Брад Тор
Черният списък (64)

61

Анаполис

Мериленд

Стрелбата край мемориала в памет на героите от Втората световна война заемаше челно място в новините. Крейг Мидълтън веднага разбра чии са телата. Досети се и кого са видели свидетелите да извеждат от черния събърбън. Още преди трупът на похитения да изплува в някоя канавка, Мидълтън знаеше името му — Мартин Винън. Беше видял записи от достатъчно местни камери, за да събере две и две.

Всъщност записите бяха доста некачествени, а когато се опита да проследи събърбъна, всичките му навигационни системи се оказаха блокирани. Не успя да активира дистанционно и мобилния телефон на Винън. Банкс и Карлтън, вместо да играят табла някъде във Флорида, бяха убили трима от охранителния му екип и бяха похитили шефа на охраната му. Мидълтън кипеше от гняв.

Нямаше илюзии какво причиняват в момента на Барута, клетия кучи син. Той имаше големи топки, но всеки се огъва накрая. Винън скоро щеше да го издаде. Налагаше се да действа бързо.

Вече бе взел решение. Прекалено много прътове имаше между спиците на колелата. Нямаше представа дали Харват им е помогнал да организират покушението, но вече нямаше значение. Трябваше да предприеме атаката. Само това имаше значение.

Извади мобилния си телефон, набра отново Шрьодер и отново се включи гласовата поща. Точно тази нощ ли намери да го освободи! Бог знае къде беше и какво правеше; Мидълтън потрепери при тази мисъл. Личният живот на асистента му беше отвратителен.

Копира необходимите файлове в преносимата памет, прибра я в куфарчето си. Добави и кодирания си компютър, и няколко пачки от сейфа. После насочи вниманието си отново към настолния компютър и се замисли за последствията от това, което се канеше да предприеме.

Започнеше ли атаката, във всяко кътче на страната щеше да се възцари хаос, включително във Вашингтон. Членовете на управителния съвет го знаеха и бяха предвидили тренировъчна среща в убежището, където щяха да са в безопасност и добре заредени с продукти, когато пандемониумът започне. Предвиждаха да доведат и семействата си, както и внуците, и правнуците си. Разположени удобно в съвършеното си укритие в Уолуърт и заобиколени от близките си, щяха да наблюдават невъзмутимо как страната рухва, както бяха планирали преди месеци.

Сега обаче Мидълтън се канеше да промени еднолично датата. Членовете на управителния съвет щяха да изпаднат в паника. Втренчен в монитора, той се опитваше да измисли начин как да мобилизират семействата си и същевременно да не дадат повод за подозрение, че са знаели предварително за атаката.

Докато съзнанието му прехвърляше възможностите, го осени съвсем друга идея. Ами ако управителният съвет не се съгласеше? Ако откажеха да му дадат зелена светлина? Ако настояха да изчакат седмица или две? Щяха да претърпят крах, а той не можеше да си го позволи.

Идеята най-сетне се изясни. Най-добрият начин да получи каквото иска бе да избегне обвиненията. Нямаше причина атаката да не започне преждевременно, стига да има изкупителна жертва. Ролята й, разбира се, бе отредена на „Карлтън Груп“, поне за пред обществеността. На него обаче му трябваше изкупителна жертва от АТС, някой, който да поеме вината за преждевременното начало на атаката. Той разполагаше с такъв човек, при това човек, който никога не би оспорил историята, която умът му трескаво съчиняваше. Това им беше хубавото на мъртвите хора, или по-точно на мъртвите жени — че не говорят.

Трябваше само да създаде впечатление, че Каролайн Ромеро не само е разкрила какво са намислили, но и е решила да ги саботира, укривайки своя програма в техния софтуер за атаката. Членовете на управителния съвет не разполагаха с достатъчно технически познания да разследват такова обвинение. Кажеше ли им, че го е направила, щяха да му повярват.

Щеше да им обясни, че е вмъкнала в програмата им нещо като бомба с часовников механизъм, но всъщност тя се е оказала ускорител и тлеещ снаряд. Възнамерявайки да спре АТС, Каролайн Ромеро е активирала преждевременно атаката. И е написала програмата така, че задейства ли се, процесът е необратим.

Идеята беше брилянтни и Мидълтън се усмихна. Наля си скоч, облегна се на стола и отвори работните файлове на Каролайн. Щеше да приложи малко дигитални улики със задна дата. Активираше ли се софтуерът за атаката, той се самоунищожаваше — тоест, ако някой решеше да издири троянския кон на Каролайн, нямаше да намери нищо. Все едно да търси кибритена клечка сред отломките на фабрика за нитроглицерин. Избухне ли, остават само пепелища.

За един час Мидълтън остави достатъчно виртуални улики, повечето погребани толкова надълбоко, че сигурно никога нямаше да излязат наяве. Не че имаше значение. Уведомеше ли членовете на управителния съвет, че атаката е започнала, единствената им мисъл щеше да е как да се доберат по-бързо до безопасното си убежище във Вирджиния.

Отново си наля скоч и изпрати няколко имейла. Прегледа сценария, който беше подготвил, пъхна криптирана карта в телефона върху бюрото и набра номера на първия член на управителния съвет.

— Алън, обажда се Крейг. Трябва да поговорим.