Серия
Скот Харват (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black List, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

11

„Каса де Палмас“ беше построена в мисионерски стил — с арки, имитация на часовникова кула, испански покрив с червени тухли и кремава фасада със снежнобели корнизи. Оригиналната сграда датираше от началото на двайсети век и според Никълъс охраната й беше от същата ера.

Използвайки безжичния интернет на хотела, той проникна през защитните стени на системата му за няколко минути и се почувства пълновластен господар на всичко в него.

Премина към следващата фаза на разузнавателната си мисия, проверявайки списъка с гости на хотела. Потърси Каролайн Ромеро, но не откри името й. Провери разплащанията с кредитни карти в ресторанта и бара на хотела и също остана с празни ръце. Претършува компютъра на рецепцията и също не намери нищо. Каролайн явно не беше оставила електронни „отпечатъци“ в „Каса де Палмас“. Това не го изненада.

После насочи вниманието си към елементарната система за видеонаблюдение на хотела. Наля си малка чаша еспресо от термоса, който си носеше, отпи глътка и разгледа записите.

Всички камери бяха поставени точно там, където очакваше — във фоайето, на товарната рампа, на всички етажи в гаража и прочее. Всички записи се прожектираха върху екраните на два евтини видеорекордера в офиса на охраната. Доколкото разбра, пазеха записите една седмица и после ги изчистваха, вероятно след като ги запишат на постоянен носител — диск или някакво друго подвижно запаметяващо устройство. Нямаше значение. Една седмица му беше напълно достатъчна.

Известно време наблюдава екраните в реално време, а после се включи в архива на видеорекордерите и разгледа записите от същия ден. До срещата с Каролайн имаше много време, не беше необходимо да бърза. Търсеше нещо необичайно; нещо, което да му подскаже, че са му заложили капан.

Когато разгледа всичко записано от днешния ден, се върна на вчерашния и особено зорко проследи кой идва в хотела и кой си отива. Някои гости привлякоха вниманието му — предимно охранители, придружаващи богати дами, дошли да обядват с приятелките си — но нищо не го разтревожи. Поолекна му.

За да се подсигури, Никълъс разгледа заснетото и отпреди два дни. Доволен от видяното, премина към следващата фаза.

Вече всеки бизнес работеше с компютри и „Каса де Палмас“ беше типичен пример за това. Никълъс локализира компютъра на мениджъра на личния състав и разбра кой охранител ще бъде дежурен вечерта и кога за последно не е бил на смяна. Така успя да избере видеозапис от гаража, който да му послужи за уловка.

Изолира част от паметта на видеорекордера и копира записа отпреди две вечери. Оставаше му само да изтрие датата и да се увери, че когато подмяната сработи, всичко ще е синхронизирано. Нямаше да е уместно охранителят да дежури нощем, а фалшивият запис от гаража да го показва на дневна светлина.

Задачата беше досадна, но лесна. Скоро Никълъс си изгради виртуална мантия-невидимка, която да скрие гаража. Охранителят в офиса на хотела щеше да наблюдава запис отпреди две нощи, а Никълъс щеше да следи реалните записи от камерите в гаража. Седнал в автомобила си на последния етаж, щеше да вижда кой влиза и кой излиза от гаража и същевременно да разполага с достъп до всички други хотелски камери. Това му осигуряваше жизненоважно предимство.

Провери колко е часът и огледа новодошлите в хотела. Автобусът на „Каса де Палмас“ беше стоварил поредните гости, вероятно от летището, а няколко скъпи коли бяха докарали група привлекателни, изискано облечени жени. Те очевидно се познаваха и се бяха насочили към бара.

Наблюдавайки как върволица тъмнокоси латиноамериканки влизат в хотела, Никълъс осъзна, че всъщност няма представа какво търси. Дали Каролайн изглеждаше точно като последния път, когато я видя, или съвсем различно? Жените променяха с удивителна лекота външността си. Възможно бе сега да е блондинка или да е точно копие на жените, които бе проследил да влизат в хотела през последния половин час.

Когато завладя хотелската система за наблюдение, се почувства всесилен, но сега, осъзнал, че е в неведение какво търси, се разтревожи отново.

Размисли дали да не си налее още една чаша еспресо, но се отказа. И без друго беше достатъчно напрегнат. Нареди си да се съсредоточи и продължи да оглежда лицата, подвизаващи се в „Каса де Палмас“. Никое не приличаше на Каролайн Ромеро. Ако Каролайн беше тук, щеше да я разпознае.

Наблюдава записите още четирийсет и пет минути, докато стана време да заеме позиция. Извади пистолета си от жабката, остави го в скута си и го покри със сакото. Часът бе ударил.

Излезе от паркинга на заден ход и насочи колата към улицата. Преди да се включи в движението, изпрати фалшивия запис на мониторите в офиса на охраната. За миг екраните се покриха със снежинки и после картината се проясни. Ако охранителят не попълваше документи и не пишеше съобщения на мобилния си телефон, а наблюдаваше мониторите, щеше да си го обясни с токов удар. Стига да не забележеше, че пиколата, поемащи колите пред хотела, не вкарват същите коли в гаража, всичко щеше да е наред.

Никълъс не се страхуваше от охранителя. Заливаше го достатъчно видеоматериал и едва ли щеше да се задълбочава в несъответствията между отделните записи. Освен това в служебното му досие бе отбелязано, че е двайсет и осем годишен ерген. Пред входа на хотела непрекъснато паркираха ниски спортни коли, от които слизаха красиви жени в минирокли — беше очевидно накъде ще е насочено вниманието му.

След кратка обходна маневра, за да се увери, че не го следят, Никълъс сви край „Каса де Палмас“ и влезе в гаража.

Оглеждаше се за подозрителни автомобили като товарни камиони и големи ванове с тъмни стъкла. Докато се движеше към третия етаж, не забеляза нищо необичайно.

Обиколи бавно най-горната платформа, за да огледа другите коли, намери място в центъра и паркира. Слънцето беше залязло преди час. Лампи върху високи стълбове хвърляха бледи отблясъци върху остъкления покрив на гаража.

В огледалото за обратно виждане се отразяваше пешеходната зона, отвеждаща към хотела. Докато Никълъс я наблюдаваше, компютърът му изжужа.

Погледна към екрана и към прозорците, които беше оставил отворени. Каролайн му беше изпратила съобщение: „Идвам“.

Никълъс се озърна. В някоя от колите ли беше? Или в хотела? Не знаеше.

Понеже не се отвори нито една врата, предположи, че Каролайн ще дойде от хотела. Активира отново записите от камерите в хотела и започна да я търси.

На приземния етаж, близо до бара, една жена чакаше асансьора. Тя ли беше? Не стоеше с лице към камерата. Главата й беше сведена; гледаше телефона си. Беше горе-долу със същия ръст, но така изглеждаха половината жени, влезли привечер в хотела. Вратите на асансьора се отвориха, тя влезе вътре и изчезна.

След по-малко от минута асансьорът пристигна на третия етаж и жената излезе. Отново не успя да види лицето й. Явно знаеше къде се намират камерите. Сърцето на Никълъс затуптя по-бързо, но не от вълнение, че ще види Каролайн Ромеро. Измъчваше го лошо предчувствие.

Въпреки всичко си наложи да се успокои. Каролайн беше изключително интелигентна жена. Щом я грозеше такава опасност, че да го помоли за помощ, сигурно не желаеше да показва лицето си на охранителните камери. На Никълъс му се искаше да повярва в способностите й, но го обземаха съмнения. Инстинктивно посегна надолу и стисна пистолета си. Кучетата усетиха безпокойството на стопанина си, залепиха муцуни в прозорците и се втренчиха навън, мъчейки се да разберат какво става.

Ненадейно в пешеходната зона се появи жена. Спря, когато стигна паркинга, и се заозърта, несигурна накъде да тръгне.

Никълъс пое дълбоко дъх и присветна с фаровете. Жената закрачи напред.

Беше облечена като другите жени, които бе видял да влизат в хотела — с обувки с високи токчета и къса тясна рокля. На лявото й рамо висеше малка чантичка. Телефонът го нямаше и ръцете й изглеждаха празни. Очите му се насочиха към лицето й. Отново не успя да го види, защото жената вървеше с приведена глава. За да заблуди камерите? Или да заблуди Никълъс?

Жената наближаваше колата му и той изпадна в паника. В главата му завиха предупредителни сирени. Всичко у него крещеше, че опасността наближава. „Включи двигателя, потегляй и не се обръщай назад“ — пришпорваха го гласовете. Но той не им обръщаше внимание. Аргос и Драко започнаха да ръмжат.

Времето за отстъпление беше отминало. Жената застана толкова близо, че можеше да докосне автомобила. В същия момент той я изгуби от поглед.

Кучетата се втурнаха с лай към задното стъкло. Проточил тънкия си врат, Никълъс се озърна наляво и надясно. Беше клопка. Трябваше да се досети.

Включи двигателя и понечи да потегли, но пред стъклото от страната на пътника се появи лице. Никълъс несъзнателно вдигна пистолета, готов за стрелба.

Прицели се в челото на жената. Преди да натисне спусъка обаче, насочи рязко цевта наляво.

Кучетата лаеха толкова оглушително, че Никълъс не чуваше мислите си. Напираха да скочат на предната седалка и да нападнат жената отвън. Той им извика да млъкнат.

За пръв път виждаше тази жена. Тя не беше Каролайн, но някак си му се струваше позната.

Жената се опита да отвори вратата. Беше заключена. Тя се взря отново в Никълъс.

— Носела кожени панталони — каза му през стъклото. — И била с къса черна коса.

Преди да осъзнае чутото, жената бръкна в чантичката си. Никълъс насочи оръжието към нея, отново готов да стреля.

Но тя не извади пистолет, а стара снимка. Долепи я до стъклото. Сега той разбра защо жената му изглежда позната.

Свали пистолета, пресегна се назад и с лявата си ръка отключи вратата.

Щом видя бутона да изскача нагоре, жената отвори вратата и седна вътре.

— Ще ти обясня всичко — каза, преди Никълъс да успее да проговори, — но трябва да тръгваме. Веднага!