Брад Тор
Черният списък (3)

Пролог

Пентагонът в наши дни

Много бяха местата, в които Каролайн Ромеро си представяше, че я убиват — тъмна уличка, паркинг, дори природен резерват — но сценариите й не предвиждаха търговски център посред бял ден. Особено търговски център на няколко крачки от Пентагона. Но знае ли човек.

Екипът, който я следеше, явно се състоеше от трима мъже. Познаваше единия — висок мъж с почти прозрачна бяла кожа и гъста бяла коса. Тримата се редуваха да я дебнат по петите. Намеренията им бяха очевидни. Скоростта, с която бяха разбрали какво е замислила и я бяха открили, беше невероятна. Тя си разбираше от работата, но те бяха по-добри.

Не че не внимаваше и не прикриваше следите си. Напротив. Организацията обаче беше прекалено могъща и прекалено вездесъща. И я беше взела на прицел.

Трябваше да работи бързо. Решаха ли да действат, никой и нищо нямаше да е в състояние да ги спре. Първо щяха да я разпитат и после да я убият. Не биваше да се оставя да я заловят — и нея, и това, което носеше.

Търговският център беше голям, с множество скъпи магазини и камери за наблюдение. Те сигурно се бяха свързали към видеосистемата и я наблюдаваха. Знаеше го, защото го беше правила безброй пъти. Това, че познаваше методите им, беше единственото й предимство.

Тя тръгна спокойно, целеустремено, но не припряно. Усетеха ли страх у нея, щяха да разберат, че ги е разкрила. Веднага щяха да затегнат обръча и да я заловят. Не биваше да им го позволява. Оставаше й да изпълни една последна задача.

Около нея хората влизаха и излизаха от магазините в блажено неведение какво се случва в света им. Прииска й се да ги пораздруса хубавичко — това беше техният свят все пак. Прииска й се да им отвори очите. Знаеше обаче, че щяха да я изгледат, сякаш е полудяла. Всъщност доскоро и тя би се съгласила с тях. Откритието й обаче надхвърляше всяка лудост. Беше абсурдно, страшно и невероятно.

Работата й беше лесна; преследваше ясна цел — да скърпва разплетените бримки, срязвайки хлабавите нишки. Ала тя бе извършила смъртен грях. Вместо да реже нишките, беше започнала да издърпва една и сега щеше да си плати.

В първия магазин, където влезе, плати в брой и купи много дреболии, за да скрие какво прави. Обясни любезно на продавачката, че касова бележка не й трябва.

Върна се в мола и се сля с човешкия поток, стараейки се да овладее обзелата я тревога. Пое си дълбоко дъх през носа и прогони страха възможно най-дълбоко в съзнанието си. „Една последна крачка“ — напомни си.

Преди последната крачка обаче трябваше да прикрие още малко следите си. Плати отново в брой в още два магазина и излезе с два плика, пълни с ненужни неща, надявайки се да подведе преследвачите. Планираше да обвие въображаемата сцена с толкова гъст дим, че никой да не разбере какво е подпалило искрата, докато не стане твърде късно.

Последният магазин беше най-важен. Беше и най-рискованият ход. Всичко зависеше от него и ако нещата не минеха гладко, цялата й операция и всичко, което бе рискувала, щеше да отиде на вятъра.

Каролайн влезе в магазина за дамско бельо и се озърна за камери. Имаше три: две, насочени към вътрешността на магазина, и трета — към касите.

Тя тръгна безгрижно между щандовете, оглеждайки изложените модели. Докато се движеше, погледна дали някой от мъжете я е последвал. Съмняваше се. Мъжете купуваха подаръци за съпругите и за приятелките си, но никога не се застояваха в такива магазини. Всеки мъж, който обикаля из магазин за дамско бельо, ще привлече вниманието.

Преследвачите й явно го разбираха, защото останаха отвън, точно както се надяваше. Време беше за последната стъпка.

Каролайн избра няколко фланелки и помоли да ги пробва. Продавачката я поведе към кабинките и тя с облекчение установи, че на тавана няма камери.

Жената отключи една кабинка и Каролайн влезе. Затвори вратата и остави пликовете на пода. Извади няколко неща и се залови за работа. Времето беше от първостепенна важност. Организацията, която я преследваше, не обичаше хората да изчезват извън полезрението й.

Каролайн открехна вратата и подаде една фланелка на продавачката, молейки я да й донесе по-голям размер. Когато жената се отдалечи, тя затвори отново вратата и записа съобщението с възможно най-тих глас.

Сега дойде ред на трудната част — да го изпрати. Беше решила да използва възможно най-обикновени средства — единственият начин да не го прихванат. Надяваше се да успее.

Излезе от пробната и тръгна уверено към касите, стараейки се да си придаде невъзмутимо изражение. С неимоверно усилие на волята съумя да поговори усмихнато с бъбривата продавачка. С ъгълчето на окото си забеляза как беловласият мъж влезе в магазина.

Каролайн плати за покупките, пое поредния плик, изправи рамене и излезе от бутика. Беше успяла.

Когато се озова навън, сърцето й заби трескаво. Нямаше други задачи, нямаше къде да отиде. Знаеше как ще свърши всичко. Проправяйки си път през тълпата, през най-натоварения изход на търговския център, тя забеляза редицата стъклени врати и ускори крачка.

Желанието да побегне беше неудържимо. Вече не успяваше да го сдържи. Преследвачите сякаш прочетоха мислите й, защото нападнаха.

Но бяха закъснели.