Серия
Скот Харват (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black List, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,5 (× 2 гласа)

3

Клопките, поставени от Харват, изненадаха и двата отряда.

Двамата, нахлули през кухненската врата, се подхлъзнаха и се строполиха на пода. Харват влезе в кухнята и застреля единия в главата, а другия — в гърба.

Тъкмо излизаше, когато простреляният в гърба вдигна пистолета си и понечи да стреля. Харват изстреля два куршума в главата му и тялото му се отпусна безжизнено.

Харват приклекна до него, отметна сакото му и опря длан в гърдите му. Бронежилетка.

Откъм входната врата долетя приглушен откос. Някой явно беше решил да се увери, че Райли е мъртва.

Знаеше, че не би могъл да я спаси. Дори да беше жива, единствената бърза помощ, която оказваш по време на схватка, е да обстрелваш нападателите. Спреш ли, за да се погрижиш за някого, и двамата ще умрете. Райли беше обучена по същия начин и щеше да направи същото.

Щеше да запази спокойствие и да се съсредоточи върху първостепенната цел — да напусне сградата — дори да са убили партньора й. Това беше професионалният, отговорният начин на действие и Харват разбираше, че точно така трябва да постъпи, но гневът надделя. Избра по-жестока и по-опасна стратегия и нямаше да излезе оттук, докато и последният от нападателите им не умре.

Възползвайки се от предимството на изненадата, той прекоси бързо дневната и тръгна към коридора. Нападателите знаеха, че е в апартамента, но нямаха представа къде точно. Той обаче знаеше къде са и започна да стреля през стената.

На четвъртия изстрел чу как един от мъжете в коридора простена и падна на пода. Партньорът му разбра какво става и започна да обстрелва стената, но Харват вече беше заредил глока с нов пълнител и бе заел нова позиция.

Докато мъжът продължаваше да стреля през стената, Харват се появи като привидение в дъното на коридора. Сълзотворният газ започна да дразни очите му и той побърза да се прицели и да стреля.

Куршумът улучи мъжа в главата и той се строполи мигновено. Харват се обърна към другия, когото беше ранил през стената. Мъжът лежеше на пода, но беше жив. Насочи пистолета си към него, но Харват натисна по-бързо спусъка. Куршумът се заби на няколко сантиметра над бронежилетката на мъжа, улучвайки го право в гърлото.

Оръжието на нападателя изтрополи на пода, а от раната му рукна кръв. Харват пристъпи напред и го довърши с куршум между веждите. За всеки случай изстреля още един откос по съучастника му.

С пламнали дробове и просълзени очи Харват се втурна в дневната. Прииска му се да отвори прозореца и да вдиша глътка чист въздух, но знаеше, че не бива. Стрелците вероятно бяха разположили отвън подкрепление — дори снайперист. Затова остана в тъмния апартамент, движейки се далеч от прозорците. В далечината чу вой на приближаващи полицейски сирени.

Намери черна раница „Камълбек“, в която бяха портфейлът, паспортът и личните вещи на Райли. Прибра вътре принадлежностите от комплекта за спешни случаи и закопча ципа.

В дрешника имаше резервни дрехи с различни размери. Харват навлече бързо възшироко сако, за да маскира мускулестата си, едра фигура, и нахлупи бейзболна шапка, за да прикрие косата си. Дегизировката не беше кой знае колко сполучлива, но беше по-добре от нищо.

Метна през рамото раницата на Райли и се върна в коридора, за да направи няколко снимки на Райли, както и на двамата мъртви стрелци, които изглеждаха по на двайсетина година.

Претършува джобовете им, но не откри нищичко. Нападателите носеха само оръжия и резервни пълнители. За свръзка им служеха евтини уоки-токита и слушалки — очевидно купени от местен магазин за електроника.

Притиснат от времето, Харват не успя да се сбогува както трябва с Райли. Отиде в кухнята, където претърси по същия начин мъжете на пода. И двамата бяха млади, а джобовете им — празни.

Обикновено наемните убийци бяха по-възрастни, по-опитни. Като се изключи младостта им, всичко останало говореше за прецизен професионализъм.

Харват взе кутия мляко и хавлиена кърпа от кухнята, засне мъжете и запрати още един флакон със сълзотворен газ към задните стълби. Заслуша се дали отдолу долита шум от стъпки, но не чу нищо. Излезе на площадката на сервизното стълбище и заслиза предпазливо.

Когато стигна приземния етаж и се отдалечи от сълзотворния газ, той напои хавлията с мляко. Избърса си лицето и косата, за да смекчи ефекта от лютивия облак, хвърли хавлията и си сложи бейзболната шапка.

После извади батерията и СИМкартата от телефона си и ги пусна в джоба на сакото. Свали заглушителя и го прибра. Пъхна пистолета в един от по-големите джобове от дясната му страна, за да му е под ръка и да стреля през плата, ако се наложи. Време беше да излезе навън.

Жилищната сграда, в която се помещаваше убежището, беше част от комплекс с постройки, разположени ветрилообразно около общ двор. Харват прекоси двора и влезе в сервизния коридор на друга сграда, чиято фасада гледаше към друга улица. Имаше само един начин да разбере дали ударният отряд е подсигурил всички изходи.

С лявата си ръка вдигна яката на сакото и излезе навън.

Огледа бързо улицата. Мъжете, които търсеше, лесно се разпознаваха — имаха характерно телосложение и характерни жестове. Малцината минувачи по улицата дори не го погледнаха и той пое на север.

Трябваше да напусне незабавно Париж и да се скрие на сигурно място, където да се свърже с Рийд Карлтън, шефа на „Карлтън Груп“, за да го уведоми, че Райли е убита, а убежището им е разкрито.

Сирените на полицейските коли вече буквално го оглушаваха и воят им сякаш долиташе от всички посоки. Не след дълго щяха да отцепят квартала. Харват ускори крачка.

Знаеше, че рано или късно ще проверят охранителните камери. В Париж, както и в Лондон, и в Чикаго, беше много рисковано да провеждаш тайни операции. В града имаше безброй камери, свързани в обща мрежа и записващи всеки и всичко. С приведена глава и брадичка, пъхната под яката, той се опитваше да избегне обективите.

Вървеше и преценяваше възможностите. Дали да открадне кола? Така обаче щеше да увеличи риска да го заловят. Единственото сигурно беше, че възможно най-бързо и незабелязано трябва да напусне Париж, а после и Франция. Най-добрият начин беше да пътува с влак.

Седемте гари в Париж обслужваха и вътрешни, и международни маршрути, но Харват още не беше решил накъде да замине.

Знаеше, че засега трябва да остане в Европейския съюз. Имаше фалшив италиански паспорт, но прекосеше ли границата на Съюза, щяха да го подложат на митническа проверка. Заради съдържанието на раницата на Райли обаче не биваше да рискува.

Трябваше да избере място, където да му помогнат. Ала докато не разбереше какво става, човекът, към когото щеше да се обърне за помощ, трябваше да е възможно най-необвързан с професионалния му живот. Така щеше да затрудни евентуалните преследвачи.

Докато заобикаляше гробището в Монпарнас, той запрехвърля наум хората, на които може да се довери. Монпарнаската гара беше най-близо. От нея тръгваха влакове за Западна и Югозападна Франция. Оттам би могъл да замине за Испания и за страната на баските, където имаше към кого да се обърне. Но дали толкова късно през нощта щеше да намери влак от Монпарнас?

Реши да заложи на Гар д’Остерлиз, откъдето имаше директни влакове до Испания.

Когато наближи улица „Боасонад“, взе такси и каза на шофьора да го откара до Лионската гара, която се намираше на другия бряг на реката. Там си купи билет за първа класа на високоскоростния влак до Лион. Когато касиерката му поиска документ, той й представи американския си паспорт. Не възнамеряваше да пътува до Лион, но колкото повече грешни следи оставеше, толкова по-добре.

Излезе от гарата и извърши обходна маневра, за да се увери, че не го следят. После прекоси Сена и влезе в Гар д’Остерлиз.

В разписанието имаше нощен влак до Андай — град във френска Баския край испанската граница. Това беше най-бързият и най-пряк маршрут. Харват си купи билет за втора класа и плати в брой. Беше приготвил италианския паспорт за всеки случай, но касиерката не го поиска.

След като се сдоби с билета, му оставаше само да не се набива на очи, докато дойде време да отпътува. В 23:06, пет минути преди влакът да потегли, той се качи във вагона. Затвори очи едва когато влакът се отдалечи от парижките покрайнини. Но дори тогава само се преструваше на заспал. Случилото се не му даваше мира. Беше твърде непонятно. Напрягаше се да сглоби парченцата от мозайката и да обмисли следващите ходове.

Искаше да се свърже с шефа си, но знаеше, че трябва да спазва правилата. Те бяха ясни — в такива ситуации не биваше да установява контакт, преди да се е добрал до сигурно място. Дори тогава трябваше да действа изключително предпазливо.

Съзнанието му преповтаряше сцените от парижкото убежище. Не искаше да повярва, че Райли, която постепенно беше започнал да опознава отвъд професионалната им връзка, е мъртва. Беше покрусен.

Как, по дяволите, се беше случило? Само колегите им знаеха за съществуването на убежището. Това беше едва първият от десетките въпроси, които си задаваше. Дойде в Париж по поръчение на Карлтън. Инструктираха го да отиде в убежището, щом изпълни задачата.

Не знаеше, че Райли ще е там, но когато тя отвора вратата, много се зарадва. После започна стрелбата и убиха Райли.

Защо тя беше там? Каква задача е смятал да им възложи Карлтън? Предал ли ги е някой? Някой от организацията? Когато напусна апартамента, даде клетва. Сега се зарече отново. Дори с цената на последната си капка кръв да открие виновниците за нападението и да ги накара да платят с живота си.