Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Харват (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black List, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Брад Тор

Заглавие: Черният списък

Преводач: Емилия Карастойчева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-236-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8277

История

  1. — Добавяне

1

Провинциална Вирджиния

Петък, четирийсет и осем часа по-късно

Кърт Шрьодер погледна айфона си, докато гумите на нисана му стържеха по покрития с чакъл паркинг на имението. Нямаше сигнал. Също като навигационната му система. Нямаше смисъл да включва сателитното радио; и то нямаше да улови сигнал. Затъмнението започваше на около три километра и половина преди портите. Точно както се полага.

Никой от местните не беше свързал липсата на сигнал с факта, че той изчезва, когато собствениците на имението са в сградата.

Някои го отдаваха на атмосферните условия. Малцина привърженици на конспиративната теория виняха правителството, разсмивайки съседите си. Де да знаеха тези наивници колко близо до истината са!

Компанията „Адаптив Текнолъджи Сълюшънс“ беше разработила технологията за блокиране на сигнала за американските военни в Афганистан и Ирак. АТС беше една от най-преуспелите и най-неизвестните американски технологични компании.

На практика част от Националната агенция за сигурност, АТС изпълняваше много деликатни задачи и за кабинета на директора на Националното разузнаване, за ЦРУ, за Министерството на отбраната, за Държавния департамент, за ФБР, за Департамента по вътрешна сигурност, за финансовото и правосъдното министерство и за множество други агенции, сред които малко известния Кибер отряд на САЩ, отговарящ за американските операции в кибернетичното пространство.

Чрез софтуер, хардуер, персонал или обучение АТС беше замесена във всеки ход на американското правителство, свързан с интернет.

Компанията беше толкова неотлъчно вплетена в американската политическа, военна и разузнавателна ДНК, че беше трудно да се прецени докъде се простира Чичо Сам и откъде започва АТС. За организацията се знаеше много малко — точно както искаха. Ако някой публикуваше списъка с управителните му директори, той щеше да прилича на издание на „Кой кой е по върховете във Вашингтон“. Освен двама бивши разузнавателни шефове бордът включваше бивш вицепрезидент, трима пенсионирани федерални съдии, бивш държавен прокурор, бивш държавен секретар, бивш председател на федералния резерв, двама бивши министри на финансите, трима бивши сенатори и бивш министър на отбраната.

Някои смятаха АТС за параван на Националната агенция за сигурност, други виждаха пръста на ЦРУ в създаването на компанията. Запознатите със съществуването й познаваха само онзи неин аспект, с който си имаха вземане-даване, и то оскъдно. Строго секретната компания десетилетия наред беше успявала да скрие истинския си обхват и обсег. Над повърхността се виждаше само върхът на айсберга.

Организацията много внимателно преценяваше и кого да допусне в своята светая светих. Подборът на кадри в АТС беше изключително прецизен. Членовете на организацията споделяха много специфичен светоглед, както и дълбоко убеждение, че не само са способни да определят хода на вътрешните и международните събития, но и техен дълг е да го правят. Целите им не бяха подходящи за оповестяване по вестниците и в интернет. Те се гордееха със своята анонимност.

Убежището на корпорацията със свръхмодерните му антиразузнавателни и антиподслушвателни устройства беше разположено върху двеста зелени акра вирджинска земя. Състоеше се от няколко сгради, в центъра на които се издигаше просторно, неокласическо тухлено имение с масивни бели колони пред входа.

Имението се наричаше „Уолуърт“ в памет на руините на малка ферма в южния му край от времето, предшестващо Революцията. Собственикът му беше скрит зад непрогледна стена от поземлени фондове и офшорни корпорации. Имението не присъстваше нито в общинските архиви, нито на сателитните карти. В общи линии то изобщо не съществуваше — точно както искаха могъщите сили зад АТС.

Кърт Шрьодер беше посещавал „Уолуърт“ няколко пъти, за да ръководи инсталирането на компютърните системи за сигурност. Но никога не беше идвал тук по време на заседание на борда на директорите. Беше виждал всичките му членове заедно само веднъж, когато шефът му го покани да го придружи на зимна среща на управителния съвет в имение на АТС на Кайманите.

Понеже разполагаше с огромни богатства, върхушката на компанията подбираше само първокласното. С дългите редици беемвета, аудита, мерцедеси и рейндж роувъри паркингът на имението във Вирджиния приличаше на изложение на луксозни европейски автомобили. В единия край бяха паркирани бронираните черни шевролети на охраната.

Шрьодер откри свободно място и паркира. Погледна в огледалото и попи потта, избила на челото му. Пристегна възела на вратовръзката си и пое дълбоко дъх. Шефът му, човекът, който ръководеше АТС, приличаше много на покойната му майка. И двамата бяха изключително избухливи.

Шрьодер излезе от неугледния си, но практичен нисан и долови миризма на дим, кълбящ се над един от комините на имението. Мартин Винън, шефът на фирмената охрана, го пресрещна пред вратата. Като всички други от отдела по охрана, носеше тъмен костюм, а от ухото му стърчеше слушалка в стил таен агент. Беше висок мъж с невъзможно бяла кожа и добре сресана бяла коса. Зад гърба му шефът — който беше измислил обидни прозвища на всички — го наричаше „Барута“. Когато пуснеше прякора, повечето му служители се подсмихваха неловко или се правеха на глухи.

Шрьодер не знаеше откъде е дошъл Винън и как си е осигурил поста в организацията. Някои казваха, че е бивш военен, други — че е работил в разузнаването. Всички обаче бяха единодушни, че Винън е отблъскващ грубиян. Веднъж Шрьодер се опита да открие биографията му, но мъжът се оказа черна дупка. Всичко за него беше изтрито. Черният хумор, породен от леденото му държание, го описваше като средоточие на необичайни способности — вместо да вижда мъртъвци, Винън ги създаваше.

Той беше единственият американец в охранителния екип; другите бяха израелци, избрани лично от шефа на охраната.

Винън кимна отсечено на Шрьодер и му махна да се приближи до двама от хората му, единият от които стискаше метален детектор. За него беше истинско унижение да го проверяват с детектор. Някой явно беше изпуснал юздите на кандидат-тайните агенти.

За да не разбунва духовете, Шрьодер се подчини. Преди охранителният екип обаче да го претърси докрай, шефът му се появи на прага.

— Къде беше? — попита го той.

Глупав въпрос. Знаеше къде е бил и Шрьодер не си направи труда да отговори.

— Дано да не ми носиш лоши новини.

Шрьодер понечи да отговори, но шефът му го спря:

— Не тук. — Махна му да го последва и го поведе по широк коридор към просторен кабинет.

Стотици глави на екзотични животни красяха стените. Огънят в камината прогонваше студа. Шрьодер зачака да го поканят да седне.

— Е? — попита го шефът, отиде до барчето и си наля чаша.

Шрьодер пое дълбоко дъх и изплю камъчето:

— Съжалявам. Все още нищо.

— Какво означава все още нищо?

— Не сме открили нищо.

— Кои „ние“, по дяволите? Не бях ли достатъчно ясен? Възложих задачата на теб и нямаш право на провал.

Крейг Мидълтън беше прехвърлил шейсетте. Имаше атлетично тяло и къдрава прошарена коса, която приличаше на олисяла изтривалка. Въпреки постоянния тен и лазерно избелените зъби най-отличителната черта в иначе незабележителния му външен вид бяха дълбоките очи със сини кръгове. Макар да се мислеше за такъв, Крейг Мидълтън не беше привлекателен мъж.

Шрьодер погледна пурпурната копринена вратовръзка и кърпичката в тон, която стърчеше от джоба на суетния му шеф, прикри неприязънта си и подбра внимателно думите:

— Въпрос на време е. Не бой се.

Мидълтън отпи дълга глътка скоч, без да откъсва очи от подчинения си.

— Харесваш ли си работата, Кърт?

— Моля?

— Харесваш ли си работата?

— Разбира се…

По-възрастният мъж поклати глава.

— Можех да взема всекиго под крилото си, но избрах теб.

— И аз съм благодарен за…

— Не мисля, Кърт. Мисля, че също като останалите от твоето разглезено поколение смяташ, че всичко ти се полага по право. Не мисля, че знаеш какво значи да работиш упорито. И още по-зле — не мисля, че знаеш какво означава лоялност. Имаш ли представа колко съм заложил, за да те доведа тук и да те издигна в йерархията?

Шрьодер имаше много добра представа. Ако не беше Крейг Мидълтън, сега щеше да е най-малкото в някой федерален затвор.

— Знаеш, че лоялността ми не подлежи на съмнение.

Възрастният мъж отпи още една глътка и си поглед, на часовника.

— Нима? Нали не си забравил, че аз ще се изправя след десет минути пред борда на директорите и ще изглежда, сякаш съм изпуснал юздите на организацията си. Защо ли? Защото ти не си вършиш работата!

— Търсим игла в копа сено.

— Проклетата копа сено е наша — процеди Мидълтън. — До последната проклета сламка! Ние притежаваме всяко камъче. Всяка канавка, всяко проклето дръвче. Никой не може да си промени мнението, без да разберем. Затова не ми казвай, че още не си готов. Всичко необходимо е на твое разположение. Опичай си ума и действай. Разбираш ли?

Шрьодер кимна.

— Не ми кимай, по дяволите! Отговори ми!

— Да, сър — заекна Шрьодер. — Разбирам.

Шефът му вдигна ръка и посочи вратата. Конското беше приключило.

Шрьодер излезе от къщата и се качи в колата си, а Мидълтън пристъпи до бюрото и вдигна слушалката на кодирания си телефон. Пъхна фалшива криптирана карта на Националната агенция за сигурност в жлеба и набра номер.

След две иззвънявания му отговориха:

— Каква е присъдата?

— Мисля, че лъже — каза Мидълтън.

— Какво да направя?

— Проследи го.

— И ако лъже?

— Добави го в списъка.