Брад Тор
Черният списък (20)

17

Феърфакс

Северна Вирджиния

Рийд Карлтън избяга от дома си само със зеленото си яке, един комплект дрехи за преобличане и с чантата, която държеше зад шкафа в спалнята. Винаги готова за път, тя съдържаше пари в брой, фалшива карта за самоличност, кредитна карта, лаптоп, кодирано електронно устройство „Айрън Кий“, три мобилни телефона, карти, заглушител и пистолет „Ле Бае 1911“.

Заобикаляйки големите шосета, той се придвижва три часа до склада, където държеше зелен джип „Чероки“, натоварен с допълнителни припаси. Табелите на джипа отвеждаха до мнима шофьорска книжка на престарял адвокат в малка ричмъндска кантора.

Отбягвайки главните магистрали, Стареца се насочи на северозапад към Уинчестър — областен град и дом на университета „Шенандоа“ с много хотели на сносни цени. Избра хотел с бизнес център, регистрира се с фалшиво име и се залови за работа.

Интернет е като огромно езеро и най-добрият начин да не те забележат, е да избягваш да разплискваш водата. Карлтън знаеше, че трябва да се плъзгаш леко по повърхността. Наложи ли се да се гмурнеш, колкото по-надълбоко се потапяш, толкова повече внимание привличаш.

Първо прегледа уебсайтовете на местните вестници. Не вписа конкретно търсене; просто прескачаше от връзка на връзка, от история на история, от уебсайт на уебсайт. Накрая намери съобщение за пожара. Беше кратка статия в стил „гореща новина“ и съдържаше само името на града и колко пожарни са били извикани да потушат огъня. Трябваше му повече информация.

Най-лесно щеше да е да се обади в офиса си, но само аматьор би рискувал да се издаде така. Който бе успял да убие охранителите му, да го заключи в собствената му обезопасена спалня и да обезвреди алармената и противопожарната система сигурно наблюдаваше всичко, свързано с него, докато потвърдят, че е загинал. Станеше ли ясно, че не е загинал, щяха да затегнат още по-здраво примката. Засега никой не знаеше, че е жив, и трябваше да се възползва в пълна степен от това предимство.

Той изключи компютъра на бизнес центъра, наля си още една чаша кафе във фоайето и тръгна към джипа. Потегли на юг по шосе 1–81. Откри пълен с камиони паркинг, зареди и спря. Влезе в ресторанта, седна на малка маса и поръча закуска. Докато чакаше да му сервират храната, включи криптираното електронно устройство „Айрън Кий“ към лаптопа си. Бързината, с която технологиите напредваха, го смайваше. „Айрън Кий“ беше стандартно устройство, достъпно за всички, със степен на защита, отговаряща на военните стандарти, 256-битова encryption и функция за автоматично деактивиране, в случай че правилната парола не е въведена след десет опита. Направо удивително!

Карлтън отвори списък с номера на мобилни телефони, озаглавен „Автомобилен клуб“, и се замисли на кого от хората си да се обади първо. Избра Франк Койн — бивш старши сержант от „Делта Форс“. Койн притежаваше невероятна способност да събира разузнавателна информация; беше му началник в ЦРУ, преди да го наеме в „Карлтън Груп“. Карлтън извади единия обезопасен срещу подслушване телефон от чантата и набра домашния телефон на Койн.

Телефонът зазвъня, но Койн не го вдигна. Включи се гласова поща. Възможно беше да не отговаря, защото номерът на екрана му е непознат. Стареца не остави гласово съобщение.

Написа кратко текстово съобщение — Синьо # — за да разбере Койн, че ще го потърси, и да вдигне телефона. Почака две минути и набра номера на мобилния му телефон. След няколко иззвънявания отново се включи гласовата поща. Карлтън прекъсна връзката и се вгледа отново в списъка.

Опита да се свърже с друг агент — Дъглас. Безуспешно — никакъв отговор нито на домашния, нито на мобилния му телефон. Резултатът беше нула на едно. Обзе го неприятно предчувствие. Бяха се опитали да го убият, а сега не успяваше да се свърже с двама от най-доверените си агенти. Реши да се обърне към всички.

ДЗЖ — „доказателство за живот“ беше израз, използван при похищения, и задължително условие преди плащането на откупа. Карлтън беше обучил хората си да го използват, но под формата на шифър, прикриващ истинското му значение. Сега им изпрати групово съобщение, гласящо: „Домашни застраховки «Живот». Обадете ни се и ще ви посетим.“ Съобщението беше предупреждение за надвиснала заплаха и същевременно призив да му докладват на мобилния телефон, който използва.

Очакваше телефонът му веднага да завибрира. Но никой не му отговори. Дори Скот Харват, който, макар и в чужбина, не изключваше телефона си денонощно.

Карлтън се включи към безплатната безжична връзка на паркинга и активира обезопасената интернет-функция на „Айрън Кий“. С помощта на системата за анонимност „Тор“ или „Луковия Раутър“, както го наричаха, той скри истинското си местоположение, прехвърляйки се през няколко международни сървъра, и накрая стигна крайната цел — Скайп.

Въведе името и паролата си, но получи съобщение: „Отказан достъп. Грешна парола“. Пробва още два пъти, преди да заключи, че отказът не е случайност. Незнайно кой и незнайно как го бяха блокирали. Само най-доверените му хора знаеха, че Скайп е основното му средство за комуникация с агентите. Това означаваше, че някой е проникнал до сърцевината на организацията му.

Съществуваше само една причина да го изолират от Скайп. Искаха да лишат екипа му от основното им средство за връзка, фактът, че никой от хората му не отговаряше на обажданията и на текстовите му съобщения, означаваше, че са ги откъснали от света, за да ги елиминират. Беше настъпила „нощта на дългите ножове“ и Карлтън предчувстваше най-лошото.

Но той винаги се бе подготвял за най-лошото. Често използваше акронима ПОНС — „Постоянно очаквай непредвидени ситуации“. Включи няколко предварително договорени сайтове за запознанства и за всеки случай изпрати съобщения на хората си.

Изключи компютъра, плати си сметката и последва двама шофьори на камиони в тоалетната. Пред писоара изигра ролята на разговорлив пенсионер и успя да разбере в коя посока пътуват, кои машини карат и коя е крайната им цел. Останалото беше рутина.

Противниците му бяха изключително способни. Независимо дали щяха да проследят откъде се е опитал да се регистрира в Скайп, или е използвал мобилния телефон, рано или късно щяха да разберат, че е бил на паркинга за камиони. Не смяташе да се самозалъгва, че е в безопасност. Трябваше да си спечели още време или поне да ги изпрати по фалшива следа.

Откри камиона на шофьора, пътуващ за Бейкърсфийлд, запечата телефона в найлонов плик и го залепи с тиксо под каросерията. Докато батерията се изтощеше или докато го забележеха, той щеше да оставя дигитална следа, която да отведе преследвачите му в погрешна посока.

Когато се върна в хотела в Уинчестър, Карлтън остана до вечерта пред компютъра в бизнес центъра, отваряйки отново връзка след връзка. Вместо подробности за пожара този път търсеше съобщения за нападения или „инциденти“ с агентите му. Със свито сърце изчиташе новините, включително за смъртоносната престрелка в Париж. Не се споменаваха имена, но Харват и агентката от „Делта Форс“, с която го бе изпратил да се срещне, несъмнено бяха замесени.

Всичко, което бе изградил, беше унищожено. Бяха изтръгнали сърцето на организацията му. Би трябвало да се радва, че е жив, но не се радваше. Беше съкрушен, че е изгубил толкова много агенти, мнозина от които му бяха по-близки от роднини. Изпитваше и гняв, и гневът прерастваше в ярост. Познаваше добре това чувство и знаеше, че ако не го овладее, то ще го обезличи, ще го погълне. Беше твърде възрастен и опитен да позволи емоциите му да се развихрят и да диктуват действията му. Наложи си да запази хладнокръвие.

Беше изтощен и заспа бързо. Но дори насън подсъзнанието му продължи да работи, търсейки отговори и ориентири.

Събуди се след четири сутринта. Чувстваше се още по-изморен, но си струваше. Вече имаше план.

Погледна часовника върху нощното шкафче и разбра, че трябва да действа светкавично, за да се вмести във времето.