Брад Тор
Черният списък (19)

16

Когато Мидълтън пристигна в Пентагона, полковник Чарлс (Чък) Бремър го очакваше.

Бремър наближаваше шейсетте. Беше с прошарена коса и с повече от педя по-висок от Мидълтън. Излъчваше почтеност и професионализъм. Този ореол обаче, както и митът за кариерата му, беше мним.

Закръглен и муден, Чък Бремър беше посредствен войник с интелигентност над средностатистическата, издигнал се до чин полковник, без никога да е участвал в истинска битка. Войнишкият жаргон назоваваше такива като него „книжни рейнджъри“. Вместо да сритва задници, Бремър бе преуспял в армията, целувайки задници. Най-опасната му мисия бе отпреди двайсетина година в Кувейт — цял месец, след като САЩ бяха изтикали иракските сили извън страната.

Докато откарвал Бремър — лейтенант по онова време — на среща, шофьорът му получил сърдечен удар. Изпуснал волана на автомобила и той се забил в кувейтско кафене и прегазил двама души. Реакцията на Бремър усложнила и без друго ужасния инцидент. Резервоарът протекъл и от страх да не избухне, той излетял от колата и побягнал на отсрещния тротоар, обричайки безпомощния си шофьор на смърт.

По-късно заявил, че изпаднал в шок, но всъщност просто проявил малодушие. Подлият разум на Бремър обаче бил подвластен на първо място на егото му. Осъзнал колко глупаво е постъпил, пропускайки златна възможност да се прояви като герой.

Втурнал се обратно към кафенето и се опитал да издърпа шофьора от колата. За жалост мъжът бил мъртъв. В този момент Бремър влошил още повече ситуацията.

Понеже не владеел нито дума арабски и не познавал истеричните изблици на близкоизточните мъже, той изтълкувал напълно погрешно крясъците и воя на кувейтците, които се опитвали да измъкнат двамата клиенти на кафенето изпод автомобила. Подведени от военната му униформа и авторитетното му излъчване, те го умолявали да им помогне. Бремър обаче сметнал, че го обвиняват. Преценил, че хората, които се стичат от улицата да помогнат, не са добри самаряни, а разгневена тълпа, готова да го разкъса, ако не предприеме нещо. И той се задействал.

Докато прииждащите отвън кувейтци го дърпали за ръкавите, подтиквайки го да направи нещо, Бремър си извадил пистолета и изстрелял четири „предупредителни куршума“ през тавана на помещението и в жилището над него.

Ужасени, всички местни, включително онези, които се опитвали да вдигнат автомобила и да измъкнат тежко ранените мъже, отстъпили назад. Само временно. Нажежена до бяло ярост обзела мигом тълпата. Вече нямало никакво съмнение — множеството било настръхнало, жадно за мъст. Искали кръв — неговата — на всяка цена.

Един от мъжете замахнал към него с крак от стол и лейтенантът, който не бил от най-добрите стрелци, забил два 9-милиметрови куршума право в сърцето му, убивайки го на място.

Бремър не дочакал безжизненото тяло на мъжа да се строполи на пода и побягнал.

След една пресечка едва си поемал дъх, а дробовете му парели. След още една пресечка усетил, че ще повърне. На третата пресечка повърнал.

Когато гаденето преминало, се озърнал и го обзела паника. Нямал представа къде е. Не обръщал внимание, когато го карали на срещи, и не проявявал никакъв интерес към града. Сега се изгубил.

Решил да се махне от улицата. Да отиде на сигурно място, където да си събере ума. Избрал първата жилищна сграда, която зърнал, и след няколко несполучливи опита най-сетне успял да отвори с ритник входната врата.

Постройката била малка; на всеки етаж имало по два апартамента. Бремър хукнал към покрива. Искал да разбере къде, по дяволите, се намира.

На последния етаж имало само един апартамент — скромна надстройка с малка градина. Бремър разбил вратата с рамо и влетял вътре, подплашвайки жената и двете деца в стаята.

Преди жената да успее да изкрещи, той насочил оръжието си към лицето й и поставил показалец пред устните си. Посланието му било пределно ясно. Жената прегърнала децата си, заплакала, но не отронила нито звук.

Бремър посочил храната, която децата ядели, махнал на жената да я вземе и ги заключил в банята.

Шкаф в дневната криел малък бар с евтин американски алкохол. За да се успокои, той избрал бутилка, далечно напомняща „Джак Даниълс“.

Отворил я и излязъл на покрива. Сърцето му веднага се свило. Не виждал никакъв познат ориентир. Вдигнал бутилката и отпил огромна глътка.

Некачественият алкохол имал вкус на конски фъшкии, но горещината му веднага сгряла тялото му. Бремър отпил още две глътки и захвърлил бутилката в близката саксия. По-късно щял да се напие порядъчно. Сега се налагало да съчини историята си.

Обмислил неколкократно случилото се. Шофьорът му бил мъртъв и следователно нямало друг американец, който да оспори версията му. Каквото и да говорели местните — а те щели да наговорят какво ли не, разбира се — знаел, че военните ще предпочетат да повярват на него. Важното било да се придържа възможно най-близо до истината. Успеел ли, местните неволно щели да потвърдят историята му. И каква история само съчинил!

Когато спасителният отряд пристигнал да го отведе, Бремър бил готов със сюжета — дотолкова ясен и изобретателен, че самият той се изненадал.

Военните се хванали на въдицата и разследването потвърдило историята му. Дори получил похвала. Всичко щяло да протече по мед и масло, ако един от сгазените под автомобила мъже не бил брат на местен информатор на ЦРУ, който вдигнал толкова врява, че началникът на кувейтското бюро на ЦРУ провел тихомълком собствено разследване. Ако изразът „злото никога не идва само“ е приложим към някои случаи, той най-точно описва този.

Когато шефът на местното бюро се опитал да сподели откритията си с американското военно командване, му обяснили красноречиво как да постъпи с доклада си. Били провели собствено разследване и отстоявали заключенията си. Казали на началника на местното бюро, че е превишил пълномощията си, и го заплашили с контраобвинения.

Бремър не смятал двамата мъртви кувейтци да запратят кариерата му в калта и дори да я унищожат. Началникът на местното бюро на ЦРУ изпратил доклада си в Лангли с препоръка да не се предприемат по-нататъшни действия. В резултат по-нататъшни мерки наистина не били предприети. Чък Бремър се измъкнал от примката и дори успял да се обвие с героичен ореол, който ставал все по-бляскав с всяко следващо разказване на историята.

Опиянен от лъжата, придвижила го по стълбицата на успеха, той не се опасявал, че някой ден ще го разобличат. Всичко се променило, когато Крейг Мидълтън се появил в живота му, въоръжен с много повече от истината за случилото се в Кувейт. Мидълтън бил въоръжен до зъби.

Полковник Бремър си бе позволил да повярва на собствените си измислици и да подхранва илюзорното доверие на висшестоящите в способностите му. Развихрил егото си, той се бе впуснал във всякакви разточителства, включително извънбрачни афери и лично облагодетелстване чрез търговия с влияние в областта на военните поръчки.

Когато Мидълтън се появи и стовари истината като атомна бомба, Бремър разбра, че има две възможности — да сътрудничи или да изгуби всичко. Макар да му липсваше характер, инстинктът за оцеляване не му изневери. Той се подчини и оттогава Мидълтън му стана пълновластен господар.

Когато Мидълтън влезе в кабинета на Бремър, полковникът, който живееше в страх, че всеки момент ще го повикат в Белия дом, носеше синята си служебна униформа.

Мидълтън посочи вратата на обезопасената срещу подслушване стая и каза:

— Ще отидем ли там?

„Дори не поздрави — помисли си полковникът, взе си чашата и стана. — Ама че задник!“

Набра кода на вратата на малка клавиатура. Ключалката се отвори и той задържа вратата отворена, подканяйки с ръка Мидълтън да влезе в обезопасената съвещателна зала.

Щом вратата се затвори, подновиха разговора си оттам, докъдето бяха стигнали.

— Сигурен ли си, че информацията за местонахождението е правдоподобна?

Мидълтън издърпа един от кожените столове и се настани, сякаш беше собственик на залата.

— Вече ти казах, че съм сигурен.

— Добре. На екипа ще му трябва някаква разузнавателна информация.

— Имаш всичко, което мога да ти дам. Кога ще стигнат там?

— Вече изпратих екип в Лион. Преди две нощи Харват е купил билет за високоскоростния влак от Париж.

— Защо не съм уведомен? — попита Мидълтън.

— Сега те уведомявам.

— Много глупаво от твоя страна предвид ресурсите, с които разполагам.

— Те са професионалисти — каза Бремър, правейки се, че не забелязва презрението на събеседника си. — Знаят какво правят.

— Затова търсят във Франция човек, който е в Испания.

— Ще ги пренасоча. Има ли друго?

— Да, има. Защо не си ми докладвал за Кърт Шрьодер?

— Шрьодер? Хлапето от твоя офис?

— От офиса ми, разбира се, кое друго?

Бремър стисна зъби. Мидълтън беше непоносим.

— Не съм ти докладвал, защото хората, които го следят, не са открили нищо.

— Глупости! Има нещо. Сигурен съм.

— Щом си толкова сигурен, отрежи му достъпа, преди да се сдобием с нова Каролайн Ромеро.

Мидълтън се замисли за миг за Каролайн Ромеро, но след миг се съсредоточи отново върху Шрьодер.

— Знае прекалено много.

— Тогава ще включим името му в списъка. Когато решиш.

Мидълтън не хареса тона му.

— Заповядваш ли ми, полковник?

— Приеми го както искаш. Имам достатъчно проблеми. Не ми е до твоите.

— Слушай, Чък. Моите проблеми са и твои. Не го забравяй. Застрашена е националната сигурност. Хората в списъка са най-сериозните врагове на нацията. Ако въпросът не се разреши, много глави ще паднат, включително и твоята.

— Заплашваш ли ме?

— Аз? Да заплашвам полковник? Специален съветник в Националния съвет за сигурност? Не, разбира се. Да го наречем просто приятелски съвет.

— Ще го взема под внимание. Нещо друго?

— Още нямаме информация за Портиера.

Портиера беше кодовото име на Рийд Карлтън.

— Страдаш от параноя — отвърна Бремър. — Видя снимките от пожара. Станал е на въглен. Никой не би могъл да оцелее в такъв пожар. Мъртъв е. Довери ми се.

— О, вярвам ти — каза Мидълтън. — Но нямам доверие на хората ти. Трябваше да използваме истински професионалисти.

— Тези хора са истински професионалисти.

— Как не! Те са престъпници! На хартия сигурно е изглеждало страхотна идея да им издействаш намаляване на присъдите и да ги освободиш от затвора, за да се включат в екипа ти за мокри поръчки, но ще ни навлекат главоболия.

Бремър не обичаше да поставят под въпрос преценката му.

— Обясних ти, че специалните агенти са затворена общност. Няма как да изпратим истински професионалисти срещу професионалисти. Рискуваме да разпознаят жертвите и да не изпълнят задачата. Независимо в какво сме ги обвинили… Както и да е. Хората, които използвам, са изключително добре обучени и го доказаха. Погрижиха се за Карлтън и за всички от хората му в списъка.

— Освен Харват — поправи го Мидълтън.

Полковникът не възнамеряваше да обсъжда отново провалената парижка операция. Вече бяха спорили на тази тема.

— Ще го пипнат.

— Длъжни са.

Бремър смени темата.

— Междувременно, още чакам да ми съобщиш къде е джуджето.

— Скоро ще разберем.

Полковникът отпи от чашата си, без да откъсва очи от Мидълтън. Неприязънта помежду им беше осезателна. Полковникът отиде до вратата и я отключи. Мидълтън стана с думите:

— Дръж ме в течение за Испания.

Бремър отстъпи назад, за да му направи път. Преди да излезе, Мидълтън се подсмихна:

— Чух, че отборът по хокей на трева на дъщеря ти се представя отлично тази година. Учи във „Фредерикс“, нали?

Леденият поглед на полковника стана още по-мразовит.

— Стой далеч от семейството ми — процеди, затръшвайки вратата на обезопасената стая.

Мидълтън се усмихна по-широко. Обичаше да предизвиква Бремър. Полковникът беше длъжен да му играе по свирката. Иначе рискуваше да изгуби прекалено много и Мидълтън не пропускаше да му го напомни. Шантажът беше изкуство, а Мидълтън — ненадминат маестро.

Истинското изкуство обаче тепърва щеше да се разгръща. Унищожаването на „Карлтън Груп“ беше само първата стъпка. Америка щеше да стане свидетел на невиждана атака. И щом се разнесеше прахолякът, нищо нямаше да е същото.