Брад Тор
Черният списък (7)

4

Долината на Рио Гранде

Тексас

Зелена шир в най-южния край на Тексас, долината Рио Гранде следва северния бряг на река Рио Гранде, разделяща Съединените щати от Мексико.

Наричана от местните просто Долината или Ел Вайе в зависимост от избрания език, местността обхваща четири области и я населяват около 1,1 милиона души. Двата най-големи града са Браунсвил и Макалън, двете най-големи „легални“ индустрии са земеделието и туризмът. Двете най-големи „нелегални“ индустрии са също разновидности на земеделието и туризма — дрога и трафик на хора, движещи се ежедневно на север.

Долината е популярен притегателен център за богатите мексикански семейства, решили да избягат от насилието в другия край на границата, и много имат втори домове там. Освен това тя е магнит за богатите тексасци, които издигат забележителни имения, снабдени с всички удобства, включително частни самолетни писти.

Именно на такова частно летище беше кацнал току-що един „Саитейшън X“.

Самолетът се плъзна до края на пистата, където чакаше бял форд Ф-150. От едната му страна имаше надпис „Ранчо «Трите възвишения»“. Под думите беше изрисуван гербът на ранчото — редица от три триъгълника, наподобяващи планински зъбери.

Двигателите на самолета замлъкнаха, екипажът отвори люка и спусна стълбичката.

Субтропичният климат на долината означаваше, че от май до септември е непоносимо горещо и влажно, с високи дневни и нощни температури. През октомври и ноември обаче Долината се преобразяваше. През тези месеци дните бяха меки, а нощите — приятно прохладни.

Температурата беше точно двайсет и шест градуса, когато частният самолет свали пътниците си — джудже, следвано от две огромни бели кучета.

Познат на западните разузнавателни агенции просто като Трола, малкият мъж си беше изградил много доходна кариера в областта на покупко-продажбата на класифицирана и деликатна информация. Той беше хакер, прочут автор на съвършени финансови алгоритми, които продаваше тайно на някои от най-големите световни банки.

Кучетата му, следващи го по стълбичката — Аргос и Драко — бяха също толкова уникални.

Стокилограмовите гиганти с еднометрови крака бяха от породата руска или кавказка овчарка, използвана от руските военни и от източногерманските гранични патрули. Кучетата бяха изключително бързи, извънредно предани и крайно агресивни, ако ситуацията го налага — съвършени телохранители за човек, висок по-малко от три стъпки, и с множество могъщи врагове.

Щом слязоха на пистата, кучетата вирнаха муцуни и наостриха уши, попивайки миризмите и звуците на непознатото място. Също като господаря си. Той, разбира се, долавяше само аромата на мед от стотиците мескитови дървета, с които се славеше този район на Тексас. За пръв път стъпваше в тази част на Америка и тя се различаваше значително от мястото, където бе отрасъл.

Родителите му го бяха продали на бордей в околностите на черноморския курорт Сочи. Там гладуваше, биеха го и го принуждаваха да участва в неописуеми деяния, каквито никое дете дори не бива да зърва.

Там обаче той научи истинската цена на информацията. Бръщолевенето на пийналите влиятелни клиенти се оказа златна мина, след като разбра в какво да се вслушва и как да използва чутото в своя изгода. Много от жените, които работеха в бордея, бяха отритнати от обществото като него и му съчувстваха. Те бяха първите човешки същества, отнесли се с уважение към него, и единственото му семейство и по-късно той им се отплати, осигурявайки им свободата. А за жестокостта и за дългогодишните страдания, които му бяха причинили, той се погрижи собственичката на бордея и съпругът й да бъдат елиминирани.

Въпреки значителното физическо разстояние, което го делеше от ужасите на детството му, да забрави за тях не беше толкова лесно. Той носеше огромно бреме от срам, оформило характера му и служещо му като оправдание за злодеянията, които бе извършил, след като напусна бордея в Сочи.

Ала дори в мрачната, черна бездна, която смяташе за лишена от душа, всъщност мъждукаше светлина. Не всичките му постъпки бяха лоши. С огромното богатство, натрупано през годините, той правеше и добрини, граничещи с възвишено благородство.

Той беше изтъкан от противоречия, но би било фатална грешка да се предположи, че противоречията в характера му издават скрита слабост. Човешките същества са най-преуспелите животни, защото умеят да се учат, а подложеното на насилие животно научава много бързо как да се защитава. Научава бързо и още нещо — да се доверява на малцина, ако изобщо се доверява.

Малцината, с които джуджето си бе позволило да се сближи, го наричаха Никълъс. Това не беше кръщелното му име, но вършеше работа не по-зле от всяко друго. Странното беше, че човек, изоставен като дете на произвола на съдбата, е избрал името на светеца, покровител на децата. Поредното противоречие.

Никълъс беше изключително коварен — един от основните таланти, необходими за оцеляване в работата. Тесният му кръг приближени го наричаха Никълъс, но за останалите той беше ефимерен наниз от псевдоними и фалшиви самоличности. Заплиташе лъжа след лъжа и притежаваше удивителната способност никога да не оплита конците. Освен това умееше да разкрива чуждите лъжи. В този момент обаче се чувстваше несигурен. Не знаеше дали го лъжат или не.

Докато слизаше по стълбата, той се замисли за жената, с която бе дошъл да се срещне.

По много причини, основната от които ръстът му, Никълъс беше единак. Интернет обаче облагодетелстваше не само бизнеса му, но и социалния му живот. В дигиталния свят той беше цар — бог сред простосмъртните. Там го оценяваха не по физиката, а по блестящия му ум.

Много от хората, с които се бе запознал, когато интернет прохождаше, споделяха неговия светоглед. Бяха самотници като него, които се чувстваха по-спокойни пред клавиатурата, отколкото на коктейлно парти.

Приятелствата, които бе създал тогава, бяха толкова силни, че след като години наред отхвърляше предложенията, един ден той се съгласи да се срещне с дигиталните си съмишленици на живо и да присъства на ежегодната им хакерска конференция.

Това се случи много отдавна и срещата беше организирана в голям хотел в многолюден американски град. Никълъс не беше изпитвал такова вълнение. Пристигна два дни по-рано, за да успее да се възстанови след дългото пътуване, и не излезе от стаята си. Не искаше никой да го вижда. Още не.

Участниците в конференцията започнаха да пристигат в късния петъчен следобед. Неговите киберприятели си бяха уговорили среща в бара на хотела преди официалното празненство.

Загрижен как ще го приемат другите, Никълъс се преоблича пет пъти. Щом избра дрехите, седна на ръба на леглото и зачака да стане време да слезе в бара.

Когато моментът най-сетне настъпи, той приглади сакото си още веднъж пред огледалото и излезе. С разтуптяно сърце влезе в асансьора и натисна бутона за фоайето. Два етажа по-надолу асансьорът спря и група младежи, очевидно пийнали, влязоха вътре. Съдейки по еднаквото им облекло, те бяха част от многобройната група, отседнала в хотела за дългоочаквания футболен мач от колежанската лига.

Докато асансьорът се спускаше, момчетата се кикотеха от време на време, но Никълъс не им обръщаше внимание. Когато асансьорът стигна фоайето, единият подхвърли:

— Откъде си, човече?

В този момент вратите се отвориха и Никълъс реши да се престори, че не е чул въпроса. Кимна учтиво, излезе от асансьора и тръгна към бара, където всичките му онлайн приятели го очакваха.

Те бяха разнородни „хакерски“ типажи — млади, възрастни и по средата; възпълни и застрашително кльощави; привърженици на постпънк шика с пиърсинг и боядисани коси и мъж с черна каубойска шапка и очила а ла Бъди Холи.

Не бяха виждали негови снимки и никой не знаеше какво да очаква, докато Никълъс не се появи. Той застана до масата и разговорите тутакси секнаха.

Сърцето му се сви, но успя да се представи. За миг се вледени от мисълта, че е допуснал най-сериозната грешка в живота си. После някой разтопи ледовете.

— Много по-висок си, отколкото предполагах — каза мъжът с очилата а ла Бъди Холи.

Всички се разсмяха и направиха място на Никълъс да седне. Отпиваха от чашите си и си разказваха истории, докато дойде време за празненството. Залата в съседство с бара беше претъпкана. Успяха все пак да си намерят маса и възложиха на Никълъс да я пази, докато останалите се редуваха да носят питиета и храна от бюфета. Въпреки неучтивите погледи, които неизбежно привличаше, той се чувстваше чудесно. Колкото и да не обичаше стълпотворенията, нищо не можеше да замени истинската човешка близост.

Когато природата най-после си каза думата, той попита дали и някой друг не иска да посети тоалетната. Нямаше желаещи и той се плъзна от стола и се отдалечи от масата. Поощрен от алкохола и от прекрасното си настроение, спря до вратата на залата и с пресилен поклон даде път на привлекателна жена с къса тъмна коса и кожени панталони.

Вместо да се втренчи в него като повечето хора, жената се усмихна искрено и му благодари.

Никълъс се почувства на седмото небе. Вечерта беше съвършена. Оставаше само да открие мъжката тоалетна.

Пред вратата на дамската тоалетна имаше опашка, но той успя да влезе веднага в мъжката. Единственият проблем беше, че писоарите са прекалено високи, а единствената кабинка за инвалиди беше заета. Той зачака възможно най-търпеливо, но в крайна сметка мехурът му го принуди да потърси друга тоалетна.

Откри я близо до друга зала. Изглеждаше съвсем празна. Поне докато не се облекчи и не понечи да излезе от кабинката за инвалиди.

— О, виж ти! — възкликна единият от пияните младежи, които се бяха качили в асансьора. До него се олюляваше втори, мъчейки се да улучи писоара.

Никълъс се усмихна и кимна любезно, но когато минаваше край тях, момчето пристъпи и му препречи пътя.

— Къде отиваш, Палечко? — попита той.

Никълъс не отговори. От опит знаеше, че ако замълчи, интересът на хората обикновено се изпарява. Отговореше ли им, ги насърчаваше.

— Попитах къде отиваш? — настоя младежът.

Никълъс понечи да го заобиколи, но той застана пред него.

— Какво ти е? — изръмжа. — Към кучешката си колиба ли бързаш, невъзпитан дребосъко?

— Май не те харесва много, Стю — обади се другият.

— Защо?

— Сигурно се страхува да не му откраднеш гърненцето с жълтици.

— Да не би да си истинско джудже? — попита завалено пияният.

Никълъс не отговори и изражението му остана спокойно. Не възнамеряваше да доставя на тези непрокопсаници удоволствие, показвайки страх.

— Имаш ли жълтици?

— Първо го хвани, Стю! — обади се мъжът пред писоара. — После питай!

Пияният поразмисли секунда-две и се хвърли напред. Никълъс не успя да се отмести навреме.

Мъжът го сграбчи за ризата и го вдигна.

— Искам си жълтицата! — разтърси го. — Дай ми жълтицата, проклет дребосък!

— Пусни го долу, Стю — каза мъжът пред писоара.

— Млъквай! — сгълча го пияницата и погледна Никълъс. — Давай жълтицата, проклет мъник. Снасяй!

Хващан натясно неведнъж, Никълъс никога не излизаше без скрит в ръкава коз. Този път козът беше бръснач, но не беше под ръкава, а зад колана. За зла участ мъжът го държеше така, че не можеше да се пресегне и да го извади. Оставаше му само едно. Раздвижи устни и запелтечи неразбираемо. Побойникът откликна точно както очакваше.

— Какво, по дяволите, говориш? — процеди.

Никълъс продължи да мърмори и мъжът го придърпа по-наблизо, за да го чуе. Тогава Никълъс нанесе удара си. Наклони светкавично глава и халоса пияния в горната част на носа. Хрущялът изпука, бликна кръв.

Мъжът изпусна Никълъс, изкрещя от болка и се олюля назад.

— Какво, по дяволите… — Другият погледна през рамо да види какво става.

Никълъс измъкна бръснача изпод колана си и скочи на крака точно когато мъжът пред писоара се извърна с лице към него. Не изчака да го нападне. Пристъпи към него и замахна с острието.

Улучи мъжа над коляното и му сряза панталоните. Не успя обаче да го рани и той се вбеси.

— Лукаво копеле! Сега ще си го получиш!

— Убий проклетия дребосък! — изкрещя другият, закрил с длани окървавения си нос.

Никълъс вдигна бръснача и замахна отново, щом мъжът, когото се беше опитал да нарани, връхлетя върху него. Мъжът обаче финтира. Когато бръсначът изсвистя във въздуха, той се извъртя и го изрита от ръката на Никълъс. После стовари пестник в слепоочието му и го запрати на пода.

Очите на Никълъс се премрежиха и ухото му закънтя от кръвта, нахлуваща към мястото на удара. Вече беше разоръжен и нямаше нужда да гадае какво го очаква. Единственият въпрос беше колко лошо ще бъде.

Видя как мъжът със счупения нос и с изцапаната с кръв риза се изправя и застава до другаря си.

— Сега ще си платиш, дребен проклетнико! — просъска той.

При тези думи откъм вратата на тоалетната полъхна въздух и тя се отвори. Някой влезе. От мястото, където беше паднал, Никълъс различи кожени панталони. Чу отчетлив пукот от сгъваема палка и атаката започна.

Жената повали първо пияния със счупения нос, удряйки го зад дясното коляно. Когато другият се извъртя да види кой е зад тях, тя замахна с палката и му счупи дясната ръка. Той изпищя от болка и тя го удари по левия крак, изпращайки го на пода до приятелчето му.

Жената измъкна портфейлите им, огледа личните им карти и прибра служебните им пропуски. Подхвърли им портфейлите и каза:

— Имате пет минути да напуснете хотела. Видя ли ви отново, ще разкажа на всички, че сте се опитали да ме изнасилите, но един дребен човек ви е сритал по задниците. Сега се омитайте!

Жената подсили думите си с по един ритник и те запълзяха към вратата.

След като успяха да се изправят на крака и да изкуцукаха навън, тя се обърна към Никълъс:

— Надскачаш си категорията, а?

Главата го болеше ужасно, но той се усмихна.

— Дай ръка!

Тя му помогна да стане и го отведе до умивалника. Намокри кърпа със студена вода и му я подаде.

— Благодаря — каза той. — Казвам се Никълъс.

— Аз съм Каролайн — отвърна жената. — Каролайн Ромеро.

Това се случи преди повече от двайсет години и оттогава Каролайн Ромеро никога не беше искала от Никълъс друго освен приятелство — поне досега.

Свързваше се с него по много начини, но този път избраният метод беше извънредно нетрадиционен — както и предупреждението й.

Когато камионът от ранчото приближи и екипажът започна да разтоварва багажа му от самолета, той се запита угрижено защо бе поискала от него да загърби усамотението и да излезе на показ.