Брад Тор
Черният списък (17)

14

Централата на АТС

Анаполис

Мериленд

— Струваше си да стана от леглото — обяви Крейг Мидълтън и потупа протежето си по рамото. — Браво!

Кърт Шрьодер се постара да не заскърца със зъби. Все едно работеше за Сибила. Шефът му сигурно страдаше от маниакалнодепресивно или биполярно личностно разстройство. Ту се нажежаваше, ту охладняваше. Човек не знаеше какво ще изскочи от шапката следващия път. Най-често обаче изтичаше чиста проба гадост. Мидълтън обичаше да крещи и да хвърля неща. Служителите в АТС го наричаха злобно „Чъкълс, кикотещия се бос“, а извратеният му начин за „поощрение“ описваха като „буря и натиск“. Шрьодер обаче умееше да се справя с него или по-точно да се прави, че не забелязва непрофесионалния му, деспотичен управленски стил.

Асистентите на Мидълтън обикновено не се задържаха повече от година. Шрьодер обаче беше променил традицията. Дори да не искаха да го признаят, двамата сякаш бяха създадени един за друг.

Колегите на Шрьодер се дивяха на способността му да пренебрегва безкрайния порой от обиди и удари под кръста. „Като импрегниран е“, отбелязваха те, но грешаха. Всеки удар улучваше целта, а Шрьодер мълчаливо го регистрираше, но не го забравяше. Предпочиташе да освобождава демоните си далеч от любопитните очи на АТС и Крейг Мидълтън. Знаеше много добре колко безогледно умее да се възползва шефът му от всяко късче информация.

Именно защото разбираше прекрасно Мидълтън, Шрьодер успяваше да работи с него. А да разбира Мидълтън не го затрудняваше никак. Достатъчно беше да си спомни детството, за да открие подобна личност.

Шрьодер беше роден и отрасъл в привилегирован свят, но един следобед му отнеха всичко. Скъпото училище, великолепната къща, колите, бездънните банкови сметки — всичко. Най-тежко преживя обаче загубата на баща си.

По онова време Шрьодер беше на четиринайсет — току-що постъпил в гимназията. Скандалът беше с епични мащаби, а последствията — ужасни. През онази есен валеше непрекъснато и времето сякаш отразяваше непреодолимата мъка, завладяла младата душа на Шрьодер. Журналистите газеха моравата пред дома им в Гринуич, Кънектикът, и стъпкваха в калта семейството му.

До този момент ги уважаваха и им се възхищаваха, дори ги издигаха на пиедестал. Богатството и общественото влияние бяха техният герб. Всичко обаче се оказа лъжа. Медиите назоваваха това, което беше направил баща му, с термин, който никога не беше чувал — „схема на Понци“.

В миг баща му — мъжът, който за него беше кумир и на когото беше кръстен — престана да бъде „магьосник“, „вълшебник“ и „гений“ и се превърна в „лъжец“, „крадец“ и „измамник“. Думите се сипеха като градушка и сърцето на Шрьодер лека-полека се вледеняваше.

Той обичаше баща си и макар да беше малко момче, искаше да го защити. Отказваше да повярва на всички, които го хулеха. Та те говореха за баща му! Баща му беше добър човек, оклеветен от омразни насилници.

Молеше го за обяснение, жадувайки да чуе, че всичко ще се оправи, но баща му мълчеше. Не след дълго се случи нещо кошмарно, нещо невъобразимо.

Докато чакаше под домашен арест началото на съдебния процес, бащата на Шрьодер са самоуби. Студът, вледенил сърцето му, сега го смрази напълно. От този момент животът му се превърна в мрачна спирала, спускаща се стръмно надолу.

Отнеха им всичко — банковите сметки, къщата, колата. С тях си отиде и положението им в обществото. Непоносим срам зае мястото на някогашната им гордост.

Майка му, и без друго нещастна жена, бореща се с депресията и с много лични проблеми, давеше останките от здравия си разум във водка и хапчета, докато светът им рухваше безвъзвратно.

И преди беше властна, но сега стана истински тиранин. Двамата напуснаха охолния дом в Гринуич и се преместиха в окаян едностаен апартамент в Хартфорд, където тя продължи да пропива оскъдните спестявания, които бе успяла да скрие от властите.

Не след дълго заживяха на социални помощи. Малцината приятели, които не бяха изоставили Шрьодер по време на скандала, се отвърнаха от него. Никой не му идваше на гости. Сякаш напускайки шикозния квартал, беше спрял да съществува.

В общинското училище, където го записа майка му, властваше законът на джунглата. Понеже пресата продължаваше да пише за самоубийството на баща му и хората, чийто живот беше съсипал, учениците скоро събраха две и две, разбраха кой е и започнаха да го тормозят безмилостно.

Наричаха го „клетото обедняло богаташче“ и сипеха обиди по адрес на покойния му баща. Заекването, което Шрьодер бе преодолял с цената на много усилия, се завърна отново и ожесточи още повече насилниците. Скоро психическият тормоз се превърна във физически. Биеха го почти ежедневно след училище. Когато счупиха челюстта му на три места и разкъсаха ухото му, Шрьодер престана да ходи на училище.

Намери си работа като разносвач на тайландска храна. Майка му или не забеляза, или й беше все едно, че не ходи на училище. Когато социалните работници се поинтересуваха каква е причината, тя ги посъветва без заобикалки „да вървят на майната си“ и им обясни, че е нейно право да образова сина си вкъщи. Доставяше й удоволствие да обижда всеки, изпречил се на пътя й.

С перверзна наслада упражняваше правата си и се опияняваше от илюзорното усещане за власт над държавните служители, благодарение на които плащаше наема, покупките и сметките си. Пет пари не даваше какво мислят за нея.

Пет пари не даваше и дали синът й ще се образова. Той не я интересуваше.

Шрьодер не възразяваше. Хората го отвращаваха и когато не беше на работа, предпочиташе да е сам.

Потапяше се в света на книгите. Четеше страстно, докато майка му лежеше в несвяст на канапето след поредната пиянска нощ.

Понеже съсипаният му живот не се подобряваше, спря да тъгува за баща си и започна да го вини. Винеше и пародията на майка, с която съжителстваше. Замина веднага, щом успя да спести достатъчно пари.

Тиранията на майка му бе станала непоносима. Алкохолът беше размътил разума й, унищожавайки и последната капчица майчински инстинкт у нея. Шрьодер залепи лаконична бележка върху полупразна бутилка с водка: „Майната ти“. Знаеше, че ще я види.

През следващите две години четеше ежедневно хартфордските вестници, докато не откри некролога й. След това престана да чете вестници.

Пресели се от уединения свят на книгите във вселената на компютрите и интернет. Там разговаряше, без да се притеснява, че заекването, което се стараеше с всички сили да овладее, ще привлече нечие внимание.

В интернет откри приятелство и обща кауза. Откри и отдушник за гнева си. С буден ум, без родителски надзор и морален компас, стъпкан под валяка на живота, той бързо стана един от водещите „хактивисти“ в мрежата.

Няколко години загряваше с лесни хакерски атаки, а после премина към по-сложни операции. Дълго време основната му жертва бяха медиите. Отначало изпитваше извратено задоволство, но постепенно се отегчи. Накрая се натъкна на предизвикателство, достойно за интелекта и уменията му — започна да саботира държавни и военни мрежи.

Взимаше на прицел предимно символите на властта, но не се свенеше да напада и частни компании, и благотворителни организации, накърнили обърканото му разбиране за добро и зло. Изливаше яростта си върху организации, които нарочваше за „шарлатански“ или за недостойни да изпълняват мисията си. Беше гневен самотник, недоволен от всичко и всички — от „Червения кръст“ до „Амнести Интернешънъл“. Когато най-сетне го идентифицираха и заловиха, той беше съвършеният наемник за АТС.

Шрьодер не само усещаше, но и знаеше, че е по-умен от другите. Най-силно го разгневяваше глупостта, а според него почти всички бяха глупаци. Той беше пропит с високомерие и Крейг Мидълтън обичаше и експлоатираше слабостта му в пълна степен.

Колкото повече власт получаваше Шрьодер, толкова повече искаше. Мидълтън му я предоставяше на малки порции, наблюдавайки го как я използва.

Макар да се стараеше да не се издава, той копнееше за власт като за наркотик и беше готов на всичко, за да се сдобие с повече. Беше невероятно интелигентен, но според Мидълтън не притежаваше смелост. Дълбоко в душата си Шрьодер беше страхливец. Искаше власт, за да наказва другите и да се чувства по-самоуверен. Беше садист. Доставяше му удоволствие да причинява болка. Беше слабохарактерен и зад гърба му Мидълтън го наричаше Ренфийлд — малодушният лакей на Дракула от романа на Брам Стоукър.

Отначало Мидълтън се надяваше Шрьодер да се издигне в йерархията на организацията, но след като се опита да развие управленските му способности, надеждите му угаснаха. Социалните умения на Шрьодер бяха оскъдни и като мнозина от своята порода той общуваше по-добре с компютрите. Не проявяваше никакво съпричастие и още по-зле, не умееше да проявява престорено съпричастие.

Мидълтън се бе примирил с факта, че Шрьодер е изключително талантлив, но талантът му е ограничен. Оттам произтичаше другият прякор, който му бе измислил — Рейнман. Понякога, кипнеше ли съвсем, Мидълтън се подиграваше на Шрьодер, като се клатеше напред-назад на стола и крещеше реплики от филма. Понеже заекването на Шрьодер от време на време надигаше омразната си глава, Мидълтън повтаряше с особено злорадство: „Оппп… рере… делено съм добър шофьор“.

Шрьодер добавяше и тази обида към останалите в дългия и непрекъснато растящ списък.

Сега той изключи Скайпа на Карлтън и попита:

— Мислиш ли, че подозира нещо?

— Не, разбира се. Защо, по дяволите, да подозира?

— Защото на хора като него им плащат да са подозрителни.

— На всички ни плащат да сме подозрителни. Свиквай. Така си изкарваме хляба.

— Да, но… — подхвана Шрьодер.

— Стига си треперил — прекъсна го Мидълтън. — Изолирал си Скайпа му, за да не може никой да се свърже с него, нали?

— Да.

— Добре. Да видим сега докъде си стигнал с онзи дребен факир на информацията. Гнома или както там го наричаха.

„Какъв малоумник — помисли си Шрьодер. — Не може да запомни едно кодово име.“

— Наричат го Трола — уточни той. — И не съм стигнал доникъде с него. Потънал е вдън земя.

— Двайсет и първи век е, а ти работиш в седалището на властта. Няма вдън земя.

— Знам. Работя по въпроса.

— Е, поработи по-усърдно. Хората бягат, но не могат да се скрият. Какво стана с доклада на съдебния лекар?

— Още не е готов — отвърна Шрьодер. — Установяването на самоличността след пожар, особено толкова опустошителен пожар, отнема време. Скоро ще пробия сървъра им и ще разберем.

— Искам доклада, преди да влезе в сървъра им. Ясно?

На Шрьодер му се прииска да нарече шефа си „задник“ или да грабне молив и да го забие в окото му, но разумът надделя и формулира по-приличен отговор:

— Ще ти съобщя незабавно резултата.

— Добре. — Мидълтън стана. — Кога ще знаем къде е Харват?

Шрьодер погледна към компютъра.

— В момента се зарежда — отвърна, наблюдавайки картата, отбелязваща всички сървъри, през които беше осъществена връзката в Скайп. — Май е в България. Не, чакай. Вземам си думите обратно. Не е България.

Мидълтън губеше търпение.

— Къде е, по дяволите?

— Почти го пипнах. Една секунда… Ето… Пипнах го! В Испания е.

— Испания? Сигурен ли си?

— Да — каза Шрьодер. — Близо до село Езкутато.

— Не съм го чувал.

— Намира се в страната на баските. В Пиренеите.

— Изпрати го в моя компютър — нареди Мидълтън, отвори вратата и пристъпи в коридора. Обърна се назад и подхвърли: — Щях да забравя. За данните, които Каролайн Ромеро открадна…

— Какво?

— Знаеше ли, че има сестра?

Шрьодер откъсна поглед от екрана на компютъра.

— Сестра?

— Не говоря ли на английски, тъпако? Да, сестра! — повтори той, произнасяйки думата бавно, сякаш Шрьодер е идиот. — Всъщност полусестра. Една майка, различни бащи.

— Не я е споменавала.

— Нима? — възкликна Мидълтън. — Нито веднъж не стана дума, докато се разхождахте по магазините и си правехте заедно маникюра?

Шрьодер пое удара, вписвайки още една черна точка в емоционалния си каталог, и отговори по-язвително от обикновено:

— Нали не си забравил, че ако не се бях сприятелил с Каролайн, нямаше да разберем какво прави?

Мидълтън му се изсмя:

— Глупости! Като всички други тук, и ти искаше просто да й свалиш панталоните. Не я разкри, защото бяхте приятели, а защото я шпионираше.

— Не съм я шпионирал. Тя беше мила с мен.

— Ама че си мухльо! Била е мила с теб, тъпако, защото работиш за мен. Жени като нея го наричат трудова застраховка. Виж го в речника. Провери и „стратегически съюз“. Какъв евнух си! Бог не ти е дал топки, а стафиди. Нямаше да й кажеш нито дума, ако не ти бях наредил. Освен това тя сигурно вече е подозирала, че сме я взели на мушка. Господ знае колко информация си й снесъл несъзнателно, докато сте си другарували.

Шрьодер се възмути до дъното на душата си и едва запази самообладание.

— Аз… аз… — заекна.

— Ти-ти какво? — подигра му се Мидълтън. — Изплюй камъчето.

Младият мъж се изчерви и сви юмруци, впивайки нокти в дланите си. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Ннн… не съм й снесъл нищо. И ззз… за протокола, не съм искал да й събуя ппп… панталоните. Ттт… ттт… тя не беше мой тип.

Мидълтън се засмя още по-гръмогласно.

— Или си идиот, или ме лъжеш. Тя беше тип на всички. Хлътнал си дотолкова по това секси задниче, че си забравил кой те храни.

— Не съм ззз… забравил.

— Ако онзи идиот Барута различаваше флашка от чаша за кафе, щях да го назнача на твое място. Но той не разбира нищо от нашата работа и предпочетох теб. Оказа се, че съм допуснал сериозна грешка.

— Не е ггг… грешка.

— Спри да заекваш! — сряза го Мидълтън.

— А ти сипп… спри да ммм… ми се подиграваш — отвърна Шрьодер. — Става ппп… по-зле.

Шефът му впи очи в неговите и го измери с леденостуден поглед.

— Става по-зле, защото не мога да ти се доверя.

— Не е вярно. Винаги съм ти служил ввв… вярно.

— Дано…

— Старая се с всички ссс… сили.

— Но не знаеше за сестра й.

Шрьодер погледна към компютъра си.

— Щях да разбера.

— Разбира се — рече презрително по-възрастният мъж. — Знаеш ли какво, Кърт? Нямаш представа какво означава да разчиташ на някого, а той непрекъснато да те разочарова.

Шрьодер имаше много добра представа. Прииска му се шефът му да го остави сам да си върши работата.

— Искаш ллл… ли да проверя сестрата? — предложи, бързаше да сложи край на разговора.

— Полусестра — уточни Мидълтън. — Не. Вече съм се заел лично. Исках само да те уведомя, че съществува, и както виждаш, се налага аз да си губя времето с нея. Дано това те стимулира да запретнеш ръкави.

Само едно нещо беше в състояние да стимулира Шрьодер да заработи по-усърдно, но за нищо на света не би го споделил с Крейг Мидълтън. Преди да успее да отговори, шефът му излезе от стаята.