Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Ник Дън

Изчезнала от три дни

Полицаите нямаше да намерят Ейми, освен ако някой не пожелаеше тя да бъде намерена. Това вече се изясни. Претърсихме всичко синьо и кафяво, километри от калната река Мисисипи, всички пътеки и туристически маршрути, печалните ни разпокъсани гори. Ако беше жива, някой трябваше да я върне. Ако бе мъртва, природата щеше да се откаже от нея. Такава беше осезаемата истина, като кисел вкус на върха на езика. Пристигнах в доброволческия център и разбрах, че всички останали са осъзнали същото като мен: над цялото място беше надвиснала апатия, усещане за поражение. Приближих се безцелно до масата със сладкишите и се опитах да се накарам да хапна нещо. Датска бисквита. Убеден съм, че няма по-потискаща храна от датските маслени бисквити — сладкиши, които ми изглеждат стари още с отварянето на кутията.

— Продължавам да твърдя, че е в реката — казваше един доброволец на приятелчето си, докато двамата си избираха бисквити с мръсни пръсти. — Точно зад къщата на този тип, има ли по-лесен начин?

— Досега трябваше да се е появила в някой водовъртеж, край някой шлюз или нещо такова.

— Не и ако е накълцана. Отрежеш ли краката и ръцете, тялото ще отплава чак до Залива. Е, поне до Тюника.

Извърнах се, преди да ме забележат.

Мой бивш учител, господин Колман, седеше на една маса, приведен над телефона, и записваше някаква информация. Когато погледите ни се срещнаха, той направи знак, че човекът е откачен — завъртя пръсти край ухото си, после посочи телефона. Предния ден ме поздрави с думите: „Внучката ми беше убита от пиян шофьор, така че…“, промърморихме си по нещо и се потупахме неловко по раменете.

Мобилният ми звънна — не можех да реша къде да го държа, затова го носех със себе си. Бях звънил и сега ми връщаха обаждането, но не можех да вдигна. Изключих телефона, огледах стаята, за да се уверя, че семейство Елиът не са ме видели какво правя. Мерибет тракаше на блекбърито си, после протегна ръка да го отдалечи от очите си и да прочете съобщението. Когато ме видя, се стрелна към мен с отривистите си стегнати стъпки, понесла блекбърито пред себе си като талисман.

— На колко часа път е Мемфис? — попита тя.

— Малко по-малко от пет часа с кола. Какво има в Мемфис?

— Хилари Ханди живее в Мемфис. Преследвачката на Ейми от гимназията. Дали е съвпадение?

Не знаех как да отговоря — „не е“?

— Да, Гилпин също ме отпрати. „Не можем да одобрим разходи за нещо, случило се преди двайсетина години.“ Задник. Този тип се държи с мен, все едно ей сега ще изпадна в истерия — говори с Ранд в мое присъствие, но мен ме пренебрегва, сякаш се налага Ранд да ми обяснява на мен, тъпачката. Задник.

— Градът е напълно банкрутирал, Мерибет. Сигурен съм, че наистина нямат средства.

— Е, ние имаме. Сериозно ти казвам, Ник, онова момиче беше врътнало. Освен това знам, че през годините се е опитвала да се свърже с Ейми, тя ми каза.

— На мен не ми е казвала.

— Колко струва да се отиде дотам с кола? Петдесет долара? Добре. Ще отидеш ли? Кажи „да“, моля те. Просто няма да престана да мисля за това, докато не разбера, че някой е говорил с нея.

Вярвах го, понеже дъщеря й беше податлива на същите натрапчиви тревоги: Ейми можеше цяла вечер да се притеснява, че е забравила печката включена, макар този ден да не сме готвили. Или че не е заключила вратата. Ама сигурен ли съм? Тя винаги предвиждаше най-лошия сценарий в крупни размери. Затова нещата не свършваха до отключената врата, ами си представяше, че вътре са влезли хора, които дебнат да я изнасилят и да я убият.

Усещах, че върху кожата ми лъщи пот, понеже страховете на жена ми в крайна сметка се бяха оправдали. Представете си такова ужасно удовлетворение след всичките години на неоснователни тревоги.

— Разбира се, че ще отида. И ще се отбия в Сейнт Луис да видя онзи другия, Деси. Смятай го за направено.

Обърнах се и театрално се запътих към изхода, но след двайсет крачки изведнъж се натъкнах на Стъкс с отпуснато и сънливо лице.

— Чух, че ченгетата вчера са претърсили мола — каза той и се почеса по брадата. В другата си ръка държеше поничка с глазура, от която още не беше отхапал. В предния джоб на работните му панталони имаше издутина с формата на бейгъл. За малко да се пошегувам: Това в джоба ти тестено изделие ли е, или ти…

— Да. Нищо.

— Вчера. Отишли през деня, тъпаците. — Той се приведе, озърна се, сякаш се притесняваше, че са го чули. Приведе се по-близо към мен. — Трябва да отидеш през нощта, тогава са там. Денем слизат до реката или размахват знаме.

— Размахват знаме ли?

— Нали се сещаш, седят до изходите от магистралата с онези табели: „Безработен съм, моля помогнете! Трябват ми пари за бира, каквото и да е“ — обясни ми той и огледа стаята. — Все едно размахват знаме, човече.

— Разбрах.

— А през нощта са в мола.

— Да отидем довечера — предложих. — Ти, аз, който още иска.

— Джо и Майк Хилсам — каза Стъкс. — Те ще се навият.

Братята Хилсам бяха три-четири години по-големи от мен, хулиганите на града. Типове, които по рождение са лишени от гена на страха и са недосегаеми за болката. Атлетични момчета, които цяло лято търчаха на късите си мускулести крачета, играеха бейзбол, пиеха бира и си поставяха странни предизвикателства: караха скейтборд в канализационните шахти, катереха се голи по водонапорни кули. Типове, които току се надрусат в събота вечерта и тогава разбираш, че нещо ще се случи, може би няма да е хубаво, но със сигурност нещо ще се случи. Разбира се, че братята Хилсам ще са навити.

— Добре — казах, — довечера отиваме.

Телефонът звънна в джоба ми. Това нещо не се беше изключило както трябва. Отново звънна.

— Няма ли да се обадиш? — попита Стъкс.

— Не…

— Трябва да отговаряш на всяко обаждане, човече. Наистина трябва.

* * *

Нямаше какво да се прави до края на деня. Не бяха планирани групи за издирване, нямаше нужда от още листовки, имаше достатъчно хора на телефоните. Мерибет дори започна да изпраща част от доброволците да се прибират — само седяха отегчени и ядяха. Подозирах, че Стъкс ще си тръгне с половината закуски от масата по джобовете си.

— Някакви новини от детективите? — попита Ранд.

— Нищо — отговорихме с Мерибет.

— Това може да е добър знак, нали? — попита той с обнадежден поглед и ние с Мерибет се съгласихме с него. Да, разбира се.

— Кога заминаваш за Мемфис? — попита ме тя.

— Утре. Довечера с приятелите ми ще претърсим мола. Съмняваме се, че вчера са го претърсили както трябва.

— Отлично — поздрави ме Мерибет. — Трябват ни действия. Щом подозираме, че нещо не е направено както трябва, правим го сами. Понеже аз просто… не съм впечатлена от това, което се предприема досега.

Ранд положи ръка върху рамото на жена си — знак, че този рефрен е изречен и възприет многократно.

— Искам да дойда с теб, Ник — каза Ранд. — Довечера. Бих искал да дойда.

Беше облечен със светлосиня риза и маслиненозелени панталони, а косата му приличаше на лъскав тъмен шлем. Представих си как се опитва да поздрави дружески братята Хилсам и донякъде отчаяно изпълнява ролята на един от момчетата — здрасти, и аз обичам хубавата бира, какво всъщност става с отбора ви? — и усетих как ме залива вълна от неловкост.

— Разбира се, Ранд, разбира се.

* * *

Разполагах с дванайсет свободни часа, в които да се вместя. Върнаха ми колата — след като я бяха обработили за отпечатъци и почистили основно, допускам — затова една от по-възрастните доброволки ме откара до полицейския участък, оживена и грижовна като баба жена, която ми се стори малко притеснена насаме с мен.

— Само ще закарам господин Дън до полицията, но ще се върна след по-малко от половин час — каза тя на приятелките си. — Не повече от половин час.

Гилпин не беше взел като улика втората бележка на Ейми — твърде много се развълнува от бельото, за да го направи. Качих се в колата, отворих вратата и седях, докато горещото купе се проветри, препрочитайки втората следа, която ми беше оставила жена ми:

Представи си ме: влюбена в теб, съвсем ясно виждам бъдещето. Ти ме отвеждаш на онова място, разказваш ми за момчешките си приключения, облечен с оръфани джинси и шапка с козирка. Да си откраднем целувка… сякаш току-що сме се венчали.

Ставаше дума за Ханибал, Мисури, града от детството на Марк Твен, където работех през лятото като малък, където се скитах, облечен като Хък Фин със стара сламена шапка и нарочно оръфани джинси и се усмихвах бегло на хората, подканяйки ги да си купят сладолед. Това е една от историите, които те превръщат в център на вниманието, когато вечеряш в Ню Йорк, понеже никой друг не може да се мери с нея. Никой не може да каже: Да, аз също.

Шапката с козирка си беше наша шега: когато за пръв път разказах на Ейми, че съм се правел на Хък, бяхме на вечеря, пиехме втора бутилка вино и тя беше приятно пияна. С огромна усмивка и розови бузи. Беше се навела над масата, все едно бях магнит. И непрекъснато ме питаше дали още пазя шапката с козирката, дали ще си я сложа да ме види, а когато я попитах защо, за бога, смята, че Хък Фин е носел шапка с козирка, тя преглътна веднъж и каза: „О, имах предвид сламена шапка!“. Като че ли това са две напълно еднакви неща. След това винаги когато гледахме тенис, хвалехме спортните сламени шапки на играчите.

Ханибал обаче беше странен избор за Ейми, понеже не помня там да сме прекарали особено добре или особено зле, просто бяхме там. Помня, че се мотаехме преди почти цяла година, сочехме си разни неща, четяхме табелите и единият казваше „А, интересно!“, а другият се съгласяваше. След това ходих пак, без Ейми (заради непреодолимата ми носталгия) и прекарах превъзходно — широко усмихнат ден, в хармония със света. С Ейми обаче беше вяло, механично. Малко неловко. Помня, че започнах да разказвам някаква глупава история за един детски излет до тук и забелязах как погледът й стана безучастен, а аз тайно се вбесих и цели десет минути се навивах допълнително — понеже на онзи етап от брака ни толкова бях свикнал да й бъда ядосан, че ми беше почти приятно. Все едно хапеш кожичката около нокътя си: знаеш, че трябва да престанеш, че не е толкова приятно, колкото ти се струва, но не спираш да гризеш. Разбира се, тя нищо не забеляза. Продължихме да вървим, да четем табелите и да сочим. Фактът, че този път съпругата ми беше избрала Ханибал за търсенето на съкровища, бе неприятно напомняне за оскъдните хубави спомени, които имахме, откакто се преместихме тук.

Пристигнах в Ханибал след двайсет минути, подминах огромната сграда на съда от времето на Златния век, в която сега има само ресторант за пилешки крилца в сутерена, и поех покрай редица затворени магазини — фалирали банки и затворени кина към реката. Спрях на един паркинг отдясно на Мисисипи, точно пред лодката на Марк Твен. Паркингът беше безплатен. (Винаги се радвам на новото за мен и щедро усещане от безплатното паркиране.) Знаменца с изображение на мъж с бяла грива висяха бездушно от уличните лампи, плакатите се бяха накъдрили от жегата. Беше работен ден, сух и горещ, но въпреки това положението в Ханибал явно не беше много по-добро, отколкото в Картидж. Докато вървях покрай магазинчетата за сувенири — покривки за легла, антики и бонбони — видях още табели „Продава се“. Къщата на Беки Тачър беше затворена за ремонт, но парите, с които щеше да бъде платен той, още не бяха събрани. Срещу десет долара човек можеше да изпише името си с графити на варосаната от Том Сойер ограда, но малцина бяха пожелали.

Седнах на стълбите пред един празен магазин. Хрумна ми, че съм довел Ейми до края на всичко. Ние буквално преживявахме края на един начин на живот — фраза, която бях използвал само за племената от Нова Гвинея и за духачите на стъкло от Апалачите. Рецесията унищожи мола. Компютрите унищожиха завода за сини тетрадки. Картидж банкрутира, а подобният на него Ханибал губеше туристите си, които отиваха на по-пъстри, по-шумни и по-забавни туристически атракции. Река Мисисипи беше нападната от азиатския шаран, който настъпваше нагоре към езерото Мичиган. С „Невероятната Ейми“ беше свършено. Беше дошъл краят на кариерата ми, краят на нейната, краят на баща ми, краят на майка ми. Краят на брака ни. Краят на Ейми.

Откъм реката се разнесе хрипливата свирка на параход. Гърбът на ризата ми беше мокър от пот. Изправих се някак. Тръгнах по маршрута, по който бяхме вървели с Ейми, като си представях, че тя крачи до мен. През онзи ден също беше горещо. Ти си блестящ. Представих си, че тя върви до мен и този път се усмихва. Стомахът ми се сви.

Мислено я преведох по главния туристически маршрут. Двама съпрузи с прошарени коси спряха да надникнат в класната стая на съдия Тачър, но не си направиха труда да влязат. В края на уличката един мъж, облечен като Твен — с бяла коса и бял костюм — слезе от един форд „Фокус“, протегна се, огледа пустата улица и влезе в една пицария. И после стигнахме до сградата с дървена обшивка, където се е намирал съдът на бащата на Самюъл Клемънс. На табелата отпред пишеше: „Мирови съд на Дж. М. Клемънс“.

Да си откраднем целувка… сякаш току-що сме се венчали.

Много ме улесняваш, Ейми. Като че ли всъщност искаш да намирам следите, да съм доволен от себе си. Ако продължаваш така, ще счупя собствения си рекорд.

Вътре нямаше никого. Коленичих на прашните дъски и надникнах под първата банка. Ако оставяше следа на публично място, Ейми винаги я залепваше от долната страна на нещо, в прахоляка, и винаги се оказваше възнаградена за това, понеже на никого не му е приятно да наднича под нещата. Под първата банка нямаше нищо, но от втората висеше листче хартия. Приближих се и дръпнах синия плик, от който се проточи парче тиксо.

Здравей, скъпи съпруже,

Намери го! Блестящ си. Вероятно помага и фактът, че тази година съм решила да не превръщам търсенето на съкровища в мъчително принудително бродене из тайнствените ми лични спомени.

Вслушах се в твоя любим Марк Твен: „Как трябва да постъпим с човека, измислил празнуването на годишнини? Малко ще е просто да го убием“.

Най-сетне проумях онова, което ми повтаряш година след година — че търсенето на съкровища би трябвало да е време за празнуване, а не повод да те изпитвам дали си спомняш всичко, което съм мислила и казвала през годината. Може би от една зряла жена се очаква и сама да го проумее, но… явно за това са съпрузите. За да ни показват онова, което ние сами не можем да видим, дори ако трябва да минат цели пет години.

Затова сега ми се иска да отделя малко време тук, в местата от детството на Марк Твен, за да ти благодаря за твоето ОСТРОУМИЕ. Ти наистина си най-умният и най-забавен човек, когото познавам. Прекрасно си спомням за всички пъти през годините, когато си се навеждал към ухото ми — усещам как дъхът ти гъделичка мекичката му част дори сега, докато пиша — и си казвал нещо само на мен, само за да ме разсмееш. Сега си давам сметка колко щедро е от страна на един съпруг да накара жена си да се засмее. И винаги си избирал най-подходящите моменти. Помниш ли когато Инзли и нейният съпруг, танцуваща маймунка, ни поканиха да видим бебето им и ние по принуда се запътихме към тяхната нелепо съвършена, пълна с прекалено много цветя и с прекалено много кексчета къща за почерпка и запознанство с бебе, а те се държаха адски самодоволно и покровителствено, понеже ние нямаме деца. Гледахме тяхното отвратително момченце, цялото олигавено и омазано с варени моркови и може би с малко ако — босо, само с къдрав биберон и плетени терлички — аз пиех портокалов сок, а ти се наведе към мен и прошепна: „И аз ще се облека така по-късно“. Буквално се задавих. Беше един от онези случаи, когато ме спасяваш, когато ме разсмиваш в най-подходящия момент. „Само една маслина обаче.“ Затова нека повторя: ти си ОСТРОУМЕН. А сега ме целуни!

Сърцето ми се сви. Ейми използваше търсенето на съкровища като възможност отново да се сближим. А беше твърде късно. Докато е пишела тези послания, не е имала никаква представа за моето състояние.

Защо, Ейми, защо не го направи по-рано?

Никога не сме улучвали момента.

* * *

Отворих следващата следа, прочетох я и я пъхнах в джоба си, после се запътих обратно към вкъщи. Знаех къде да отида, но още не бях готов. Не можех да поема поредния комплимент, поредната мила дума от жена си, поредната почерпка с маслини. Чувствата ми към нея твърде бързо се променяха от горчиви към сладки.

Върнах се у Го и през следващите няколко часа се наливах с кафе, за да остана буден в очакване на колата, която щеше да ме вземе в един през нощта за мола. Крачех ядосан и притеснен.

— Трябва да има нещо, което мога да направя — казах, обикаляйки хола.

— След няколко часа ще претърсиш мола — напомни ми Го. Това й беше насърчението. Редеше пасианс на масичката за карти на майка ми.

— Май смяташ, че е загуба на време.

— О, не. Ей, всичко си струва да се провери. Пипнаха сина на Сам благодарение на глоба за паркиране, нали?

Го беше третият човек, който ми споменаваше този факт: явно беше като заклинание за случаи на вече изстинала следа.

— Не съм достатъчно притеснен за Ейми — казах.

— Може би не си — погледна ме тя най-сетне. — Държиш се странно.

— Мисля, че вместо да се паникьосам, аз се втренчих в яда си към нея. Понеже нещата помежду ни бяха много лоши, когато се случи всичко. Сякаш не е редно да се притеснявам твърде много, понеже нямам това право.

— Няма да те лъжа, държиш се странно — каза Го. — Но и положението е странно. Пет пари не давам какъв си с мен. Но с другите внимавай. Хората оценяват. Много бързо.

Тя отново се зае с пасианса си, но аз се нуждаех от вниманието й, затова продължих да говоря:

— Може би не е зле по някое време да проверя как е татко. Не знам дали да му казвам за Ейми.

— Не — каза Го. — Недей. Той се държеше с нея още по-странно от теб.

— Винаги ми се е струвало, че тя му напомня за предишно гадже — онази, която се махнала, след като той… — направих въртеливо движение с ръка надолу, за да покажа болестта на Алцхаймер. — Беше груб и ужасен, но…

— Да, но и сякаш искаше да я впечатли — каза Го. — Като дванайсетгодишен нервак в тялото на шейсет и осем годишен негодник.

— А нима жените не смятат, че по сърце всички мъже са дванайсетгодишни нерваци?

— Е, ако сърцето пасва.

* * *

В един и три минути Ранд ни чакаше пред автоматичната плъзгаща се врата на хотела и се взираше примижал в тъмното, за да ни види. Караха братята Хилсам, а аз и Стъкс се возехме в каросерията. Ранд дотича при нас по къси панталонки в цвят каки и чиста фланелка с емблемата на колежа „Мидълбъри“, метна се с учудваща лекота върху джантата на резервната гума и докато се изнасяхме от паркинга ненужно бързо, се запозна с всички, все едно беше водещ на собствено токшоу на колела.

— Наистина ми е мъчно за Ейми, Ранд — каза Стъкс на фона на свистенето по магистралата. — Тя е толкова мила. Веднъж ме видя да боядисвам една къща, целият плувнал в пот, отиде с колата до денонощния магазин, купи ми огромна газирана лимонада и ми я донесе на стълбата.

Лъжеше. Ейми не даваше пет пари за Стъкс и за това дали има нужда да пийне нещо освежително, надали би си направила труда дори да се изпишка в чашка за него.

— Такава е тя — каза Ранд и аз усетих как ме обзема неприятно и лишено от благородство раздразнение. Може би се обаждаше журналистът у мен, но фактите си бяха факти и нищо не налагаше хората да превръщат Ейми във всеобща любимка само защото така е емоционално целесъобразно.

— Мидълбъри, значи? — продължи Стъкс и посочи фланелката на Ранд. — Имат страхотен отбор по ръгби.

— Така е, имаме — потвърди Ранд, отново ухилен до ушите, и двамата със Стъкс подеха невероятна дискусия за ръгбито в хуманитарните колежи насред шума в колата, на открито в нощта чак до мола.

Джо Хилсам паркира пикапа точно пред огромния крайъгълен камък — магазина „Мървинс“. Всички наскачахме долу, изпънахме крака, поразсънихме се. Нощта беше задушна и лунният сърп беше съвсем тъничък. Забелязах, че Стъкс дали подигравателно, дали не — носи фланелка с надпис „Съхранявайте газовете си в буркан“.

— Така, това място и каквото сме намислили да правим са адски опасни, не искам да ви лъжа — поде Майк Хилсам. С годините беше понаедрял, брат му също — не само бицепсите им бяха големи, всичко им беше голямо. Застанали един до друг, бяха около двеста и петдесет килограма живо мъжко тегло.

— Веднъж с Майк идвахме тук само за да… не знам, може би за да видим какво е станало, и едва не ни съдраха задниците, затова тази вечер сме подготвени — каза Джо. Извади от каросерията дълъг платнен сак, дръпна ципа и отвътре се показаха половин дузина бейзболни бухалки. Раздаде ни ги — съвсем сериозно. Когато стигна до Ранд, се поколеба.

— Хммм… ти искаш ли?

— Разбира се, че искам, мамка му — отговори Ранд, всички се усмихнаха и закимаха одобрително, а енергията на кръга ни се изрази в приятелско тупане по рамото — браво на теб, старче!

— Хайде — поведе ни Майк покрай сградата. — По-надолу, близо до магазина на „Спенсър“, има една врата с разбита ключалка.

Точно в този момент минавахме покрай витрината на магазина за обувки, където майка ми работи цели двайсет и четири години. Още помня с какво вълнение отиде да кандидатства за работа в новия мол една съботна утрин, издокарана с яркия си прасковен костюм — четирийсетгодишна жена, която за пръв път през живота си търси работа. И как се прибра зачервена и усмихната: не сме можели да си представим колко е пълен молът, колко много и различни магазини има! Кой знае в кой от тях ще я вземат? Кандидатствала в девет! Магазини за дрехи и стереоуредби, дори в един специализиран — за пуканки. Когато седмица по-късно оповести, че официално вече е продавачка на обувки, децата й провесиха нос.

— Ще трябва да пипаш миризливи крака — оплака се Го.

— Ще се срещам с всякакви интересни хора — поправи я мама.

Надникнах през тъмната витрина. Магазинът беше съвсем тъмен, само един шаблон с размерите беше останал безцелно облегнат на стената.

— Майка ми работеше тук — казах на Ранд, с което го принудих да поизостане с мен.

— Какво е било това място?

— Беше хубаво, отнасяха се добре с нея.

— Имам предвид какво продаваха?

— А, обувки. Продаваха обувки.

— Обувки. Харесва ми. Нещо наистина необходимо. В края на деня знаеш какво си направил — продал си обувки на пет човека. Не е като писането.

— Идвай, Дън! — Стъкс се беше облегнал на отворената врата пред нас, останалите бяха вече вътре. Докато влизахме, очаквах миризмата на мола — кухина с контролирана температура. Вместо това ме лъхна на газ и на мръсотия, миризмите отвън бяха влезли вътре, където не им беше мястото. В сградата беше тежко и задушно, някак мъхесто като вътрешността на матрак. Трима от нас носеха огромни туристически фенерчета, чиито лъчи осветяваха шокиращи сцени: беше апокалиптично, следкометно, следзомбено, следчовешко. Няколко кални пазарски колички бяха пръснати странно разкривени по белия под. Миеща мечка дъвчеше кучешка храна на входа на една от женските тоалетни и очите й проблясваха като монети.

Целият мол беше притихнал, гласът на Майк кънтеше, стъпките ни кънтяха, пиянският смях на Стъкс кънтеше. Нямаше да можем да осъществим изненадващо нападение, ако това ни беше целта.

Когато стигнахме централното фоайе на мола, пред погледа ни се ширна цялото пространство: четири етажа с ескалатори и асансьори, които се пресичаха отзад.

Събрахме се край един неработещ фонтан в очакване някой да поеме водачеството.

— Е, момчета — каза Ранд несигурно, — какъв е планът? Вие всички познавате това място, а аз — не. Трябва да решим как системно…

Зад нас се разнесе силен трясък от метал.

— Ето един! — провикна се Стъкс. Насочи фенерчето си към мъж с издут дъждобран, който се стрелна от входа на магазин „Клеър“ и с всички сили търти далеч от нас.

— Спрете го! — кресна Джо и хукна след него, а плътните подметки на маратонките му зашляпаха по мраморния под. Майк търчеше зад него и двамата братя се провикваха дрезгаво: „Спри веднага, ще те питаме нещо!“. Мъжът дори не погледна назад. „Казах ти да спреш, тъпако!“ Мъжът продължи да мълчи, докато те му викаха, но хукна още по-бързо, стрелна се по главния коридор, дъждобранът му се развя подире му като наметка, а типът се превърна направо в акробат: прескочи преобърнат кош за боклук, заобиколи един фонтан и накрая се плъзна под метална защитна решетка, вмъкна се в магазина на „Гап“ и изчезна.

— Скапаняк!

Лицата на братята Хилсам бяха толкова зачервени, сякаш ей сега ще получат инфаркт, вратовете и дори пръстите им бяха пламнали. Един след друг ръмжаха срещу решетката и се опитваха да я повдигнат.

Пресегнах се да им помогна, но не можахме да я поместим на повече от десетина сантиметра. Легнах на пода и се помъчих да се пъхна под нея: пръстите на краката, прасците и после само до кръста.

— Не! — изсумтях. — По дяволите!

Станах и осветих магазина с фенерчето си. Основното помещение беше празно, имаше само купчина етажерки, които някой беше довлякъл в средата, може би за да накладе огън.

— Всички магазини имат връзка с проходи в задната част за отпадъците, канализацията — казах. — Сигурно вече е стигнал в другия край на мола.

— Покажете се, тъпаци! — провикна се Джо, навел глава назад и присвил очи, а гласът му кънтеше в цялата сграда.

Тръгнахме заедно като банда, влачейки бухалките си, с изключение на братята Хилсам, които със своите блъскаха по охранителните решетки и по вратите, като че ли са военен патрул в опасна военна зона.

— По-добре вие елате при нас, да не дойдем ние! — провикна се Майк. — А, здрасти!

На входа на магазин за домашни любимци мъж и жена се бяха сгушили върху няколко армейски одеяла с мокри от пот коси. Майк се надвеси над тях, дишайки тежко и бършейки потта си. Като сцена от военен филм, когато отчаяните войници се натъкват на невинни жители и се случват лоши неща.

— Какво искате, по дяволите? — попита мъжът на пода. Беше мършав — лицето му беше толкова слабо и измъчено, все едно се топеше. Сплъстената му коса стигаше до раменете, очите му бяха тъжни и обърнати нагоре — същински ограбен Исус. Жената беше в по-добра форма, имаше чисти пълни ръце и крака, а провисналата й коса беше мазна, но вчесана.

— Ти от момчетата на Сините тетрадки ли си? — попита Стъкс.

— Вече не съм момче — изломоти мъжът и скръсти ръце.

— Прояви малко уважение, да ти се не види — остро се обади жената. А после сякаш за малко да се разплаче. Извърна се от нас и се престори, че гледа нещо в далечината. — До гуша ми дойде никой да няма уважение.

— Попитахме те нещо, приятел — каза Майк, приближи се до човека и го ритна по обувката.

— Не съм Синя тетрадка — каза мъжът. — Просто късметът ми изневери.

— Глупости.

— Тук има най-различни хора, не само Сини тетрадки. Ама ако търсите тях…

— Вървете, вървете да ги намерите — каза жената с провиснали ъгълчета на устата. — Вървете да им подосаждате.

— Долу в Дупката са — каза мъжът. И понеже го изгледахме неразбиращо, посочи: — В „Мървинс“, в дъното, дето преди беше въртележката.

— И вървете на майната си — промърмори жената.

На мястото на някогашната въртележка сега имаше следа, подобна на житен кръг. Двамата с Ейми се бяхме возили точно преди молът да затвори. Двама възрастни върху левитиращи зайчета, понеже жена ми искаше да разгледа мола, където съм прекарал голяма част от детството си. Искаше да чуе разказите ми. Не всичко беше лошо.

Бариерата на входа на „Мървинс“ беше разбита и магазинът зееше широко отворен и приканващ като в дните на големите разпродажби. Вътре всичко беше разчистено, с изключение на островчетата, където преди бяха касите, а сега там лежаха десетина човека в различна степен на алкохолно опиянение под указателни табели „Бижута“, „Парфюми“ и „Детски дрехи“. Осветяваха ги газени туристически лампи, които примигваха като факли. Неколцина едва-едва отвориха очи, докато минавахме, други бяха в несвяст. В далечния ъгъл двама младежи, още момчета, маниакално рецитираха Гетисбъргското обръщение[1]. „Сега ние водим велика гражданска война…“ На някакво одеяло се беше проснал мъж с безукорни къси джинси и бели гуменки, все едно отиваше на мач на детски отбори по бейзбол. В Картидж върлуваше по-силна наркотична епидемия, отколкото предполагах: ченгетата бяха идвали едва предния ден, а наркоманите вече се бяха върнали като упорити конски мухи. Докато си проправяхме път покрай камарите човешки тела, някаква пълна жена ни приближи на електрически скутер. Лицето й беше пълно и мокро от пот, зъбите й бяха като на котка.

— Купувате или си тръгвате, понеже това тук не е театър — каза тя.

Стъкс освети лицето й с фенерчето си.

— Разкарай проклетото нещо от мен!

И той го направи.

— Търся жена си — подех. — Ейми Дън. Изчезна преди три дни.

— Ще се появи. Ще се събуди и ще се домъкне вкъщи.

— Не ни тревожат наркотиците — казах, — притесняват ни повече някои от хората тук. Носят се слухове.

— Всичко е наред, Мелани — разнесе се глас отзад.

До сектора за детски дрехи слаб и висок мъж се беше облегнал на торса на един гол манекен и ни наблюдаваше с крива усмивка.

Мелани сви рамене с досада и раздразнение и се отдалечи на скутера си.

Мъжът не откъсваше поглед от нас, но се провикна към дъното на секцията за детски дрехи, където четири чифта крака стърчаха от пробната — мъже, лагеруващи всеки в отделна кабинка.

— Ей, Лони! Всички! Задниците пак са тук! Петима — оповести мъжът. Подритна към нас празна кутийка от бира. Зад него три чифта крака се размърдаха, мъжете се изправяха. Два крака останаха неподвижни — собственикът им или беше адски дрогиран, или спеше.

— Да, ненормалници, върнахме се — каза Майк Хилсам. Вдигна бухалката си като щека за билярд и бодна манекена между гърдите. Куклата политна към пода, а непознатият тип изискано дръпна ръка, докато манекенът падаше, сякаш беше репетирал всичко това.

— Трябва ни информация за една изчезнала жена.

Тримата мъже от съблекалните се присъединиха към приятелите си. Всички бяха облечени с фланелки като за гръцко парти: ръчно боядисани, с надпис — пи, фи, ми и така нататък. През лятото магазините за дрехи втора употреба се наводниха с тях — завършващите университета се освобождаваха от новите стари сувенири.

Всички мъже бяха много жилави — имаха силни мускулести ръце, набраздени със сини вени. Зад тях някакъв тип с дълги увиснали мустаци и прибрана на конска опашка коса, Лони, излезе от най-голямата пробна в ъгъла, помъкнал дълга тръба и облечен с риза на братството „Гама Фи“. Този беше охраната на мола.

— Какво става? — попита Лони.

„… Ние не можем да посветим, ние не можем да осветим, ние не можем да превърнем в светиня това място…“ — рецитираха хлапетата, почти пищейки.

— Търсим Ейми Дън. Сигурно сте гледали новините — няма я вече трети ден — каза Джо Хилсам. — Мила, хубава, любезна дама, отмъкната от дома й.

— Чух за това. Е, и? — попита Лони.

— Тя ми е съпруга — казах.

— Знаем какви ги вършите тук — продължи Джо, обръщайки се само към Лони, който преметна конската си опашка отзад и издаде напред челюстта си. Пръстите му бяха покрити с избелели зеленикави татуировки. — Знаем за груповото изнасилване.

— Групово изнасилване ли? — отметна назад глава Лони. — Какви ги говорите, мамка му?

— За вас, момчета — каза Джо. — Вие сте Сините тетрадки, нали?

— Сините тетрадки… да не сме някаква шайка? — изсумтя Лони. — Не сме животни, задник такъв. Не крадем жени. Хората си търсят оправдание за това, че не ни помагат — виждате ли ги, те не го заслужават, те са просто банда изнасилвачи. Глупости! Веднага ще се разкарам от града, ако заводът ми плати компенсация. Обаче нямам нищо. Никой от нас няма нищо. Затова сме тук.

— Ще ви дадем пари, добри пари, ако ни кажете нещо за изчезването на Ейми — обещах. — Познавате много хора. Може да сте чули нещо.

Извадих снимката й. Хилсам и Стъкс се изненадаха и аз разбрах, че за тях това е просто мъжкарско развлечение. Тикнах снимката пред лицето на Лони, като очаквах да хвърли само бегъл поглед. Той обаче се вгледа внимателно.

— О, мамка му! — възкликна. — Тя ли?

— Познаваш ли я?

Всъщност беше слисан.

— Искаше да си купи пистолет.

Бележки

[1] Реч на президента на САЩ Ейбрахам Линкълн, произнесена на 19.11.1863 г., по време на гражданската война, в Гетисбърг; макар и само от 10 изречения, тя остава като една от най-великите речи в американската история. — Б.ред.