Брад Тор
Черният списък (22)

19

За пръв път виждаше толкова информация, побрана в една флашка. Хиляди файлове бяха складирани в нея и оставаха още стотици свободни терабайтове. Никълъс беше чувал за теоретичния скок при микроустройствата за съхранение на данни, за чипове, облицовани с протеин от микроби от солници, но за пръв път ги виждаше с очите си.

— Какво е това? — попита Нина.

Той прегледа директорията.

— Не съм сигурен.

— Каролайн каза, че ти ще разбереш какво да направиш. Каза, че ще я убият заради тази информация. Трябва да я разгадаеш.

— Опитвам се, но все едно са ми дали пъзел без кутията.

— Тогава започни от рамката — отвърна Нина. — После продължавай нататък. Искам да науча какво се е случило със сестра ми.

— И аз искам да разбера, но да дешифрираме данните не е толкова лесно.

— Не беше лесно да отключиш устройството, но успя — каза тя, поставяйки отново длан върху рамото му. — Ще се справиш и с това.

Никълъс остана поласкан от доверието й в него.

— Как да ти помогна? — попита тя. — Не разбирам от компютри, но сигурно мога да направя нещо. Само кажи.

— Какво ще кажеш да свариш кафе? Мисля, че дългата ни нощ ще стане още по-дълга.

Нина се върна с кана и две чаши и попита:

— Какво откри?

Той гризеше върха на молив — упражнение, което понякога използваше, за да се съсредоточи.

— Знаеш ли какво е филтърен балон?

— Не.

— С този термин описват начина, по който търсачки като „Гугъл“ запомнят всички онлайн ходове на потребителя и приспособяват резултатите от търсенето в съответствие с тях. Ако двамата с теб въведем едно и също питане, „Гугъл“ вероятно ще ни даде съвършено различни резултати. Ако напишем „Египет“, ти, да речем, ще получиш информация за туристическите обекти, а аз — за политиката и „Арабската пролет“. Всеки е поставен в своя онлайн балон.

— И получава различна информация.

— Именно. Като контролират какво виждаш, поощряват и дори оформят възгледите ти. Все едно да отидеш в библиотеката, а библиотекарят да скрие половината фишове в каталога. Компютърните алгоритми филтрират информацията в съответствие с преценката им какво искат да прочетеш. Проблемът е, че не знаеш какво пропускат. За да откриеш информация, която не отговаря на светогледа или на политическите и религиозните ти убеждения, трябва доста да се потрудиш.

— А твърдят, че интернет сближава хората — възкликна тя.

— Всъщност интернет е създаден през петдесетте години на миналия век като военна мрежа за комуникация, с цел да се предотврати изненадваща ядрена атака. Първото съобщение обаче било изпратено едва на 29 октомври 1969 година. Трябвало да предадат думата „логин“, но системата излъчила само „ло“ и блокирала — обясни Никълъс.

— Каква ирония!

— Да — съгласи се той и затвори статията, която четеше; премина към следващия файл и продължи: — филтърните балони са само една от темите, за които Каролайн е запазила публикации. Има много материали за законодателството, засягащо интернет — неутралитет на мрежата, указ за защита на киберпространството като национален ресурс…

— Защо ги е запазила? — учуди се Нина.

— Не знам.

— Сигурно означава нещо. Какво е неутралитет на мрежата?

— Ход на правителствените служби, които искат да имат право да цензурират мрежата — отговори Никълъс.

— Не звучи добре.

— Да. А указът за защита на киберпространството е още по-лош.

— Не съм чувала нищо и за него.

— Наричат го кибер бутон за унищожение.

— О, да! — сети се Нина. — Законът, според който президентът може да изключи системата, нали?

Никълъс кимна.

— При мащабна кибератака президентът има право еднолично да вземе решение да прекрати интернет връзката.

— Докато атаката приключи?

— Докато президентът намери за добре. Достатъчно е да удължава срока на извънредното положение.

— Изглежда много лесно. — Нина щракна с пръсти. — Щом заплахата отмине, президентът включва отново мрежата. Няма как да твърди, че има извънредно положение, ако няма.

Той повдигна вежди.

— Така ли мислиш?

— Според мен не е уместно да настояваш да цензурираш мрежата. И без друго не харесвам цензурата. Искам мрежата да е свободна и достъпна. Но ми е трудно да повярвам, че американският президент ще използва извънредното положение, за да лишава хората от интернет, след като заплаха не съществува.

— Три дни след атентатите на единайсети септември — прекъсна я Никълъс — президентът на САЩ обяви извънредно положение. Десетилетия по-късно то продължава да е в сила.

— Така ли?

— Да.

— И Конгресът го допуска? — попита Нина.

— Конгресът не го гласува. Според закона президентът е длъжен само да информира Конгреса, че е взел решение да обяви извънредно положение. Законът възпира президента да удължава до безкрайност извънредното положение. Срокът е две години. След единайсети септември обаче извънредното положение се подновява периодично.

— С какви основания?

— Тероризъм.

— Но тероризмът е съществувал и преди единайсети септември — възрази Нина — и ще продължава да съществува.

— Както и извънредното положение в САЩ.

— Не разбирам… Защо? Какъв е смисълът? Какви пълномощия им дава?

— Улучи право в целта. Става дума именно за власт. Извънредното положение преформулира или направо отменя петстотин закона.

— Например?

— Например две основни конституционни права — законът за неприкосновеността на личността, което забранява неправомерното задържане, и правото национални гвардейци да апелират пред съдебни заседатели.

— Защо им е на националните гвардейци да се явяват пред съдебни заседатели?

— Не съм юрист, но предполагам, че понеже са цивилни военни, имат право да се обърнат към гражданския съд извън военната съдебна система — сви рамене Никълъс.

— Но това не отговаря на въпроса ми.

— Кога обикновено повдигат обвинения срещу военни?

— Когато нарушат закона — отвърна Нина.

— Или — обясни Никълъс след кратък размисъл, — ако откажат да се подчинят.

Изражението на лицето на младата жена тутакси се промени.

— Ако националните гвардейци откажат да изпълнят заповед, насочена срещу съгражданите им, правителството едва ли ще пожелае спорът да се решава в граждански съд.

— Точно така — съгласи се Никълъс. — Някои смятат, че Патриотичният акт съдържа допълнителни клаузи, на които правителството може да се позове при извънредно положение, и затова го удължава. Повтарям, че не съм адвокат, но властта е могъщ наркотик. Само най-силните успяват да устоят на изкушенията й. Хората с власт обикновено искат още, за да запазят статуквото си. Така в свободните републики постепенно се възцарява прикрит тоталитаризъм и накрая деспотизъм.

— Не разбирам обаче защо Каролайн се е интересувала от това.

Никълъс сви рамене.

— Възможно е да е свързано с работата й в АТС.

— Но тези въпроси са политически. Стихията на Каролайн е техниката. Мислех, че изпълнява поръчки на Вътрешна сигурност и прочее?

— Тази тема също присъства. — Никълъс отвори друг файл. — Изглежда по-логично, защото Вътрешна сигурност отговаря за киберзащитата на цивилните, военните и разузнавателните общности. Каролайн е копирала купища информация от уебстраниците на Вътрешна сигурност. Приложени са безброй акроними на техни проекти и отдели.

— Нищо обаче не подсказва какво точно е замисляла.

— Намерих интересна статия за инициатива на Националния оперативен център, наречена „Медиен мониторинг“. Оказва се, че от 2010 година Вътрешна сигурност събира лична информация за журналисти и репортери. По-любопитно е обаче, че проучват всеки, който използва социалните мрежи като „фейсбук“ и „Туитър“, защото разглеждат тези платформи като медии.

— Значи шпионират всички през цялото време? Като в Китай! Как така никой не знае? — удиви се Нина.

— Някои знаят, но не мисля, че осъзнават колко са всеобхватни тези мерки. Сестра ти явно е разбрала и ни е предупредила. Събрала е и друга информация, но като всеки пъзел ще я сглобяваме парченце по парченце.

Никълъс се постара думите му да прозвучат уверено, но задачата беше тежка. Нищо не подсказваше защо Каролайн е архивирала толкова много материали. Всички бяха свързани с компютрите и киберпространството, но защо? Каролайн беше програмист. Информацията не беше необичайна, нито пък си струваше да я убият заради нея. Сигурно не бяха прозрели цялата картина. Какво е искала да види? Никълъс загриза отново молива, спирайки, колкото да отпие глътка кафе.

Четири часа преглеждаше статия след статия, уебстраница след уебстраница. Цялото електронно устройство беше като дигитална папка с изрезки.

Папка с изрезки от вестници! Ами ако наистина беше точно това? Статиите явно осветляваха само част от историята, като снимки. Ами ако на гърба им беше написано нещо — нещо, което обяснява защо статиите са важни?

Никълъс отвори отново материалите, които четеше, и ги разгледа от нова перспектива. Повечето хакери, които познаваше, бяха изключително изобретателни. Каролайн Ромеро не бе изключение. Мнозина използваха изкуството на дигиталната стенография, укривайки послания и информация на видни места — сред милионите пиксели на някоя снимка или в аудиофайлове. Възможностите бяха безкрайни. Процесът се наричаше проясняване чрез замъгляване.

Каролайн обаче беше практична. Предвид обръчите, които му се наложи да прескочи, за да получи достъп до устройството, едва ли се бе подсигурила с още по-сериозни предизвикателства.

Оглеждайки документите върху екрана, той внезапно осъзна нещо. Уебстатиите представляваха годна за принтиране версия. Тоест — нямаше снимки, но съдържаха връзки.

Макар да знаеше, че компютърът му не е свързан с интернет, той провери още веднъж за всеки случай. Убеден, че е в безопасност, насочи курсора към една от връзките, приложени в статията, която четеше.

Незабавно се пренесе в нова територия на електронното устройство, за чието съществуване не подозираше.