Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Скот Харват (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black List, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Брад Тор

Заглавие: Черният списък

Преводач: Емилия Карастойчева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-236-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8277

История

  1. — Добавяне

23

За щастие раните на падре Пейо не бяха смъртоносни. Два куршума го бяха улучили в рамото. Единият беше излязъл, а другият бе вътре и съдейки от реакцията му, когато Харват притисна превръзката, се намираше близо до костта и болеше доста.

Свещеникът току се опитваше да се надигне.

— Трябва да се погрижа за мъртвите.

Молитви за мъртвите беше последното, с което Харват искаше да се заеме сега. Той искаше отговори. Най-вече кой го е нарочил за предател и е изпратил убийци по следите му. И защо? В какво са го набедили? Как са го открили?

Последният въпрос беше най-лесен. Сигурно чрез Стареца. Размяната на съобщения по Скайп беше единствената връзка с местонахождението му. Опита се да се прикрие в лабиринт от сървъри навсякъде по света, но някой бе съумял да разплете мрежата му.

Пейо отново понечи да стане и прекъсна мислите на Харват, който се зае отново с раните му. Успя донякъде да спре кръвотечението и помогна на свещеника да се изправи на крака.

Пейо застана до Тело и се помоли за мъртвия баск, докато Харват претърсваше телата на мъртвите нападатели. И те бяха млади като другите, и не носеха никакви документи. Хлапето, което едва не го уби, имаше няколко татуировки, две от които груби и видимо непрофесионални.

След като се помоли за двамата нападатели в къщата, Пейо излезе навън, подпирайки се на Харват, който му показа къде са другите двама. Свещеникът произнесе няколко думи и продължиха нататък.

Когато наближиха мъртвия баск между къщата и конюшнята, Харват разбра откъде Пейо е намерил лупара. Недоумяваше обаче защо се е върнал.

Попита го, но той отказа да отговори. Искаше да пести силите си. Харват се съгласи и му предложи да се облегне на рамото му. Щяха да поговорят по-късно.

Познаваше ранчото достатъчно добре, за да се ориентира в бавно вдигащата се мъглата и да намери телата. Нападателите бяха добри. Всички хора на Тело бяха мъртви, включително двамата мъже, които го бяха докарали тук. Не бяха оставили нито един жив. Какво, по дяволите, ставаше? Защо бяха толкова млади убийците и в какъв списък бяха включили Харват? И най-важното — защо момчето го нарече предател? Не намираше никакъв смисъл в случващото се.

Скоро видяха кучетата. Харват ненавиждаше да убиват животни. Разбираше, че понякога битката го налага, но въпреки това му беше неприятно. Случеше ли се да се изправи срещу животни, той се опитваше да овладее положението, без да ги наранява.

Когато Пейо най-сетне остана доволен, че се е погрижил за мъртвите, Харват понечи да го поведе обратно към къщата, за да отдъхне, но той отказа.

— Слънцето ще изгрее скоро. Трябва да вървиш.

— А ти? — попита Харват. — Трябва да те прегледа лекар.

Падре Пейо поклати глава.

— Свещеник с куршум в рамото ще създаде толкова слухове, че ще ме разнасят цял век. Не бива да ме свързват със случилото се тук. Отец Лукас ще се погрижи за раните ми.

— Имаш ли представа колко лесно се възпаляват огнестрелните рани? — Още преди думите да излязат от устата му, Харват съжали, че ги е изрекъл. Пейо знаеше, разбира се. Доста куршуми беше видял, преди да стане свещеник. — Трябва да вземаш антибиотици.

— Имаме в манастира. Не бой се.

Пейо беше силен мъж.

— Не ми каза защо се върна.

— Получих съобщение от Никълъс.

Харват спря и се обърна към свещеника:

— Кога? Как?

— Използваме уебсайта на сиропиталището в Беларус, където се запознахме с него. Никълъс прикрива съобщенията ни.

Харват смяташе връзката по Скайп със Стареца за безопасна, но след случилото се нищо не беше сигурно.

— Сигурен ли си, че наистина се свързваш с Никълъс?

— Автентичността се проверява — отговори Пейо — чрез нещо като тайник. Оставям знак на друг сайт. Предполагам, че Никълъс го използва не само когато контактува с мен. Като сигнална система е. Оставям знак, че в уебсайта на сиропиталището го очаква съобщение. Той отваря сайта, но не може да прочете съобщението ми и да му отговори, без да използва знака ми като парола.

— Колко други знаят за съобщителната ви система?

Пейо го изгледа, за да провери дали не се шегува.

— Познаваш ли човек, който се подсигурява по-съвестно от Никълъс?

Свещеникът имаше право. Макар да нямаше стопроцентово сигурна система, Никълъс разработваше едни от най-непроницаемите, често криейки ги на очевидни места като сайта на сиропиталището.

— Какво ти каза?

Пейо изкриви лице и си пое дълбоко дъх.

— Трябва да те заведа в болницата, отче. Няма да издържиш ездата до манастира.

Свещеникът се насили да се усмихне.

— Ще издържа.

— Три часа върху седлото?

— Всяка минута ще ми е необходима да се помиря с Бог и с това, което сторих.

— Спаси ми живота. Благодаря.

Свещеникът вдигна ръка.

— Времето ни притиска. Чуй какво ми каза Никълъс.

Харват кимна.

— Когато продавачът на тютюн ми предаде съобщението ти, разбрах, че нещо не е наред. Както ти казах, опитах да се свържа с Никълъс. Исках да разбера защо идваш. Преди няколко часа той най-после ми отговори. Разкрил нещо. Трябвало да се върнеш възможно най-бързо.

— Споменава ли какво е?

— Не. Не обсъждаме подробности. Никълъс вярва, че системата му е сигурна, но е предпазлив. Маскираме съобщенията като делова кореспонденция, свързана със сиропиталището. Помолил ме е обаче да ти предам нещо.

— Какво?

— „Не обещавай и не давай нищо“. Разбираш ли го?

— Естествено.

Съобщението намекваше за две софтуерни програми, използвани от разузнавателните агенции по света — „ПРОМИС“ и „ТИП“.

ПРОМИС работеше денонощно и търсеше връзки между хора, места и организации. Изключително умело проникваше в частни бази с данни на банки, компании за кредитни карти, интернет доставчици, телефонни компании и прочее. С помощта на сложни алгоритми създаваше мрежи от връзки, очертавайки всеки ход на обектите, които разпознаваше и наблюдаваше.

Понеже черпеше информация от сферата на комуналните услуги, ако обектът на разследването започнеше да използва повече вода или електричество, системата отчиташе, че в дома на заподозрения има други хора. После проверяваше телефонните му обаждания и имейла му и търсеше негови познати, чието потребление е намаляло. Проучваше извлеченията от кредитните карти на хората с намалено потребление и разбираше дали са купували билети за самолет или за влак и къде. Откриваше от кои антени са провеждали разговорите си, както и къде са плащали пътни такси и бензин. И всичко това — за да открие кой е в дома на обекта и допринася за увеличеното потребление на ток и вода.

Системата работеше неуморно и неспирно и си бе спечелила прозвището „Терминатора“. Името бе подходящо, но истинският терминатор се наричаше ТИП, акроним на „Тотална информационна парадигма“.

ТИП беше наследник на ПРОМИС с изкуствен интелект, преобразил света на разузнавателните агенции. Все едно да се прехвърлиш от приус на ламборгини. ТИП мислеше като човек, а някои твърдяха, че умее да предвижда човешкото поведение.

Не беше необходимо Никълъс да му напомня да стои далеч от радарите. Все пак именно той го бе запознал с всички тънкости на програмите ПРОМИС и ТИП. Освен че спазваше професионалния протокол, Харват бе решил да се свърже с Пейо и заради въпросните системи. Свещеникът на практика живееше извън мрежите, които програмите за събиране на данни използваха.

Щом Никълъс го предупреждаваше да отбягва „сензорите“ им, програмите очевидно го търсеха активно.

— Споменава ли нещо друго? — попита Харват.

— Да. Да направя всичко възможно да ти помогна да се върнеш. За жалост вече не разполагам с толкова доверени хора. Да ти извадя паспорт под друго име ще ми отнеме време.

— Имам паспорт, не се безпокой.

Пейо кимна.

— Трябваше да се досетя.

— Но ще ми е необходим самолетен билет. Имам само пари в брой, а това веднага разлайва кучетата.

— Познавам един човек в „Иберия Еърлайнс“. Служителите често резервират билети за приятели през вътрешната си система. Служителят плаща с личната си кредитна карта, а приятелят му възстановява сумата.

Пейо очевидно беше прибягвал неведнъж до услугите на въпросния човек. Несъмнено „възстановяване на сумата“ означаваше цената на билета плюс премия за служителя, направил резервацията.

Понеже щеше да пътува с италиански паспорт, Харват реши да избере град в Америка с многобройна италианска общност.

— Колко често летят „Иберия Еърлайнс“ до Ню Йорк? — попита той.

— Мисля, че Никълъс има други планове — отвърна Пейо.

— Какви?

— Преди да се прибереш у дома, предлага да се отбиеш в сиропиталище, с което поддържа връзка.

— В Беларус?

— Не. В Мексико.