Брад Тор
Черният списък (59)

56

Вашингтон, окръг Колумбия

Номерът беше не да открие мъжете, които му трябват, а да ги опази трезви, или поне сравнително трезви, за да си свършат работата. Операцията беше точно копие на онази, която Рийд Карлтън и Томи Банкс бяха провели преди повече от трийсет години.

„Оглеждайте се за якета «Барбър»“ беше съвет, който мнозина западни агенти получаваха, особено в началото на 80-те години на XX век. Известните зелени британски якета за всички сезони имаха много джобове за складиране на оборудване, бяха стилни, но не прекалено, и изключително популярни сред хората в разузнавателния бранш. Окажете ли се в беда, поучаваха новобранците, оглеждайте се за якета „Барбър“. Нищо чудно да намерите приятел.

Носеха се слухове, че Съветите са разбрали за този съвет и всичките им агенти — от Банкок до Берлин — били инструктирани да си отварят очите за това непретенциозно, но отличително облекло. Дали беше вярно, или се дължеше на параноята на Студената война, Банкс не знаеше със сигурност, но бе решил да провери. Щеше да му помогне да осъществи плана си и в никакъв случай нямаше да навреди.

С Карлтън изпълняваха изключително деликатна операция зад Желязната завеса. Високопоставен унгарски агент бе решил да смени лагера и те бяха изпратени в Будапеща да установят контакт с него. Задачата им беше да проверят дали сделката си струва, да преценят доколко ще им е полезен и да го преведат от Унгария в Австрия, където да го разпитат щателно във Виена, преди да отлети за САЩ.

Двамата с Банкс — по онова време агенти на ЦРУ — пристигнаха в Будапеща поотделно. Веднага се сдобиха с „опашки“ — екипи от унгарските тайни служби, подсилени от руското КГБ. Все едно знаеха, че идват. Карлтън и Банкс усетиха, че са попаднали в клопка, но нямаха друг избор, освен да продължат играта.

Опитаха различни ходове да заблудят разузнавателните отряди, но неуспешно. Някой някъде беше много загрижен начинанието им да се провали. В крайна сметка Банкс измисли уловката, благодарение на която се освободиха от преследвачите. Десетилетия по-късно Карлтън възнамеряваше да приложи същата уловка, но не за да заблуди преследвачите си, а да ги изведе на светло.

Вашингтонската гара Юниън Стейшън беше сборен пункт на пътуващите за работа до града. Беше претъпкана и сутрин, и вечер, но вечерното гъмжило беше по-различно. Хората не се изливаха на пероните, устремени към работните си места, а се вливаха в тях и изтощени след дългия работен ден, не крачеха толкова енергично. Някои се движеха целеустремено, но повечето вървяха бавно и на тълпи, сякаш под въздействието на колективен автопилот.

Предполагайки, че бившият му ментор е заобиколен от дигитални капани, Карлтън бе решил да му изпрати имейл. Внимаваше обаче. Искаше да възбуди интереса на другата страна, но без да се набива излишно на очи. Все пак той самият поставяше капан.

Последното, което искаше, е да ги уплаши. Целта бе да повярват, че държат всички козове и ще го надхитрят.

Освен това Банкс трябваше да разбере съобщението. Оказа се, че тревогите са били излишни. Банкс си спомняше операцията в Будапеща, сякаш се бе състояла вчера.

Карлтън откри двамата мъже край приют за бездомници в Балтимор. И двамата приеха охотно предложението да спечелят няколко стотачки. Кой отказва лесни пари? След като им купи нови дрехи и ги приведе в приличен вид, той ги нахрани и ги откара във Вашингтон да им покаже какво трябва да направят.

После ги използва да оставят съобщение на Банкс с последни инструкции. Накрая ги заведе да изпият по чаша кафе, контролирайки количеството „есенция“, която добавяха от бутилка уиски, купена пътьом. Предложи им да се нахранят още веднъж преди операцията, но те отказаха. Той реши да се задоволи с факта, че изобщо е стигнал дотук и е успял да ги опази достатъчно трезви да функционират.

В уречения час, дегизиран с фалшива брада, шапка, очила и дрехи, в които изглеждаше по-пълен, Рийд Карлтън влезе в Юниън Стейшън, зае позиция и зачака.

Двамата бездомници се оказаха по-благонадеждни, отколкото се бе надявал, и се появиха малко след него. Очевидно искаха да си получат остатъка от парите, а единственият начин бе да свършат работата както трябва.

От мястото, където стоеше, Карлтън виждаше като на длан сцената, където щяха да се развият събитията. Най-много го притесняваха камерите. Ако бездомниците не минеха точно откъдето им беше показал и някой видеше лицата им, всичко щеше да приключи, преди да е започнало. Засега обаче мъжете спазваха указанията му. Оставаше само да пристигне главният герой.

По план Банкс трябваше да посвети следобеда на обходни маневри. Ако не бе изгубил форма — а Карлтън имаше достатъчно основания да смята, че не е — навярно бе успял да заблуди съгледвачите. Трябваше обаче да ги остави да го открият отново, но да изглежда, че са го постигнали благодарение на собствените си умения. Планът предвиждаше Банкс да се насочи към Юниън Стейшън в последния момент. Не биваше да позволяват на противника да им подготви на свой ред капан. Единственият начин да осъществят замисъла си бе да не предоставят на другата страна възможност да си отдъхне. Денят щеше да е физически и психически изтощителен за всички участници в драмата, особено за възрастен човек като Банкс.

Гарата гъмжеше от хора, запътили се към домовете си след работния ден, когато старият шпионин влезе, надянал широкопола шапка и старо яке „Барбър“. Носеше излиняла кожена чанта. Купи си билет за влака стрела до Ню Йорк, сля се с тълпата и тръгна към тоалетните.

Карлтън забеляза, че го следят двама мъже в тъмни костюми и бежови дъждобрани. Подстригани късо като войници, те бяха широкоплещести и мускулести. Носеха полуботи с удобни подметки — явно прекарваха дните си прави. И двамата бяха десничари и носеха оръжия, скрити около десните им хълбоци. Движеха се целеустремено; оглеждаха се, следейки и обекта, и обстановката. Изглеждаха опасни и той не се съмняваше на какво са способни. Отдели им не повече от няколко секунди. Беше в играта отдавна и асимилираше и анализираше видяното мигновено. Така бе успял да оцелее толкова дълго.

Доволен от огледа, Карлтън насочи вниманието си към множеството, търсейки други преследвачи. Бяха двама; сигурно имаше още. Не знаеше обаче колко.

Дали друг екип чакаше в кола отвън? Дали колегите им кръстосваха гарата? Дали използваха жени? Или местни полицаи? Списъкът с неизвестни беше дълъг. Време беше да потърси отговорите.

Карлтън си погледна часовника, стана и тръгна към изхода. След двайсет секунди забеляза мъж с шапката и зеленото яке на Банкс да излиза от мъжката тоалетна. Друг мъж, също в яке „Барбър“ и преметнал кожената чанта на Банкс, се присъедини към него. Двамата широкоплещести мъже в дъждобрани ги следваха неотлъчно. Карлтън още не беше забелязал други преследвачи.

Отвън мъжете в якета „Барбър“ застанаха на опашката край стоянката за таксита, а Карлтън поизостана. Бяха трети поред. Когато мъжете в дъждобрани излязоха от гарата, те явно се зачудиха какво да направят. Карлтън забеляза как единият вдигна ръка към устата и каза нещо в скрит микрофон. Вече беше сигурен, че не действат сами. Трябваше да разбере кой приема съобщенията им.

Мъжете в дъждобрани спряха на тротоара и се престориха, че разговарят, без да откъсват очи от обектите си на опашката за таксита. Най-сетне едно синьо-бяло вашингтонско такси се придвижи напред и мъжете се качиха в него.

Когато таксито потегли, мъжете в дъждобрани хукнаха към улицата и черен шевролет събърбън спря със скърцане на спирачки, колкото да скочат вътре. Лампите в купето очертаха за миг силуетите на още двама — единият с прошарена, почти бяла коса и с много бледа кожа — и колата потегли след таксито.

Карлтън, който вече знаеше колко са противниковите играчи, стъпи на платното и проследи с поглед как събърбънът се влива в потока от автомобили. Беше изправен срещу четиричленен екип с една кола. Доволен от видяното, Карлтън закрачи напред.

След две пресечки — на ъгъла на Еф Стрийт и Втора улица — влезе в кафене „Ебънизърс“. Възрастен мъж в сив анорак и кепе с надпис „Роналд Рейгън“ тъкмо плащаше кафето си.

— Хванаха ли се? — попита той, когато Карлтън застана до него.

— Засега да.

— Добре — отвърна Томи Банкс, уви чашата си в салфетка и потупа оръжието, скрито под анорака му. — Сега предстои забавната част.