Брад Тор
Черният списък (8)

5

Област Феърфакс, Северна Вирджиния

Вторник

Рийд Карлтън се събуди от дима, изпълнил стаята му, скочи от леглото и хукна към вратата. Не успя да я отвори и се втурна към най-близкия прозорец, но разбра, че щорите са заключени.

Грабна айпада си и провери електронната система на къщата. Всичките му охранители носеха специални гривни, чрез които определяше местонахождението им. Не познаваше по-добри и по-предани професионалисти от мъжете, които пазеха дома му и него. Никой не се движеше, което означаваше само едно. Бяха мъртви, а той беше жертва на нападение.

Подпалвачът вероятно беше използвал катализатор, за да се разгори по-бурно огънят. Колкото и бързо да пристигнеха пожарникарите, нямаше да успеят да спасят къщата.

Втурна се в банята и забеляза, че пръскачките на тавана не работят. Не се бяха включили и алармите за дим. Завъртя всички кранчета, но вода не потече. Някой го беше хванал в капан и искаше да изпепели и него, и къщата му.

Нямаше значение как бяха успели да го постигнат. Главното беше да се измъкне.

Макар цялата спалня да беше подсигурена като недостъпен сейф, Карлтън знаеше, че дори най-прецизните охранителни мерки могат да бъдат заобиколени, а и по-лошо — обърнати срещу собственика. Затова беше извикал екип от друг щат да построи таен маршрут за бягство от спалнята и от къщата му. Никой не знаеше за него, дори телохранителите му. В това отношение шейсет и пет годишният мъж беше прекалено консервативен, но навикът да се опитва да предвижда най-лошото го бе опазил жив десетилетия наред в един от най-опасните занаяти.

В продължение на трийсет години беше един от най-ценените шпиони на ЦРУ и се бе научил да разпределя стриктно информацията. Когато напусна Управлението, приложи наученото и в частната си разузнавателна организация „Карлтън Груп“. Някои елементи от занаята не се забравят никога. И като прелял бент много от тях сега нахлуха в съзнанието му.

Понеже огънят поражда сковаваща паника, най-важното беше да запази спокойствие. Трудна задача. Нажеженият до бяло въздух пърлеше косъмчетата по ръцете му. Около стаята пожарът бучеше като цунами. Гъстият пушек лютеше, а щом бе успял да проникне в почти херметически запечатаната му стая, значи времето му изтичаше. Безсилен да спаси хората си, той направи единственото възможно — спаси себе си.

Проходът от спалнята му отвеждаше към тунел под къщата. Когато излезе на чистия нощен въздух, той се обърна да погледне пожара. Не искаше да мисли за всичко, което огънят поглъщаше, за всичко, което нямаше как да замени. Не биваше да се съсредоточава върху изгубеното, защото щеше да се разгневи. Налагаше се да остане спокоен, да запази хладнокръвие.

Неговият свят приличаше на триизмерна шахматна игра. За да успееш, трябва да разчиташ на здравомислието си и да предвиждаш ходовете по-бързо от противника. Яростта нямаше да му помогне, а сега не биваше да греши.

Беше оцелял и предимството бе на негова страна, поне засега. Едва ли щяха да овладеят скоро толкова силен пожар, за да влязат властите вътре и да започнат да разследват. Щяха да се затруднят да идентифицират телата. Тоест, времето беше на негова страна — от начина, по който щеше да го оползотвори, зависеше всичко.

Протоколът за такива ситуации беше кристално ясен. Първо, намираш сигурно убежище. Едва тогава се заемаш да разнищиш случая и да обмислиш следващия си ход.