Брад Тор
Черният списък (31)

28

На една пресечка от гостилницата стигнаха триетажна сграда, заобиколена от висока бетонна стена с масивна дървена врата, която изглеждаше на неколкостотин години. Гилермо извади връзка с ключове от джоба си, докато Норберто, портиерът, наблюдаваше улицата.

Барманът отдели един ключ, пъхна го в старата желязна ключалка и го завъртя. Чу се шумно изщракване и вратата се отвори. Харват последва Гилермо вътре, а Норберто влезе последен.

Озоваха се в просторен правоъгълен двор. Харват забеляза въжените катерушки на хвърлей от статуя на Дева Мария и веднага разбра къде са.

Стените бяха украсени със стенописи, изобразяващи играещи деца и истории от живота на светците. Над входа имаше надпис на латински: Alere Flamma Veritatis („Нека пламъкът на истината не угасва“). Интересно мото за сиропиталище, но Харват се развълнува. В момента пламъкът на истината му бе необходим повече от всякога.

Гилермо застана под надписа, извади друг ключ. Отвори вратата и подкани спътниците си да влязат.

— Чакайте тук — каза им, щом затвори вратата, — ще доведа сестра Марта.

Обстановката напомни на Харват началното му училище — подовете, покрити с балатум, дървените шкафчета, черно-белите снимки по стените, дори едва доловимата миризма на дезинфектант бяха същите. Пренесен в миналото, той се сети как всички монахини му се струваха еднакви и си представи сестра Марта като копие на директорката на училището му — сестра Макена. Сестра Марта обаче не приличаше никак на сестра Макена.

Носеше сини джинси и пуловер с емблема „Рътгърс“. Наближаваше четирийсетте, косата й бе къса и въпреки че не беше гримирана, изглеждаше много привлекателна.

Барманът изрече нещо неразбираемо на испански. Харват отбеляза само, че не я нарече „сестра Марта“, а „Мартита“. Монахинята на свой ред го нарече „Момо“ и го целуна по бузата, когато се накани да си върви. После протегна ръка на Харват:

— Аз съм сестра Марта.

— Приятно ми е, сестро. — Харват се опитваше да отгатне каква е връзката й с бармана.

— Наричай ме Марта. Тук не спазваме строго етикета.

— Затова ли Гилермо те нарече Мартита?

Монахинята се засмя.

— Не спазваме строго етикета, но не сме чак толкова фамилиарни. Само роднините ми казват Мартита. Гилермо или Момо, както го наричам, ми е чичо.

— Говориш английски много добре. Там ли си учила? — попита Харват, сочейки емблемата на университета върху пуловера й.

— Не. Получаваме дарения. Дрехите, които не стават за децата, изпращаме на бедните. Понякога персоналът открива нещо по моя мярка и ми го заделя. Така се сдобих с пуловера.

— А английският?

Сестра Марта излъчваше обаяние. Беше силна и като повечето монахини, които познаваше, вероятно се държеше строго, когато е необходимо, но умееше и да предразполага.

— Родителите ми залагаха много на образованието. В училище изучавах английски и френски. Преподавам и двата езика на децата тук.

— Те сигурно спят сега?

— Да — усмихна се сестра Марта. — На горния етаж. Само по това време приличат на ангелчета. През деня положението е съвсем различно.

— Сигурен съм, че не те оставят да скучаеш — усмихна се на свой ред Харват.

Тя махна с ръка, подканвайки го да сменят темата.

— Късно е и знам, че не си дошъл да видиш как се ръководи сиропиталище.

— Честно казано, сестро, не знам защо всъщност съм тук.

— Тук си, защото Бог е поискал.

— Разбира се — съгласи се той, — но в този случай Бог използва посредник.

— Имаш предвид Никълъс?

— Да. Предполагам, че съм тук, защото ти ще ми помогнеш да се срещна с него.

Сестра Марта кимна.

— Уредила съм утре да отлетиш през границата със специален самолет.

Харват я изгледа втренчено.

— Не е такъв полет — увери го тя, усетила подозрението му, че става дума за наркотрафик. — Напълно легален е. Имам приятел, който ежедневно превозва до Тексас богати рехиос, решили да пообиколят тамошните магазини.

— Рехиос?

— Рехиомонтанос или рехиос за по-кратко — така наричаме хората от Монтерей.

— Къде се приземяват? — попита Харват.

— В град Макалън.

— А митниците и емиграционните служби?

— Летището е малко — обясни тя, — а пилотът е американец. Непрекъснато докарва и откарва хора и всички го познават.

— Но все пак проверяват пътниците, въпреки че идват само за един ден и вечерта се връщат в Монтерей?

— Да, но не толкова щателно колкото по големите летища. Стига да имаш валиден паспорт, само го прелистват и те пускат. Ти имаш валиден паспорт, нали?

— Да — кимна Харват.

— Тогава всичко е наред. Ще минеш веднага.

— Не разбирам защо ми помагаш.

— Не е необходимо да разбираш.

— Защо поемаш риск заради Никълъс? — настоя той.

— Какво рискувам? Резервирала съм ти място в достъпен чартърен самолет.

— Знаеш какво имам предвид.

— Никълъс е много щедър към нашето сиропиталище. Когато картелите набелязаха Момо и започнаха да го притискат да им предостави гостилницата за сделки с оръжия и наркотици, Никълъс му помогна. Не искаше да излага на опасност децата. Добър човек е. Не знам нищо за миналото му и не искам да знам. То е между него и Бог. Знам само, че промени коренно живота на децата тук.

— Често ли му съдействаш?

— За пръв път ме моли за услуга. Предполагам, че много държи на теб.

Харват не знаеше как да й отговори.

— Каза ми, че си добър човек — продължи тя — и от години служиш на хората. Друго не искам да знам. Затова си тук и затова след няколко часа ще те кача на самолета.

— А когато се приземя в Макалън?

Сестра Марта извади лист от джоба си и му го показа.

— Никълъс каза да търсиш това.