ако снощи ние не бяхме отишли там. Какво ви каза Лони, когато говорихте с него?

— Същото, което е казал и на вас — отговори Гилпин. — Ейми искала да си купи пистолет, била уплашена.

— Явно не сте впечатлени от тази информация — срязах я. — Да не мислите, че той лъже?

— Не мислим, че лъже — отговори Бони. — Няма причина този тип да привлича вниманието на полицията към себе си. Всъщност ми се стори силно впечатлен от съпругата ви. Много. Не знам, беше съсипан, че й се е случило такова нещо. Ник, той каза, че онзи ден тя носела зелен шал. Не зимен шал, а модерен аксесоар. — Тя размърда пръсти, за да покаже, че намира тази мода за детинска, недостойна за вниманието й. — Смарагдовозелен. Нещо да ви говори?

Кимнах:

— Има един, който често носи с джинси.

Е, значи е ясно — свиха рамене те.

— Да не мислите, че е бил толкова впечатлен от нея, че да я отвлече? — попитах.

— Той има алиби. Желязно — отговори Бони и ме изгледа многозначително. — Честно казано, започнахме да търсим… различен мотив — каза тя.

— Нещо по-лично — додаде Гилпин. Изгледа палачинките си подозрително — с ябълково сладко и топки бита сметана. Зае се да обира сметаната и да я слага в края на чинията.

— По-лично — повторих. — Това означава ли, че най-накрая ще говорите с Деси Колингс или с Хилари Ханди? Или трябва аз да го направя?

— Разбира се, че ще говорим — увери ме Бони. Говореше помирително, като момиченце, което обещава на досадната си майка, че ще се храни по-добре. — Съмняваме се, че е следа, но ще говорим с тях.

— Ами страхотно, благодаря ви, че си вършите работата — казах. — А Ноел Хоторн? Ако търсите някого по-близо до вкъщи — тя е в комплекса и май е обсебена от Ейми.

— Знам, тя ни се обади и е в списъка ни — кимна Гилпин. — Днес.

— Добре. Какво още правите?

— Ник, всъщност искаме да ни отделите време да се поровим още малко в мозъка ви — каза Бони. — Съпрузите често знаят повече, отколкото подозират. Бихме искали да си помислите още малко за спора, който онзи досадница, вашата съседка, госпожа Тевърър, е чул между вас и Ейми през нощта преди изчезването й.

Ранд завъртя глава към мен.

Джан Тевърър, онази дама с печеното, която вече не ме поглеждаше в очите.

— Възможно ли е да е било, понеже — знам, че не ви е лесно да чуете това, господин Елиът — защото тя е била под въздействието на нещо? — попита Бони. Невинно. — Искам да кажа, дали не е влязла във връзка с не съвсем приятни субекти в града? Има колкото искаш наркопласьори. Може би не е била на себе си и затова е решила, че й трябва пистолет. Трябва да има основателна причина да иска пистолет за закрила и да не каже на съпруга си. Освен това, Ник, искаме да си помислите по-сериозно къде сте били тогава — във времето на спора, около един през нощта, когато някой за последен път е чул гласа на Ейми…

— Освен мен.

— Да, освен вас — и по обяд на следващия ден, когато сте отишли в бара. Дали сте обикаляли града, дали сте отишли с колата в парка, дали сте се навъртали край пристаните… някой трябва да ви е видял. Дори да е бил просто човек, който си разхожда кучето. Ако ни помогнете с това, мисля, че ще е наистина…

— Полезно — довърши вместо нея Гилпин. Намаза си сладко от ягоди.

И двамата ме гледаха съсредоточено, бдително.

— Ще ни бъде от огромна полза, Ник — повтори Гилпин по-любезно. За пръв път чувах за спора — че знаят за него — и бяха избрали да ме осведомят точно пред Ранд и да се преструват, че е случайно.

— Разбира се — казах.

— Нещо против да ни разкажеш за какво се скарахте? — попита Бони.

— За какво ви каза, че сме се скарали госпожа Тевърър?

— Не ми е приятно да се вслушвам в нейните думи, когато ти можеш да ми кажеш. — Бони си сипа сметана в кафето.

— Беше незначителен спор — подех. — Затова не съм го споменал. Просто се дърлехме, както правят понякога съпрузите.

Ранд ме изгледа така, все едно нямаше понятие за какво говоря. Дърлят ли се? За какво дърлене става дума?

— Беше просто за вечерята — излъгах. — Какво да сготвим на годишнината си. Ейми беше традиционалистка за тези неща.

— Омарите! — прекъсна ме Ранд. Извърна се към ченгетата. — Ейми всяка година готви омар за Ник.

— Точно така. Обаче в този град няма откъде да купиш омар, не и жив, от басейн, затова тя беше ядосана. Бях направил резервация в „Хаустънс“…

— Нали каза, че не си направил резервация там? — намръщи се Ранд.

— Да, съжалявам, обърквам се. Бях намислил да направя резервацията. Но всъщност просто трябваше да уредя да ни докарат отнякъде омар.

Двете ченгета извиха вежди. Колко изискано.

— Не е много скъпо. Както и да е… скарахме се, но спорът просто се разгорещи излишно. — Хапнах залък от палачинките си. Усещах как топлината напира под яката ми. — След час вече си го припомняхме през смях.

— Аха — изсумтя само Бони.

— Докъде стигнахте с търсенето на съкровища? — попита Гилпин.

Изправих се и оставих малко пари, готов да тръгвам. Не аз бях човекът, който трябва да се държи отбранително.

— Доникъде в момента — трудно ми е да мисля ясно, докато се случват толкова много неща.

— Добре — съгласи се Гилпин. — Малко вероятно е търсенето на съкровища да е съществено за случая, понеже вече знаем, че тя се е чувствала застрашена повече от месец. Но ме дръжте в течение, става ли?

Всички излязохме навън в жегата. Докато двамата с Ранд се качвахме в колата си, Бони се провикна:

— Ник, Ейми още ли е трийсет и шести?

Навъсих се неразбиращо.

— Трийсет и шести размер ли носи?

— Да, струва ми се. Да.

Бони направи физиономия, която казваше „Аха!“ и влезе в колата.

— За какво беше това според теб? — попита Ранд.

— Тези двамата ли? Кой знае?

Двамата с него мълчахме през по-голямата част от обратния път до хотела, той гледаше през прозореца към заведенията за бързо хранене, покрай които прелитахме, а аз размишлявах над живота си — над лъжите си. Трябваше да обиколим, за да намерим място в „Дейс Ин“ — явно сборището на счетоводителите беше много посещавано.

— Знаеш ли, интересно е какъв провинциалист съм всъщност, а цял живот съм прекарал в Ню Йорк — каза Ранд с ръка на дръжката. — Когато Ейми каза, че ще се местите тук, на брега на старата Мисисипи, аз си представях… зеленина, ферми, ябълкови дървета и онези огромни стари червени хамбари. Трябва да ти кажа, че тук наистина е много грозно — засмя се той. — Не се сещам за нищо красиво в целия град. Освен дъщеря ми.

Излезе от колата и бързо се запъти към хотела, а аз не се помъчих да го настигна. Почаках малко, влязох в щаба и седнах на уединена маса в дъното на помещението. Скоро трябваше да довърша търсенето на съкровището, за да разбера къде ме води Ейми. Щях да поседя тук няколко часа и после да потърся третата следа. А междувременно… набрах номер на телефона си.

— Да — разнесе се нетърпелив глас. Някъде отзад се чуваше бебешки плач. Чух как жената духна, за да отметне коса от лицето си.

— Здравейте, търся Хилари Ханди?

Тя затвори. Аз набрах отново.

— Ало?

— Здравейте, мисля, че преди малко ни прекъснаха.

— Включете този номер в списъка на онези, на които не трябва да звъните…

— Хилари, не продавам нищо, обаждам се заради Ейми Дън… Ейми Елиът.

Мълчание. Бебето отново вресна — нещо средно между смях и гневен изблик.

— Какво за нея?

— Не знам дали сте видели по телевизията, но тя изчезна. Няма я вече четири дни и вероятно е похитена.

— О! Съжалявам.

— Аз съм Ник Дън, съпругът й. Звъня на нейни стари приятели.

— Така ли?

— Да сте влизали в контакт с нея наскоро?

Тя дишаше в слушалката — три пъти дълбоко.

— Заради онази глупост в училище ли питате? — Още по-отдалеч се разнесе детско гласче: „Мамо, трябваш ми“.

— След минутка, Джак — провикна се тя някъде зад себе си. После отново заговори на мен с яркочервен глас: — Затова ли ми звъните? Та онова беше преди двайсет години, за бога!

— Знам, знам. Вижте, длъжен съм да попитам. Ще бъда негодник, ако не го сторя.

— Мили боже! Сега съм майка на две деца. Не съм говорила с Ейми от гимназията. Научих си урока. Ако я срещна на улицата, ще хукна на другата страна. — Бебето нададе вой. — Трябва да вървя.

— Само нещо набързо, Хилари…

Тя затвори и веднага след това звънна мобилният ми за еднократна употреба. Не му обърнах внимание. Трябваше да намеря къде да пъхна проклетото нещо.

Усещах край себе си нечие присъствие, на жена, но не вдигнах поглед с надеждата тя да се махне.

— Няма още обяд, а все едно си изкарал цял тежък ден, горкичкият.

Шона Кели. Беше си вдигнала косата на висока момичешка опашка. Лъсналите й от гланца устни бяха щръкнали състрадателно към мен.

— Готов ли си да опиташ картофения ми пай? — Носеше гювеч, държеше го точно под гърдите си, а найлоновото фолио беше на петна от парата. Произнесе думите като звезда от видеоклип от осемдесетте години.

— Закусих обилно. Благодаря все пак. Много мило от твоя страна.

Вместо да се махне обаче, тя седна. Под тюркоазената й спортна пола краката й бяха намазани с лосион и лъщяха. Побутна ме с върха на безукорните си спортни обувки.

— Спиш ли, миличък?

— Държа се.

— Трябва да спиш, Ник. На никого няма да си полезен, ако си изтощен.

— След малко може да си тръгна и да опитам да поспя.

— Мисля, че трябва да го направиш, наистина.

Внезапно изпитах силна признателност към нея. Почувствах се като момчето на мама. Опасна работа. Потуши го, Ник.

Чаках я да си тръгне. Трябваше да си тръгне — хората започваха да ни гледат.

— Ако искаш, още сега ще те откарам у вас — предложи тя. — Една дрямка ще ти се отрази добре.

Тя посегна да ме докосне по коляното и аз усетих изблик на ярост, задето не осъзнава, че трябва да си тръгва. Остави печеното, досадна прилепчива уличнице, и се махай! Сега пък станах момчето на татко. Също толкова зле.

— Защо не се обадиш на Мерибет? — попитах рязко и посочих към тъща си до ксерокса, където правеше безброй копия на снимката на Ейми.

— Добре. — Тя се позадържа още малко и аз вече открито я пренебрегнах. — Оставям те тогава. Дано паят да ти хареса.

Пренебрежението ми явно я бе наранило, понеже не ме погледна, докато се отдалечаваше, а само се извърна и се махна. Почувствах се зле, зачудих се дали да не се извиня, да се сдобря с нея. Недей да търчиш след жена, наредих си.

— Някакви новини? — Беше Ноел Хоторн, която се настани на току-що освободеното от Шона място. Беше по-млада от Шона, но изглеждаше по-възрастна — пълно тяло с грозновати и раздалечени издутини вместо гърди. И с начумерено лице.

— Засега не.

— Очевидно ти се справяш добре.

Завъртях глава към нея, но не знаех какво да отговоря.

— Знаеш ли изобщо коя съм? — попита тя.

— Разбира се. Ноел Хоторн.

— Аз съм най-добрата приятелка на Ейми тук.

Трябваше да напомня на полицията: вариантите за Ноел бяха само два. Тя или отчаяно търсеше популярност — допадаше й ролята на приятелка на изчезнала жена — или беше луда. Преследвачка, твърдо решена да се сприятели с Ейми, а когато Ейми я е отблъснала…

— Имаш ли някаква информация за Ейми, Ноел? — попитах.

— Разбира се, че имам, Ник. Тя беше най-добрата ми приятелка.

Взирахме се един в друг няколко дълги секунди.

— Ще я споделиш ли?

— Полицията знае къде да ме намери. Ако изобщо се сетят.

— Много полезно, Ноел, няма що. Ще се погрижа да говорят с теб.

Бузите й пламнаха — две безизразни цветни петна.

Тя се отдалечи. Хрумна ми неласкава мисъл, от онези, които изникват най-неочаквано. Помислих си: жените са ненормални, мамка му. Никаква относителност: не някои жени, не много жени. Жените са ненормални.

* * *

Когато се стъмни, отидох с колата до празната къща на баща ми, а следата, която ми беше оставила Ейми, беше на седалката до мен.

Може би се чувстваш виновен, че ме доведе тук,

признавам — странно ми беше.

Но нямахме избор голям,

решение взехме, това ще е нашият дом.

Нека пренесем обичта си в тази малка кафява къща.

Покажи ми добра воля, страстен любими, съпруже.

Това послание беше по-загадъчно от другите, но все пак бях сигурен, че съм го разчел правилно. Ейми ми даваше Картидж, най-сетне ми беше простила, че се преместихме тук: Може би се чувстваш виновен, че ме доведе тук… това ще е нашият дом. Малката кафява къща беше домът на баща ми, която всъщност беше синя, но Ейми се позоваваше на друга наша шега. Всъщност тези наши шеги ми харесваха най-много — караха ме да се чувствам по-свързан с нея, отколкото бих се почувствал след изпълнени с признания и изповеди разговори, страстно любене или приказки до зори. Историята за малката кафява къща беше за баща ми, бях я разказвал единствено на Ейми — че след развода го виждах толкова рядко, че си го представях като герой от книжка с приказки. Той не беше истинският ми баща, а добронамерена и смътно значима личност, казваше се господин Браун и беше много зает да върши важни работи за Съединените щати. От време на време този човек ме използваше като прикритие, за да се движи свободно из града. Ейми се просълзи, когато й разказах тази история, а не бях целил това, исках да й покажа само колко странни са децата понякога. Тя ме увери, че е моето семейство, че ме обича достатъчно, за да компенсира за десетима скапани бащи, и че сега ние сме семейство Дън, ние двамата. После ми прошепна в ухото: „Имам една задача, за която може да си подходящ“.

Споменаването на добрата воля беше още едно помиряване. След като болестта изцяло отне разсъдъка на баща ми, решихме да продадем къщата му, затова двамата с Ейми я огледахме и събрахме в кашони вещи за благотворителната организация „Добра воля“. Ейми, разбира се, беше като въртящ се дервиш, докато опаковаше вещите — пакетираше, прибираше, подхвърляше, а аз преглеждах нещата му с ледено спокойствие. За мен всичко беше следа. Чашата с по-големи петна от останалите може би е била любимата му — подарък ли му е? От кого? Или си я е купил сам? Допусках, че според баща ми самото пазаруване е женска работа. Въпреки това в гардероба му намерих пет чифта обувки, чисто нови, още в кутиите. Сам си ги беше купил, може би представяйки си един различен, по-общителен Бил Дън, а не човека, който бавно и самотно губеше разсъдъка си. Дали е ходил в магазина на мама, за да му помогне — поредната й дребна добрина? Разбира се, не споделих с Ейми тези разсъждения.

— Ето един кашон за „Добра воля“ — каза тя, заварвайки ме на пода, облегнат на стената и забол поглед в една обувка. — Прибери обувките в кутия, нали?

Почувствах се неловко, срязах я, тя ми отвърна със същото и… както обикновено.

В защита на Ейми трябва да добавя, че тя два пъти ме е питала дали не искам да го обсъдим, дали съм сигурен, че искам да го направим. Понякога пропускам такива подробности. По-удобно ми е. Честно казано, искаше ми се тя да прочете мислите ми, за да не ми се налага да прибягвам до женското умение да изговаряш всичко. Понякога самият аз исках Ейми да ме разгадава, точно както правеше тя. И тази информация пропуснах.

Голям привърженик съм на лъжата с премълчаване.

Спрях пред къщата на баща си точно след единайсет. Беше спретнато къще, добро за начало (или за край). Две спални, две бани, трапезария, старичка, но прилична кухня. В предния двор ръждясваше една табела „Продава се“. Цяла година и нито един желаещ.

Влязох в задушната къща и топлината ме заля. Евтината алармена система, която бяхме поставили след третото влизане с взлом, започна да писука като часовник на бомба. Въведох кода, който влудяваше Ейми, понеже беше против всякакви правила за кодовете: рожденият ми ден. 81577. Системата го отхвърли. Пак го въведох. Пак го отхвърли. По гърба ми се проточи струйка пот. Ейми открай време заплашваше, че ще смени кода — било безсмислено да има код, който се отгатва толкова лесно, но аз знаех, че истинската причина е друга. Неприятно й беше, че е рожденият ми ден, а не годишнината ни: отново бях избрал себе си пред нас.

Почти сладостната ми носталгия по нея изчезна. Отново натраках с пръст числата и все повече изпадах в паника, докато алармата продължаваше да звъни… а накрая направо зави: ууууаууу, ууууаууу!

Мобилният ми телефон трябваше да звънне, за да кажа, че съм аз: „Аз съм, идиотът!“. Но не звънна. Почаках цяла минута, а алармата ми напомни за един филм, когато торпедо улучи подводница. Консервираната топлина на затворена къща през юли ме обля целия. Гърбът на ризата ми вече беше мокър. По дяволите, Ейми. Огледах алармата за номера на компанията, но не намерих нищо. Дръпнах един стол и започнах да дърпам алармата — изтръгнах я от стената и тя увисна на кабелите си, когато най-накрая телефонът ми звънна. Гаден глас отсреща поиска да разбере името на първия домашен любимец на Ейми. Ууууаууу, уууаууу!

Беше най-неприятният възможен тон — самодоволен, заядлив, напълно безразличен — и зададе неправилния въпрос, понеже не знаех отговора, и това ме вбеси. Колкото и загадки да разрешах, винаги щях да се изправя пред някоя Еймина дреболия, която да ме извади от нерви.

— Вижте, обажда се Ник Дън, това е къщата на баща ми, сметката е на мое име — срязах жената отсреща. — Така че няма никакво значение как се е казвал първият домашен любимец на жена ми.

Ууууаууу, уууаууу!

— Моля, не ми дръжте такъв тон, сър!

— Исках само да взема нещо от къщата на баща си и сега си тръгвам, ясно?

— Трябва незабавно да уведомя полицията.

— Можете ли да изключите проклетото нещо, за да помисля?

Ууууаууу, уууаууу!

— Алармата е изключена.

— Не е изключена.

— Господине, вече ви предупредих, не ми дръжте такъв тон.

Проклета кучка.

— Знаете ли какво? Майната му, майната му.

Затворих и точно в този момент си спомних името на първата котка на Ейми — Стюарт.

Отново се обадих, свързаха ме с друг оператор, по-разумен човек, който изключи алармата и Бог да го благослови, отмени повикването до полицията. Наистина не бях в настроение да се обяснявам.

Седнах на тънкия евтин килим и се заставих да дишам, но сърцето ми продължаваше да тупти шумно. След минутка раменете ми се отпуснаха, челюстите ми също, разтворих юмруци и сърцето ми възстанови нормалния си ритъм. Изправих се и за миг се зачудих дали просто да не си тръгна, като че ли така щях да дам урок на Ейми. Но когато се изправих, видях синия плик на кухненската маса като писмо за край на любовна връзка.

Поех си дълбоко въздух, издишах — нова нагласа — и отворих плика, а после прочетох писмото в жегата на бащината си къща.

Здравей, скъпи,

И двамата искаме да поработим над някои неща. Аз над своя перфекционизъм, над самодоволството си (понякога???). А ти? Знам, че понякога се тревожиш дали не си прекалено дистанциран, прекалено отдръпнат, неспособен на нежност или подкрепа. Е, искам да ти кажа — тук в къщата на баща ти — не е вярно. Ти не си баща си. Трябва да знаеш, че си добър човек, мил и внимателен. Понякога съм те наказвала, че не можеш да разгадаеш какво си мисля, че не можеш да постъпиш точно както искам в точно даден момент. Наказвала съм те, задето си истински мъж, от плът и кръв. Раздавах ти заповеди, вместо да ти се доверя да вършиш нещата посвоему. Така и не повярвах, че колкото и да грешим двамата, ти винаги ме обичаш и искаш да съм щастлива. А това би трябвало да е достатъчно за всяко момиче, нали? Притеснявам се, че съм казвала за теб неща, които не са съвсем верни, и че ти си ги вярвал. Затова сега ти казвам: ти си ТОПЪЛ. Ти си моето слънце.

Ако Ейми беше с мен, както планираше, щеше да се гушне в мен както преди, да пъхне лице в свивката на врата ми и да ме целуне, да се усмихне и да ми каже: „Наистина, ти си моето слънце“. Гърлото ми се стегна, огледах за последен път къщата на баща си и излязох, като затворих горещината вътре. В колата отворих следващата следа. Би трябвало да сме близо до края.

Представи си ме: аз съм много лошо момиче.

Трябва да бъда наказана, ама наистина.

Там държиш нещата за петата ни годишнина,

извинявай, че стана толкова объркано.

Подходящо време беше тук, по обяд,

после навън за коктейли — веселба.

Затова ела си веднага разнежен

и вратата отвори за огромна изненада.

Стомахът ми се сви — нямах представа какво означава това. Обзе ме тревога: Бони искаше да ме спипа, Ноел беше луда, Шона ми беше ядосана, Хилари беше възмутена, жената от охранителната компания беше кучка, а жена ми ме бе затруднила, най-накрая. Беше време да сложа край на този проклет ден. В момента можех да изтърпя компанията на една-единствена жена.

* * *

Го само ме погледна — стъписан, със стиснати устни и изтощен от жегата в дома на баща си — и ме сложи да седна на дивана, а после оповести, че ще приготви среднощна вечеря. Пет минути по-късно предпазливо пристъпваше към мен, понесла вечерята ми на стар поднос. От старите вечери в стил Дън: печено сирене и чипс, пластмасова чашка с…

— Не е безалкохолно — увери ме Го. — Бира е. Безалкохолното ми се стори твърде упадъчно.

— Много възпитателно и странно от твоя страна, Го.

— Утре ти ще готвиш.

— Дано да обичаш супа от консерва.

Тя седна на дивана до мен, открадна си чипс от чинията ми и попита твърде небрежно:

— Някакви предположения защо ченгетата ще ме питат дали Ейми все още е 36 размер?

— Боже, няма да се откажат и това си е!

— Това не те ли плаши? Сякаш са намерили дрехите й, или какво?

— Щяха да ме помоля да ги идентифицирам, нали така?

Тя се позамисли за момент с измъчено лице.

— Има смисъл — каза. Лицето й остана измъчено, докато не ме спипа, че я гледам, после се усмихна: — Да си намерим някой мач, съгласен ли си? Добре ли си?

— Добре съм. — Чувствах се ужасно, коремът ме болеше, психиката ми се сриваше. Може би беше някакъв ключ, който не можех да разбера, но изведнъж ме осени чувството, че пропускам нещо. Бях допуснал огромна грешка и тя щеше да бъде катастрофална. Може би се обаждаше съвестта ми, която дращеше по повърхността, измъкнала се от тайния си затвор.

Го намери някакъв мач по телевизията и през следващите десет минути говореше единствено за него, и то само когато не отпиваше от бирата си. Тя не обичаше печено сирене, затова си загребваше фъстъчено масло от буркана със солени бисквити. По време на рекламите каза:

— Ако имах член, щях да го начукам на фъстъченото масло. — И ме замери с трохички от крекерите.

— Мисля, че ако ти имаше член, щяха да се случват всякакви лоши неща.

После мачът продължи, нашите изоставаха с пет точки. При следващата реклама Го каза:

— Днес се обадих да променя абонаментния си план и песента, която пускат, докато изчакват да вдигна. Беше на Лайънъл Ричи… слушаш ли Лайънъл Ричи? Аз харесвам „Пени Лавър“, но песента не беше тази, а после се обади някаква жена и каза, че всички услуги за клиенти са в Батън Руж, което е странно, понеже тя нямаше акцент, обаче била отраснала в Ню Орлиънс, а малко известен факт е… как се казват хората от Орлиънс?… Орлеанци? Както и да е, те почти нямат акцент. Каза ми, че за моя пакет от услуги, пакет А…

Двамата с Го играехме тази игра, вдъхновена от майка ни, която имаше навика да разказва толкова безобразно скучни и безкрайни истории, че според сестра ми тайничко се е майтапела с нас. И вече почти десет години, когато двамата с Го стигнехме до затишие в разговора, един от нас подемаше разказ за ремонт на някакъв кухненски уред или за покупка на вещ на промоция. Го обаче беше по-упорита от мен. Нейните истории се точеха плавно до безкрай — толкова дълго, че бяха истински досадни, а после изведнъж ставаха безумно смешни.

Сега беше подела някакъв разказ за лампичката в хладилника си и не даваше никакви признаци на колебание. Изпълни ме огромна признателност, наведох се над дивана и я целунах по бузата.

— Това за какво беше?

— Просто за благодарност.

Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Отместих поглед и примигнах, а тя каза:

— Та така, трябваше ми батерия ААА, която се оказа различна от транзисторна батерия, та се наложи да търся касовата бележка на транзисторната батерия…

Мачът приключи. Нашите изгубиха. След това Го изключи звука на телевизора.

— Искаш ли да поговорим, или предпочиташ да се поразсееш още? Каквото кажеш.

— Лягай си, Го. Аз ще се повъртя. Може и да поспя, трябва да поспя.

— Искаш ли приспивателно? — Близначката ми упорито вярва в най-лесния начин. Никаква релаксираща музика, никакви природни звуци — вземаш хапче и се трупясваш.

— Не.

— В шкафчето са, ако си промениш намерението. Ако има подходящ момент за хапче за сън…

Повъртя се още малко край мен, после в стил Го изприпка по коридора — явно изобщо не й се спеше, и затвори вратата на стаята си, понеже знаеше, че ще е най-добре да ме остави сам. Много хора не притежават тази дарба — да знаеш кога да се разкараш. Хората обичат да говорят, а аз никога не съм си падал по това. Водя вътрешен монолог, но думите рядко достигат устните ми. Днес изглежда добре, казвам си, обаче, кой знае защо, не ми хрумва да го изрека на глас. Майка ми говореше, сестра ми говори. Свикнал съм да слушам. Затова се почувствах някак неловко да седя на дивана сам и да не говоря. Разлистих едно от списанията на Го, разходих се по каналите на телевизията и накрая се спрях на стар черно-бял филм — мъже с широкополи шапки си записваха нещо, докато красива домакиня обясняваше, че мъжът й е във Фресно, което накара ченгетата да се спогледат многозначително и да кимнат. Помислих си за Бони и Гилпин и коремът ми се сви. В джоба ми мобилният ми за еднократна употреба издаде звук — имах съобщение: „Навън съм, отвори вратата“.