Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gone Girl, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Джилиан Флин

Заглавие: Не казвай сбогом

Преводач: Надежда Розова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Експертпринт ЕООД

Излязла от печат: 11.2012 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-398-233-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9443

История

  1. — Добавяне

Ник Дън

Изчезнала от осем дни

Претърсихме всяко кътче от къщата на баща ми, което не ни отне много време, защото мястото беше печално пусто. Шкафовете, килерите. Надникнах в пералнята и сушилнята, пъхнах ръка в комина. Надникнах дори зад казанчетата на тоалетните.

— Досущ като в „Кръстника“ — подигра ме Го.

— Ако беше така, щях да намеря каквото търсим и да изляза навън с пистолет в ръка.

Танър застана в средата на бащината ми дневна и подръпна върха на резедавата си вратовръзка. Двамата с Го бяхме целите прашни и мръсни, а неговата бяла риза определено грееше, сякаш беше попила някакво нюйоркско сияние. Той се взираше в ъгъла на шкафа, дъвчеше устната си, подръпваше вратовръзката си, мислеше. Сигурно от години усъвършенства това изражение: млъкни, опитвам се да мисля.

— Това не ми харесва — отбеляза накрая. — Имаме много неразрешени въпроси, а не искам да отивам при ченгетата, преди да сме изчистили всичко. Първоначалната ми реакция беше да изпреварим събитията — да съобщим за вещите в бараката, преди те да ги открият. Обаче ако не знаем какво Ейми очаква да открием тук, ако не знаем как е настроена Анди… Ник, имаш ли представа какво се върти в главата на Анди?

— Бясна е — отговорих.

— Това адски ме притеснява. Намираме се в доста опасно положение. Трябва да съобщим на ченгетата за бараката. Трябва да се възползваме от това откритие. Но искам да ти обясня какво ще се случи, ако го направим. Следното: те ще погнат Го. Ще решат едно от двете: първо, Го е твоя съучастничка, помагала ти е да криеш вещите в имота си и най-вероятно знае, че си убил Ейми.

— Стига, не говориш сериозно!

— Ник, ще имаме късмет с тази версия — каза Танър. — Могат да тълкуват историята както си поискат. Какво ще кажеш за това: Го е откраднала самоличността ти, взела е кредитните карти. И през цялото време тя е купувала тези неща. Ейми разбрала, двете се скарали, Го убила Ейми.

— В такъв случай трябва да изпреварим събитията — отбелязах. — Ще им кажем за бараката, ще им кажем и че Ейми се опитва да ме натопи.

— Мисля, че тази идея не е добра по принцип, а в момента е невъзможно да я осъществим, ако Анди не е на наша страна, понеже трябва да им кажем и за Анди.

— Защо?

— Защото ако отидем при ченгетата с твоята версия, че Ейми те топи…

— Защо все повтаряш твоята версия, все едно си го измислям?

— Ха. Основателен въпрос. Ако обясним на ченгетата как те топи Ейми, ще трябва да им обясним и защо. Защото е разбрала за връзката ти с много красива и много млада жена.

— Наистина ли трябва да им го казваме? — попитах.

— Ейми се опитва да ти навлече обвинение в убийство, защото… е била… отегчена?

Засмуках устните си.

— Трябва да им разкрием мотива й, иначе няма да стане. Проблемът обаче е, че ако им поднесем Анди като подарък, може и да не се вържат на историята с натопяването… и току-виж се оказало, че сме им подсказали твой мотив за убийство. Парични проблеми — налице. Бременна съпруга — налице. Приятелка — налице. Това е триумвиратът на убиеца. И ти потъваш. Жените ще се редят на опашка жив да те одерат. — Той закрачи. — Но ако не предприемем нищо и Анди отиде при тях по своя инициатива…

— Какво ще правим? — попитах.

— Мисля, че ако в момента опитаме да убедим ченгетата, че Ейми те е натопила, те ще ни се изсмеят. Неубедително е. Вярвам ти, но е неубедително.

— А насочващите писма за търсенето на съкровища? — попитах.

— Ник, дори аз не разбирам тези следи — каза Го. — Те са ваша лична игра, между теб и Ейми. Може да се разчита само на твоята дума, че писмата те въвличат в… инкриминиращо положение. Сериозно — джинси плюс шапка с козирка е равно на Ханибал?

— Трябва ни нещо повече — съгласи се с нея Танър. — Да вникнем по-дълбоко в характера на Ейми, да им покажем, че това е тенденция в поведението й. Лъжите й, отмъстителността й, уреждането на сметки. Трябват ни още истории като тази с камиона, като… случващото се сега. Не може да си само ти. Намери хора, които ще те подкрепят — че Ейми не е Невероятната Ейми, а Отмъстителната Ейми. Всъщност обади се на Боби О’Хара — човека от горещата линия — още днес, Ник, става ли? Накарах хората си да му се обадят, но нямаха късмет. Искам да чуя какво има да ни каже.

— Това не е ли също рисковано? — попита Го.

Танър кимна.

— Рисковано е. Трябва да действаме бързо. Ако се появи ново доказателство, ако полицията извади заповед за обиск на бараката, ако Анди отиде при полицията…

— Няма — казах.

— Ухапала те е, Ник.

— Няма да отиде. В момента е бясна, но тя е… Не мога да повярвам, че би ми причинила такова нещо. Знае, че съм невинен.

Танър положи ръка върху моята:

— Дано да си прав за това момиче, приятелю.

* * *

Прибрах се у дома следобед и ме посрещна пълна с новинарски бусове улица и навалица от репортери на моравата. Не можех да стигна до алеята и по принуда паркирах пред къщата. Поех си дълбоко дъх и излязох от колата. Нападнаха ме като изгладнели птици, кълвяха и размахваха криле, накъсваха информацията и отново я събираха. „Ник, знаехте ли, че Ейми е бременна?“ „Ник, какво е алибито ви?“ „Ник, вие ли убихте Ейми?“

Влязох вътре и се облегнах на вратата. От двете страни на входа имаше прозорци, така че бързо смъкнах щорите, докато апаратите продължаваха да щракат и репортерите не спираха да се провикват с въпроси. „Ник, вие ли убихте Ейми?“ След като дръпнах щорите, се почувствах като канарче, чиято клетка са покрили за вечерта — шумът отвън секна.

Качих се горе и за пръв път от два дни си взех душ. Затворих очи и оставих тялото си да порозовее под струята. Когато отново ги отворих, видях розовата самобръсначка на Ейми в сапунерката. Беше заплашителна, зловеща. Жена ми е луда. Бях женен за откачена кучка. Това е мантрата на всеки скапаняк: женен съм за откачена кучка. Обаче усетих и мъничко противно задоволство: наистина се бях оженил за неподправено откачена, психясала кучка. Бях съпруг на най-противната манипулаторка на света. Не бях толкова голям тъпак, колкото си мислех. Да, бях задник, но не чак огромен. Изневярата беше изпреварваща подсъзнателна реакция на петте години робство с тази луда: разбира се, че ще изпитам влечение към простодушно и добро момиче от родния си град. Както хората с недостиг на желязо изпитват нужда от червено месо.

Бършех се, когато на входа се звънна. Облегнах се на вратата на банята и чух репортерите пак да надигат глас: „Вярвате ли на зет си, Мерибет?“, „Как се чувствате като дядо, Ранд?“, „Смятате ли, че Ник е убил дъщеря ви, Мерибет?“.

Двамата стояха един до друг на прага ми със сериозни лица и сковани гърбове. Имаше десетина журналисти и папараци, но вдигаха шум, сякаш бяха два пъти повече. „Вярвате ли на зет си, Мерибет?“ „Как се чувствате като дядо, Ранд?“ Семейство Елиът промърмориха нещо за поздрав и влязоха със сведен поглед, а аз затръшнах вратата пред камерите. Ранд положи ръка върху моята, но веднага я дръпна под погледа на Мерибет.

— Извинявайте, бях под душа. — От косата ми още капеше вода и мокреше раменете на фланелката ми. Косата на Мерибет беше мазна, дрехите й — смачкани. Погледна ме, все едно съм луд.

— Танър Болт? Ти сериозно ли? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа: Танър Болт? Ти сериозно ли? Той представлява само виновни. — Тя се приведе към мен и ме стисна за брадичката. — Какво е това на бузата ти?

— Обрив. От стреса. — Извърнах се настрани. — Това за Танър не е вярно, Мерибет. Не е. Той е най-добрият. В момента имам нужда от него. Полицията… те просто не откъсват поглед от мен.

— Така изглежда — каза тя. — Прилича ми на следа от ухапване.

— Обрив е.

Мерибет изпусна вбесена въздишка и зави към дневната.

— Тук ли се е случило? — попита тя. Лицето й се беше превърнало в поредица от месести издатини — торбички под очите, хлътнали бузи, провесени устни.

— Така мислим. Имало е някаква препирня… някакъв сблъсък и в кухнята.

— Заради кръвта. — Мерибет докосна отоманката, повдигна я на няколко сантиметра и я пусна на пода. — Иска ми се да не беше оправял. Все едно нищо не се е случило.

— Мерибет, той живее тук — обади се Ранд.

— Все още не разбирам как… искам да кажа, ами ако полицията не намери нищо? Ако… не знам. Имам чувството, че са се отказали. Че просто са изоставили къщата. Отворена за всички.

— Сигурен съм, че са прибрали всичко необходимо — каза Ранд и стисна ръката й. — Защо не помолим да разгледаме нещата на Ейми и да си избереш нещо специално, става ли? — Ранд се обърна към мен: — Имаш ли нещо против, Ник? За нас ще бъде утеха да имаме нещо нейно. — После отново се извърна към жена си: — Онзи син пуловер, който баба й изплете.

— Не искам проклетия пуловер, Ранд!

Тя отблъсна ръката му, закрачи из стаята и започна да докосва различни неща. Побутна отоманката с крак.

— Това ли е отоманката, Ник? — попита. — Дето била преобърната, а не трябвало?

— Това е.

Тя спря да крачи, подритна я отново и я наблюдаваше как не се катурва.

— Мерибет, сигурен съм, че Ник е изтощен… — Ранд ме погледна с многозначителна усмивка. — Всички сме изморени. Мисля, че трябва да направим онова, за което дойдохме, и…

— Аз дойдох за това, Ранд, не за някакъв глупав пуловер. Не ми трябва пуловер на Ейми, в който да се гушкам, като че ли съм тригодишна. Искам дъщеря си. Не са ми нужни вещите й. Те не означават нищо за мен. Искам Ник да ни обясни какво става, по дяволите, защото цялата история започва да намирисва. Никога, никога не съм се чувствала толкова глупаво през живота си. — Тя се разплака и изтри сълзите, бясна на себе си, че е допуснала да се разреве. — Поверихме ти дъщеря си. Имахме ти доверие, Ник. Просто ни кажи истината! — Мерибет вдигна треперещия си показалец пред носа ми. — Вярно ли е, Ник? Не си ли искал бебето? Вече не обичаше ли Ейми? Нарани ли я?

Идеше ми да я зашлевя. Мерибет и Ранд бяха отгледали Ейми. Тя буквално беше тяхно творение. Те я бяха създали. Исках да им кажа: дъщеря ви е чудовището в тази история, но не можех — не и преди да съобщим на полицията — затова продължих да мълча, опитвайки се да измисля какво да кажа. Все едно протаках.

— Мерибет, никога не бих…

— Никога не бих, не бих могъл… все това повтаряш, по дяволите. Вече дори не мога да те гледам. Наистина. Нещо с теб не е наред. Нещо липсва вътре в теб, ако съдя по поведението ти. Дори да се окаже, че си напълно невинен, никога няма да ти простя за нехайното ти отношение. Все едно си изгубил най-обикновен чадър! След всичко, от което Ейми се отказа заради теб, това ли й даваш в замяна. Аз… не ти вярвам, Ник. И дойдох да ти го кажа. Не ти вярвам, вече не.

Тя се разрида, извърна се и изхвръкна през вратата, а развълнуваните репортери я снимаха. Влезе в колата, двама журналисти се притиснаха до стъклото и започнаха да тропат по него, мъчейки се да я накарат да каже нещо. От дневната ги чувахме да повтарят името й: Мерибет… Мерибет…

Ранд остана с ръце в джобовете, мъчейки се да реши каква роля да изиграе. Гласът на Танър — трябва да задържим семейство Елиът на своя страна — звучеше като рефрен в ушите ми.

Той понечи да каже нещо, но аз го изпреварих:

— Ранд, какво мога да направя.

— Просто го кажи, Ник.

— Какво да кажа?

— Аз не искам да питам, ти не искаш да отговаряш. Това го разбирам. Но трябва да те чуя да го казваш. Да кажеш, че не си убил дъщеря ни. — Той се засмя и разплака едновременно. — Мили боже, главата ми не е наред — възкликна. Беше порозовял, страните му горяха като от миниатюрно слънчево изгаряне. — Не мога да проумея как е възможно да се случва това. Не мога да проумея. — Все още се усмихваше. По брадичката му се стече сълза и капна на яката на ризата му. — Просто го кажи, Ник.

— Ранд, не съм убил Ейми, нито съм я наранил. — Беше приковал поглед в мен. — Вярваш ли, че не съм я наранил физически?

Ранд отново се засмя:

— Знаеш ли какво щях да кажа? Щях да кажа: вече не знам на какво да вярвам. После си помислих, че това е реплика на друг човек. Реплика от филм, не нещо, което трябва аз да произнасям, затова се зачудих за секунда дали не съм в някакъв филм? Но не е възможно. Само за секунда човек си казва: сега ще кажа нещо различно и всичко ще се промени. Обаче няма, нали?

После кимна с глава бързо като териер, завъртя се и отиде при жена си в колата.

Не се натъжих, разтревожих се. Още преди семейство Елиът да потеглят от алеята пред дома ми, си казах: трябва да отидем при ченгетата скоро, веднага. Преди двамата Елиът да започнат да обсъждат загубата си публично. Танър каза, че ни трябват още доказателства. Модел на поведение. Отмъстителната Ейми. Спомних си за Боби О’Хара — онзи тип, който три пъти беше звънял на горещата линия и когото Ейми обвиняваше, че я бил изнасилил. Танър го беше проучил: не беше ирландецът мъжкар, както си го представях по името, нито пък пожарникар или ченге. Водеше хумористичен уебсайт, доста приличен, а на снимката се виждаше мършав тип с очила с тъмни рамки и неудобно гъста черна коса, с крива усмивка и фланелка с емблемата на някаква група „Бингос“.

Вдигна още след първото позвъняване.

— Да?

— Обажда се Ник Дън. Вие сте звънили във връзка с жена ми. Ейми Дън. Ейми Елиът. Трябва да поговорим.

Той замълча и аз очаквах да затвори като Хилари Ханди.

— Обадете ми се отново след десет минути.

Направих го. Чувах шума от бар, прекрасно го познавах: пиянското мърморене, потракването на ледените кубчета, провикванията на хора, които си поръчват питиета или поздравяват приятели. Изпитах носталгия по своя бар.

— Добре, благодаря — каза той. — Трябваше да отида в някой бар. Разговорът май изисква скоч. — Гласът му ставаше все по-плътен, по-затворен. Представях си го предпазливо надвесен над питието си, закрил с ръка устата си и телефона.

— И така, получих съобщението ви — казах.

— Добре. Ейми е изчезнала, нали така?

— Да.

— Може ли да ви попитам какво се е случило според вас? С Ейми?

Майната му, и аз имах нужда от питие. Отидох в кухнята — като не можех в бара — и си налях. Трябваше да внимавам с алкохола, но ми беше толкова приятно: уханието на скоча, затъмнената стая и ослепителното слънце навън.

— Може ли да ви попитам защо се обадихте? — отговорих с въпрос.

— Гледах новините. Спукана ви е работата.

— Така е. Исках да поговорим, понеже ми се стори… интересно, че се опитахте да се свържете. Като имам предвид… обвиненията в изнасилване.

— А, знаете за това — каза той.

— Знам, че е имало обвинение, но не съм напълно убеден, че сте изнасилвач. Искам да чуя и вашата версия.

— Дааа. — Чух го да преглъща глътка скоч и после да разклаща кубчетата лед в чашата си. — Гледах репортажа по новините. Вашата история. Историята на Ейми. Бях в леглото и хапвах тайландска храна. Направо се слисах. Ейми след толкова години. — Поръча си още едно на бармана. — Адвокатът ми каза в никакъв случай да не говоря с вас, но… какво да ви кажа? Твърде свестен съм. Не мога просто да ви оставя да се гърчите. Боже, как ми се иска да можеше да се пуши в баровете. Това е разговор за уиски и за цигара.

— Разкажете ми за обвинението в нападение. За изнасилването.

— Както ви казах, гледах новините и как медиите ви оплюват. Е, вие сте човекът, знам го. Така че би трябвало да не се меся — не искам това момиче обратно в живота си. Дори периферно. Но мамка му! Иска ми се навремето някой на мен да ми беше направил тази услуга.

— Ами направете ми услугата тогава.

— Първо, тя оттегли обвиненията, нали знаете?

— Знам. Направихте ли го?

— Майната ви! Не, разбира се. Ами вие?

— Не.

— Хубаво.

Боби отново се провикна за скоч.

— Нека ви попитам — хубав ли беше бракът ви? Ейми беше ли щастлива?

Мълчах.

— Не е нужно да отговаряте, ще се опитам да отгатна. Ейми не е била щастлива. По някаква си причина. Няма дори да питам. Допускам, но няма да питам. Знам обаче, че трябва да научите следното: Ейми обича да се прави на бог, когато не е щастлива. На Бог от Стария завет.

— Какво искате да кажете?

— Тя налага наказания — отговори Боби. — Сурови. — Засмя се по телефона. — Да бяхте видели мен. Нямам вид на някакъв мъжкар изнасилвач. Изглеждам тъпо. Аз съм тъпак. Когато ходя на караоке, пея „Систър Крисчън“[1] за бога! Плача, когато гледам „Кръстникът 2“. Всеки път.

Задави се и се закашля. Май сега беше моментът да му помогна да се поотпусне.

— Фредо? — попитах.

— Да, човече, Фредо. Горкият Фредо.

— Отиде си.

Езикът, на който общуват повечето мъже, е свързан със спорта. Това беше филмовото му съответствие: и двамата знаехме репликата и този факт елиминира нуждата от целодневни дребни разговори.

Той си поръча още едно питие.

— Пълен абсурд.

— На мен ли го казвате.

— Нали не записвате разговора? И никой не ни слуша? Понеже трябва да ме предупредите, нали знаете?

— Само между нас е. На ваша страна съм.

— Запознах се с Ейми на един купон, мисля, че беше преди седем години. Беше адски готина. Невероятно забавна и странна… и готина. Просто си допаднахме, нали ме разбирате, а аз не си допадам с много момичета, поне не с момичета, които изглеждат като Ейми. Затова предположих… че ме будалка. Запитах се къде е уловката. Обаче започнахме да излизаме и след няколко месеца, три-четири, разбрах къде е уловката. Тя не е момичето, с което си мислех, че излизам! Ейми може да цитира смешни неща, но всъщност не обича смешни неща… предпочита изобщо да не се смее. Всъщност би предпочела и аз да не се смея, нито да бъда забавен, което е странно, като се има предвид какво работя, но според нея това си беше загуба на време. Дори не мога да си представя защо изобщо започна да излиза с мен, понеже беше ясно, че не ме харесва. Звучи ли ти смислено?

Кимнах и преглътнах глътка скоч.

— Да, звучи.

— И така, започнах да си търся извинения, за да не се виждаме толкова често. Не прекратих връзката, понеже съм идиот, а тя е превъзходна. Надявах се нещата да се променят. Но, нали се сещате, започнах често да шикалкавя: затрупан съм с работа, приятел ми е дошъл на гости, маймунката ми е болна, каквото ми хрумнеше. После започнах да излизам с още едно момиче, просто ей така, нищо особено. Поне аз си мислех така. Обаче Ейми разбрала, още не знам как, и държала апартамента ми под око. Но… мамка му…

— Пийнете си.

И двамата отпиваме.

— Една вечер тя дойде у дома — виждах се с другото момиче от около месец — а Ейми дойде и си беше същата като преди. Носеше някакъв пиратски диск с любима моя комедия, нелегално изпълнение от Япония, купила бургери, гледахме диска, тя преметна крак върху мен, после се гушна в скута ми и… извинявайте. Сега ви е съпруга. Искам да кажа — знаеше как да ме обработи. И накрая…

— Правихте секс.

— По взаимно съгласие. Тя си тръгна и всичко беше наред. Целувка за довиждане на вратата, всички екстри.

— И после?

— После две ченгета цъфнаха на вратата ми, Ейми се била подложила на преглед и били открили „наранявания, дължащи се на принудително проникване“. Имала и следи от връзване по китките, а когато претърсиха апартамента ми, на таблата на леглото намериха две вратовръзки, пъхнати под матрака, и установиха, че „отговарят на белезите“, цитирам.

— Бяхте ли я вързали?

— Не, сексът дори не беше толкова… така де, сещате се. Обвинението ме свари напълно неподготвен. Сигурно ги е вързала, когато съм отишъл до тоалетната или нещо такова. Здравата бях загазил. Положението изглеждаше лошо. А после тя оттегли обвиненията. Няколко дни по-късно получих бележка, анонимна, напечатана: „Може би следващия път ще внимаваш!“.

— И повече ни вест, ни кост от нея?

— Да.

— И не сте опитвали да повдигнете обвинения срещу нея или нещо такова?

— О, не, по дяволите. Зарадвах се, че се разкара. И после преди около седмица, както си ям тайландска храна в леглото и гледам новините, ето ти я Ейми. И вие. Необясними сметки по кредитните карти, повишена застраховка живот, наглед инсценирано местопрестъпление. Кълна се, пот ме изби. Казах си: това е работа на Ейми, усъвършенствала се е до убийство. Мамичката му. Сериозно ти казвам, човече, каквото и да ти е спретнала, примката е здраво стегната. Има от какво да се страхуваш.

Бележки

[1] Песен на американската рокбанда „Найт Рейнджър“ от 1984 г. И до днес това е най-популярният избор на песен за първия танц на младоженците. — Б.пр.